„Нова проза” – поредица на Издателството на СУ „Св. Климент Охридски”, в която излизат първи книги на дипломанти от магистърска програма „Литературата – творческо писане” и за това за мен е лично да напиша тази студия, като го направя честно, емоционално, отговорно и безкомпромисно. Както се пише за приятели. Защото книгите, които излизат в тази поредица са ми приятели, както са ми приятели и техните автори. Книгите са родени в писане, редактиране и задраскване, под напора на общия устрем на групата, на внимателните и не чак дотам забележки на останалите, на преподавателите, които всъщност са съмишленици, на собствените мигове на удовлетвореност или страх от неуспех.
Първите две книги „Острови” на Стоян Ненов и „Следобеди, които…” на Александър Христов излизат през пролетта. Купувам си ги поотделно от книжарницата (първо тази на Сашко, харчела се повече по думите на книжарката), а следващите три – накуп от премиерата (заради тръпката, заради автографите на авторите, защото не мога да ги пропусна). Три книги: „Пътят на мравките” от Зорница Гъркова, „Без упойка” от Надежда Дерменджиева и „Трудният начин” от Христо Раянов – три начина да споделиш, че да се живее е трудно, а да го разкажеш е още по-трудно.
№1
Островите на Стоян
Сборникът разкази „Острови” е дебютна книга на Стоян Ненов, събрала единадесет истории, които ни карат да се питаме за смисъла чрез парадокси и обрати, предизвикващи ту страха, ту смеха ни. „Il Mostro” дава летящ старт и предизвиква читателя да продължи. Героят Марко Боничи зарежда с надежда и оптимизъм, защото неговият полет в нищото е всъщност полет на духа, апотеоз на сбъднатата мечта. Макар цената да е повече от висока, вярата, че, там където е той, се сбъдват най-смелите ни блянове, остава.
„Под колелата” е творчески експеримент, който смесва похватите на историческия разказ и фентъзито и дава заявка за естетическа преоценка на вкоренени исторически и идеологически нагласи. Левски, тайното общество на леярите, символът на зъбното колело – просто няколко ключови думи, с които да предизвикам интереса на бъдещите читатели.
„Кралицата” разглежда така наречените добросъседски отношения и връзката хазяйка–наемател. Разказът е забавен, защото открива смешното в хоръра като с това дава заявка за интелектуалност.
Стоян Ненов е софистициран разказвач, който има вкус към интелектуалната играта. Заедно с това го влече психологията на страшното. Неговите герои, поставени в странни ситуации или в обичайни делнични моменти търсят и намират играта. Откриваме това и в „Осмата топка” с желанието на героя да е нещо, което не е. Футболният фен от „Грийн Уикенд” попада в друго измерение, за да открие чрез различните форми на любовта смъртта като друг вид живот. Мистичност звучи във „Връзка с Момчето”, който изследва връзката между хората и нуждата на човек да бъде необходим и да следва предопределението си.
Героите в тези разкази често са на границата на възмъжаването. Те стигат до извода, че всеки учи своите уроци сам както е в разказа „В тая игра няма приятели”. Човекът, който създава своя живот – това е героят на Стоян Ненов. Разказите му са замислящи и опасността, оставяйки се на потока на мисълта, да залитнеш в свръхинтерпретация е твърде голям. Откривам това в „Просто игра” и „Великден”, но и във всички други текстове от сборника.
Признавам, че „Санта” е любимият ми разказ. Той е силно социален, същевременно политически и психологически. Разказ, в който главният герой посреща всеки нов ден с умората на обикновения човек и намира смъртта си именно, защото вече му е много скучно да живее. Изящна игра с похватите на постмодернизма. Безсрамно включване на деца в повествованието. Професионалният Дядо Коледа живее в един вълшебен, но бутафорен свят. Всичко, което се случва в него е глупаво, тъпо и не носи на никого радост. Празникът е разказан като рекламна кампания. Учителките и парковите аниматорки са не по-малко досадени, те изпълняват задълженията си като роботи „вземай подаръка и отстъпи”. Особено ме очарова сцената, когато Санта напуска работното си място просто за да се изпикае. И това е неговият бунт, неговият вик за свобода и волеизява. Сцената с прегазеното дете (явно авторът болезнено е преживял смъртта на децата в дискотека „Индиго” – поне на мен ми напомня за това) и пълното безразличие след това, са болезнен отговор на онова, в което се е превърнал човекът днес – едно безличие с работа, която не го удовлетворява, отчужден от труда и човешкото. Върши нещо просто защото трябва, очаквайки в замяна на труда си възнаграждение – мизерно, но достатъчно, за да си позволи да бъде друг в миговете на почивка. Така живее, работи и вероятно умира, а на неговото място идва друг – безкрайна поредица. Стоян Ненов ни го показва в един изригващ финал, според който всичко и всеки е заменим – след смъртта на този идва друг Дядо Коледа, който ще прави същото, ще заприлича на него, ще…
Някои от идеите преливат в по-дългия текст „Атентаторите на Соня” – бих го определила като новела, в която авторът използва постмодерни техники и оставя да го води влечението му към страшното. Създава шизофренни герои, побъркани от дребната и нископлатена, но единствено възможна работа, които търсят себе си по „лесния” начин – алкохол и дрога, защото друг им е забранен.
