„Места за загубване” е книга, в която няма да се изгубите.
Препоръчвам този роман, защото аз разпознах в него града. Не
конкретния град, за който Иванка говори, той остава
неназован, а градът, в който всичко това може да се случи.
Място с неочаквани посоки и задънени улици. Със задимени
барове под земята, в които никога няма да се върнеш. Град с
шумове, с писък, с параноя, с алкохол, който те отвежда в
неподозирани катакомби. Град със смях и тъга, град със свои
и различни криминални истории – стрелба насред кафене,
самоубиец, който решава да пръсне слепоочието си, докато
седи в колата си на паркинга, предприемач, който иска да
премахне скулптура на момиче от градския площад, за да
построи там нова, студена и обвита в стомана лъскава сграда.
Това, всъщност, е книга за намирането. Защото в нея е
намерен образът на градския човек. На човека, който тича
сутрин за офиса, а вечер гадае отражението си под неоновите
лампи, сред какафонията на баровете и безсмислените думи на
околните. Но това е и книга, която разрушава градския човек.
Измъква го от ежедневното обкръжение и обръща вниманието на
читателя към другия свят, отвъд улиците, задръстванията по
кръстовищата, отвъд новините и рекламите по телевизията,
отвъд всички онези обичайни неща, които ние виждаме всеки
ден. И там, където се озоваваш, когато обичайният, познат
град бъде разрушен — е сцената на едно преследване. Декорите
на града остават същите, светлините, баровете, улиците и
кръстовищата също, но героят вече не е част от градската
джунгла. В него проговаря друг, първичен глас. Гласът на
страха, гласът на колебанието, гласът на догадките. Затова и
реалните и нереални истории в този роман се сливат. Те се
сливат до такава степен, че могат да объркат читателя къде и
дали наистина се случва всичко това, което се развива пред
очите му. Романът „Места за загубване” си играе смело с
времената, като пренася четящия ту назад във времето, където
всичко е сигурно, ту го поставя в настоящето, което често го
измъчва, а после със същата лекота, насложено върху настояще
и бъдеще Могилска рисува въображаеми, отдалечени в бъдещето
картини, които предизвикват дори страх със своята
реалистичност.
Харесах този роман не само заради града и разпада на
градския човек в него. Препоръчвам го и защото в този роман
се разказват две паралелни лични истории. Това е историята
на един човек, който се опитва да разгадае личната история
на друг човек. Това е история, в която преследваният от своя
страна, се опитва да се припознае в преследвача. И вместо да
се обади на полицията, или да извика на помощ логиката,
преследваният съчувства на своя непознат преследвач. Започва
да го изучава, да разгадава тайните му, дори се оставя да
бъде следен, подслушван, търсен. В този роман героите извън
двойката преследвач — преследван даже пречат.
Второстепенните лица се появяват за малко и като сенки, но
това се оказва достатъчно, за да разруши централната линия в
този разказ. Когато между двата основни персонажа се появи
трети човек „жертва” и преследвач изведнъж губят интерес
един към друг, раздалечават се, колебаят се в емоциите си,
дори си отмъщават. Те вече не са странници в своите странни
роли, а съвсем обикновени, ежедневни, дори сиви, даже
анонимни лица. И вероятно не е случайно, че и имената
героите в този роман, са само две. В разказа на Иванка не се
прокрадва нито едно друго име, освен това на двойката
преследвач — преследван. Но дори и тези имена са условни.
Оказва че, преследвачът е измислил името на своята жертва. А
жертвата от своята страна е убедена в самоличността на своя
преследвач. Гледните точки в този роман толкова неочаквано и
дори кинематографично се сменят, че в края му човек дори се
пита дали това не е историята на един само човек, видян в
неговата младост, а после и зрелостта.
Но аз харесах този роман не само заради преследването,
разгадаването, неизреченото между жертва и преследвач.
Харесах го, защото в тази история се вплетени и други,
съвсем обикновени истории. История на семейство с две деца,
които страдат от повишения тон вкъщи. История на друга
двойка, която се движи по улицата и хармонията между двамата
се усеща, защото тя се гради и на компромиса, и на
твърдостта, и на красивото, а и на тайната между тях. В този
роман има и носталгия по чистите и топли взаимоотношения, и
разгадаване на тайните кодове на близостта.
Аз харесах този роман не само заради близките, човешки неща,
описани без всякакво преувеличение. Харесах го, защото този
роман изследва усмивката и смеха. Той непрестанно търси
именно радостта. Иска да разгадае анатомията на смеха,
кръвоносната система на усмивките. Този роман е непрестанно
отворен към светлите тонове. И внушението за това е толкова
силно, че изведнъж читателят се пита дали пък той не е
преследваният. Дали пък този разказ не е някаква оригинално
хрумване, в което авторът на текста си играе с него,
провокира го да търси смешното във всяка ситуация. Дали пък
това не е провокация към читателя сам той да се впусне в
града, да открие там своята роля, и накрая да се окаже, че
ролите са само две. Тази на жертва, която излъчва радост и
тази на палача, който сякаш е загубил чувството си за хумор,
не може да се смее, дори не се усмихва.
Посоките в този роман не са една и две, но колкото и да са,
те винаги се пресичат. Различните и несъпоставими на пръв
поглед паралелни истории някак се обединяват. Както се
срещат непознати хора и често се случва да останат заедно
повече от предвиденото. Затова аз препоръчвам тази книга. Ще
се убедите, че не познавате добре своя град, а и никак няма
да се учудя, ако се разпознаете в него.