литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Когато тази есен отидох да видя 4, останах с впечатление, че съм попаднала на единствената му прожекция в България за всички времена. Сега на филм-феста вероятно ще го покажат със същия апломб — виж долу кога и къде. Затова пиша по спомени отпреди няколко месеца, съхранявани без грижа и вероятно своеволно деформирани. Поправете неточностите, моля.

Както всичко правено за износ (ето на — сведение), филмът предлага доста клишета. Той поднася намеци за престъпността, насилието и мизерията в страната, от която идва — Русия. Кокетира с легендарните жестове на консумация на алкохол и с опияняващата освиненост на последствията от прекаляването. Не се погнусява да ни покаже новия бизнесмен, така както са ни го показвали толкова много други — циничен, алчен, самодоволен, тесногръд, прахосничещ. А девойките, естествено, са обидно евтини проститутки. И с долнопробна нежност наивно съчетават в едно момичешко, женско и майчинско, като остават все така по руски дистанциращо простовати. Другата линия на лесно предвидими очаквания касае чалгаджийското веселие на куп боклуци, нехаещи за беднотията и мръсотията, която е тяхна среда. Любимо клише, което ни е болезнено познато от балканските филми.

И все пак филмът се е получил. Сниман е от два екипа и това му личи изключително много. Двата разказа влизат във взаимодействие, говорят за едни и същи неща, като се правят че не знаят един за друг. Агент за свръзката им е девойка от описания тип. Агент тя е, единствено понеже знае пътя от града до селото. Единствената друга свръзка помежду им е приказно-подобния персонаж на кондуктора от влака, който като мълва донася призоваваща новина-повеля.

Заглавието 4, се чете “Четворка”, като автобус, тролей или трамвай четворка и като тухла четворка. Извежда смисловия акцент на филма, успешно проточва метафоричната нишка от сцените на единия екип към сцените на другия, от престъпническия свят на един пост-незнам какъв си град към неизкоренимата и зловеща вещичава жизненост на еуфорично туземстващи възрастни селянки.

Водещата линия и заглавният сюжет са представени още в самото начало, в разговор между случайни непознати в следполунощен бар. Всъщност историята е разказана във фуклива надпревара за вниманието на дамата, спомената вече девойка, и е от жанра на небивалиците за маса. Разказва я онзи, който после виждаме по бизнес-дела като посредник на разархивирано от военния резерв месо с печат 1956 (или нещо такова, май) и напълно запазени хранителни качества, но не, с кайма той не търгува. Всъщност тъкмо тази история и разказването й го характеризира най-вече като ново-богаташ, много повече от очевидно скъпия и буквално стерилен лукс на дома му, или пък от посещението му на ресторант в черния ценови сегмент. Господарското отношение към бащата, или пък погнусата от вареното месо, противопоставено на стека, по-скоро придават конкретна плътност на образа, въвеждайки важните в хода на филма теми за старостта, за чистотата, за блажното.

И така, четворката е въведена през темата за клонирането. Четворки са клонираните четворни близнаци, каквито имало още от десетилетия в Русия. Разселвали ги изкуствено, с фалшива самоличност, след като преди това дълго са обитавали колонии-затвори в секретни зони. Разказът просто всмуква вниманието на дамата и води до целта си — размяна на телефоните между нея и разказвача.

Под тази водеща линия сцените от селското погребение извеждат в две посоки. Самите възрастни жени, от които се състои селото, са като че клонирани — приличат си досущ, макар да са все пак очевидно различни. И докато за клонираните се говори, че бързо остаряват, тъй като пораждащата ги клетка е стара, то бабичките от филма 4 са се родили стари и са вечни — не само надживяват младите, но и като че пряко и косвено са свързани със смъртта им.

Като същински руски баби Яги те живеят на място, което отвсякъде е обградено със строго охранявани територии. Секретният достъп се елиминира в едно-две незаконни преминавания през разхлабени за целта места в оградите от бодлив тел, обградени с табелки да животоопасност, която е само привидно фалшива. Непосредствено преди да се стигне в обиталището на вечните бабички трофеят на цивилизацията — пластмасовата бутилка от Кока-кола, трябва да се пожертва в гърлото на отдушник с неясна функция; акустиката му загатва обширните дълбини, разчитащи на въздухоподаване от него. Бабичките са запазили исконното единение между храна, смърт и разголена плът. Формата е онова, до което нямат достъп.

С въпроса за недостъпната за вечните старици форма се въвежда втората линия на клонинговата нишка. (Нека оставим на страна, че девойката има три сестри, едната от които погребват, и общо са били четворка, което е видно и от стари снимки.) Бабичките се прехранват с един особен и отблъскващ занаят. Правят кукли от тесто. Материалът се получава от готов хляб, който жените дълго дъвчат в беззъбите си усти, докато се получи хомогенна каша. От тази каша се правят лицата на куклите. Самите физиономии, обаче, може да прави само починалото момиче, починало от задавяне при опит да участва в заготовката на материала. Да придава форма на тестено-слюнъчната каша може само тя. Откритието, че формата не е била уникална, а е добивана с помощта на калъп (ето, тук, отново изниква клонирането) води до самоубийство единствения останал младеж в селото. Тази история рамкира френетичният пир на старите, които очевидно ще надживеят и зрителя.

Искам да препоръчам филма 4.
Гледайте го!
Филмът се гледа на гладно и без планове за каквато и да e дейност 2–3 часа след напускането на кино-салона, когато просто само се диша дълбоко и с наслада от облекчението.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а