Остава усещането, че в нашия свят достъпът до мечти и промяна е забранен.
№ 2
Александър в „Следобеди, които…”
В тази книга Александър Христов представя осем от разказите си и новелата „Африка”. Ключовите дум за този млад автор са реализъм и психологизъм. Героите му носят в себе си болка по-голяма от самите тях („За вкъщи”, „Дръж!” ). С „Комбита” – зловещо фентъзи, което съвсем малко е „подправено” с политическа гротеска и социално несъгласие, Александър Христов дава заявка за умело вплитане на смешното и страшното в едно. Той притежава много тънко чувство за хумор. Харесвам иронията му. Като автор не съди, а опитва да оцени реално и да разкаже интересно, забавно, четивно живота.
Любопитен експеримент е разказът „Том първи”, описващ втората смърт на Елин Пелин и поставящ разказа „Кал” „в основата на цялата ни литература”. Авторът прибягва до множество метатекстови натрупвания, които са наистина забавни, макар да търсят образования читател.
Личният ми фаворит е „Литературният експрес”. Интересно е виждането на влака като безсмислен затвор-лудница и алегория на живота. Сякаш характерни за днешните млади са постигнатите две внушения: всеки се спасява поединично и „винаги може да разчиташ на БДЖ”.
Съгласявам се с думите на Ани Илков, че Александър Христов е безмилостен разказвач, а аз добавям, че е безпощаден и създава удивително добра гротеска.
Александър Христов показва и една друга своя страна – на нежен разказвач, който обича своите герои и умее да си служи с думите по изящен начин. Ще насоча вниманието ви към разказването на еротичната сцена в „Ангелите на морето” – едновременно елегантно, нежно и страстно, откровено възбуждащо, описващо не сексуален акт, а сливане с мечтата. В този разказ това е само детайл. Много по-интересни са неочакваният край, обръщането на ролите, трансформацията на клишето.
Тази умела авторска игра откриваме и в „Учреждение Ч”, където разпознаването на чиновниците-ангели е оставено за накрая, а героинята – очевидно безнадеждна, чиято история се явява разказ в разказа, разпознаваме като жена от средностатистическо българско семейство.
„Следобедите, които топят дървета” е една импресия за обичта и тишината на (не)съществуването. Това е размисъл за времето,което си е отишло или не е дошло, за нещата, които се опитваме да спестим (съхраним) и онези, които губим. Разказва ни за приемствеността между поколенията (може би разпокъсана), но съществуваща : „Толкова е просто, както се обича прабаба”.
Удивителното майсторство на разказвач Александър Христов разгръща в „Африка”. Новелата е изградена фрагментарно – редуват се истинското случване и възможното. Едната история се разказва от името на всезнаещия разказвач, а другата от първо лице. Построена е като в рамка – в първата ѝ част започват едновременно двете истории, а в последната завършват по правилния според автора начин. В новелата са използвани симптоматични детайли, които карат читателя да се замисли за мястото си в живота, за смисъла на битието, за мисията на човека в този свят. Внушението, че всеки има своята Африка – мечтата, правото на рестарт, избора за скок в неизвестното е много силно и бележи една от темите на този млад и многообещаващ автор.
На корицата на книгата са написани думите на Ани Илков „в добрите си работи Христов е безмилостен разказвач”. Харесвам това определение „безмилостен” . Защото тази генерация разказвачи разказват живота така както го живеят – а именно безмилостно. Те са безмилостни, както животът е безмилостен към тях. Това се отнася и за Стоян Ненов. Това е вярно и за другите трима Христо Раянов, Зорница Гъркова и Надежда Дерменджиева.
№ 3
Христо по „Трудния начин”
Докато се наканя да напиша за тази книга и ето че излизат няколко интервюта с Христо. Но те казват твърде малко за книгата. Твърде малко за истините, които Христо наистина открива по трудния начин. Бунтар, хейтър, здравомислещ, скептик. Ужасно зрял за възрастта си. Това мога да кажа само от разговорите си с Христо Раянов, с когото по едно и също време търкахме студентските скамейки (метафорично казано) на магистърска програма „Творческо писане”.
Книгата започва с „Богатството”. Това е един текст, който сам авторът определя като повест. Ани Илков го нарича „кратък роман”. Мога да се съглася и с двамата и вероятно за това си давам сметка, че жанра няма значение. Поне тук. За какво ядете печено пиле с хрупкава коричка – заради ползата от него, заради названието му или просто, защото ви е вкусно? Е, аз прочетох „Богатството”, защото ми беше интересно. И сега, като сядам да пиша за книгата, съм готова да го чета пак и пак. А май това се очаква от литературата.
Та това „Богатството” разказва за трудния начин, по който младият човек навлиза в зрелостта. Разказва за едно пътуване назад и напред във времето едновременно, за пътуването до селото от детството на главния герой. А това разказване минава през неговите мисли, през срещите му с хора (и странни същества), през разказите за било и не било – местни и родови легенди. „Богатство” е и роман за приятелството и любовта, за нещата, които ни правят близки, за миговете, които ни разделят. Той изследва отношението между историята и легендата, както и тяхното влияние върху днешното и утрешното живеене на хората.
Героите на Христо Раянов търсят отговори и на най-важните въпроси. Първата среща на Иван и Мартин след десет години ни казва „Ако всички сбъдваха мечтите си” и картината не е най-красивата, просто би било скучно и смешно. Младият селски свещеник е стигнал до извода „Бог в града няма”. А селото, в което живее, и което е сцена на това, което трябва да се случи, се нарича Божанско. Дали пък името не го прави по-близо до този Бог, с когото съвременникът ни е в твърде сложни отношения? Сякаш суеверието и вярата в злото са по-силни и неизкореними от вярата в сътворението и доброто. Сякаш така ни е по-лесно да се оправдаваме, че „Аз не съм Той” и да си прощаваме грешките, че и греховете. А когато се говори за български суеверия, то неизбежно се вплитат иманярски и богомилски истории, появява се загадъчният Боян Магесник – романтичен закрилник на народа или зъл черен маг, умеещ да се превъплъщава в различни животни, за да разреши проблемите макар че „ХХI век сме, мамка му”.
„Богатството” чертае трудния път на човек към себе си и към същностните си цели, именно в ХХI век, когато уж сме се отучили да мечтаем и живеем, но всъщност нищо човешко не ни е чуждо и рано или късно правим своята „крачка към майсторите” на живота и разбираме, че не може просто да го гледаме през прозореца.
Книгата продължава със седем разказа (като седемте дни на седмицата или светите седмочисленици първоучители).
Героят на „Къщата” е млад маргинал, довчерашно юпи, а днес безработен и безпаричен. Той попада в апартамента на стария бай Атанас по повод обир – всъщност само разхвърляно, но повод да се запита за смисъла на кражбата като грубо навлизане в личното пространство. От възрастния човек научава историята на къща-убиец, която е била тайната сила на същия този уж обикновен старец: първо била средство за установяване на справедливост, а после… „човекът винаги опорочава нещата”. Получил в завещание къщата и силата, този герой трябва да избере – да понесе ли такава огромна, плашеща и вероятно непосилна отговорност или не – и той се отказва. Но това не е страх, а избор.
„Българинът” е разказ, който вплита в себе си легенда , история, вяра и обикновена човещина. Този разказ обединява историята на България и историята на Европа по един интересен начин, малко фантастичен и по своему философски. Старецът е преживял и разказва най-трагичния момент от историята на България – той е един от Самуиловите войни, но оцелява за да изпълни мисията на живота. Такова писане, може да изглежда малко дръзко, но със сигурност би върнало интереса на читателите към историята.
„Вълкът” – още един разказ, който разказва историята по нов начин и и дава нов поглед. Вълкът е нацистко чудовище и заслужава мъчителна смърт. Но в какво би се превърнала Ребека, ако все пак му отмъсти? И тогава човекът, останал у него, я спасява – този път наистина като със скока си в пропастта не ѝ позволява да го убие.
Може да е лично, но днес когато толкова много млади „мразят” историята – писател като Христо Раянов, който я разказва интересно, е безценен за цяла генерация българи ( а може би не само) – макар че му предстои още много да учи, и то по трудният начин.
Христо пише за града и градското през неговите хора. Това се вижда в разказите му „Майка”, „Спасение”, „Лято” и „По пътя”. Първият от тези разкази в най-голяма степен повдига темата за изборите на човек с ясен бекграунд – приказката „Хензел и Гретел”, но в различна тоналност много тъжна и без да си позволява да съди своите герои. Все пак недвусмислено звучи неговото „21 век сме мамка му”, не бива да сме в такава ситуация.
„Спасение” пародира важността на младежи, нечуващи болката в новините, заслепени от „мисията си”. (Напомня ли ни за едно друго време?) Но пък тази наивност е оправдана понякога – затова и у разказвача виждам една снизходителна усмивка.
Книгата е обещание за нови търсения и за нови трудно научени и четивно споделени уроци.
№ 4
Зорница изследва „Пътят на мравките”
Много от тези разкази познавам преди книгата. Но са различни – прецизно обработени, стремящи се към съвършенство. Новите ме очароват. Значи държа в ръцете си книга, която си струва. И тук страшното е намерило мястото си. Но това страшно няма нищо общо с постмодерните похвати или с изследване на сънища – то е реалистично, защото в основата си е страшното на живота.
мравки пълзят
на витрината
„Пътят на мравките”
В „Ускорителна лента” разказва детайлно, достоверна е в детайла и езика на героя си. Умело размесва виртуално и реално. Разказът пробужда различни нива на рецепция – от забавен екшън през психотрилър към философски прозрения (или само на мен ми се иска и ми се привижда). Права съм, защото докато чета разказа в метрото, зад рамото ми наднича 14 годишен, облечен като рапър и с вид на нечетящ младеж. Позволявам си да отместя книгата така, че на момчето да му е по-удобно да чете. Не знам дали греша или опитвам да го зарибя за четенето – струва ми се, че този разказ е подходящ за такова нещо.
В „Девет на осми” срещаме похвати като фрагментарност, съчетана с преплитане на моменти връзки – едната част свършва и със същата ключова фраза започва следващата като двата фрагмента са отдалечени по време. Интересно е, че героите виждат себе си (уж) преди (уж) след разказа и така ни разкриват историята си – малко странна, но много човешка.
Похватите са усъвършенствани в „Лов на пъдпъдъци”. Тук историята е объркана –става пред очите на читателя, но същевременно е разказ в разказа. Героите и уж принадлежат на някаква общност – колеги на купон, но за автора не е важно и интересно какво работят – не са интересни и личните им истории, а купонът, който са си организирали сякаш е повторение на други подобни, малко ритуален. Водещата тема е безсмислената смърт, увенчаваща безсмислен живот. Пъдпъдъците се оказват като че самите те.
„Страшна история” е завладяващ, увлекателен разказ, в който Зорница Гъркова умело работи със страха. Това, че героите му са деца, е усетът ѝ към уроците на живота.
„Трамвай №5” е черна прогноза и точен анализ – цветна снимка на политическия хорър, в който живеем. Разказът е натоварен със знаци и смисли – заглавието, препращащо към вокална група от края на двадесети век; датата – 19.02., денят на смъртта на Апостола на свободата; обикалянето в кръг около Руски паметник – символ на исторически насложените Благодарност/Омраза към освободителя-поробител; посоката на движение – Пирогов (мястото за спешна медицинска помощ) . Надявам се да не съм разкрила повече отколкото читателят може да разкрие сам.
Изкушавам се да разкажа малко от „Cliffs of moher”, но не бива. Само ще споделя, че тук ще откриете удивителните скали на Ирландия, спускащи се право към морето до които се стига по пътя към Черно море, че ще усетите убийствена горещина и дъжд като преди Потопа, ще чуете тежък рок на Нирвана и популярно танго от годината на раждането на героинята. Всичко това, защото Зорница Гъркова създава свят, в който фантазно и реално се преплитат, а героинята и среща своето алтер его, което безжалостно я унищожава по пътя към края на света.
Какво е човек когато загуби името си? Какво е името за човека? Въпроси, които търсят отговора си в „Името” – още един разказ, от който боли. Интересно виждане, особен поглед към времето на смяната на имената като време, което е чуждо, далечно, минало, оставащо да бъде разказвано. Само че тези, които помнят искат да забравят, а тези, които могат да разкажат не помнят случилото се, а само разказаното за него. Ето защо похватът „разказ в разказа” е съвсем точно намерен и се превръща в част от посланието.
Когато търсиш себе си, когато изгубваш всичко, се връщаш при спомена, при вечната любов, при рода, у дома и намираш една къща, превърната в кошер от изчезнали пчели, които пасат само когато цъфтят зюмбюлите – символ на обич и родова свързаност. Това се случва с героя на „Мед от зюмбюли”. Затрогваща история, много поетична и наситена с музиката на душата.
„Раковината” е разказ за чудовището-паразит, който човек храни в себе си. Разказът набелязва много теми, вълнуващи автора и демонстрира умение те да бъдат развити. Историята е тъжна и мъдра едновременно, иронична, точно колкото трябва, разказана като фантастична, а същевременно засягаща толкова реални мисли и чувства. Все пак какво е раковината – спасение или проклятие? Нека читателят потърси отговора сам.
Новелата „Пътят на мравките” разглежда човека като бог, изследовател и мравка, която пъпли по своя вечен път. Разказва и съпоставя два града – този на хората, който се разраства и се превръща в чудовище, който изяжда децата си, и този на мравките, който се възражда всеки път.
Талантът на Зорница се крие в умението ѝ да борави едновременно със знаци, с дълбоки смислови натоварености и с точни детайли, да смесва фантазия и реалност в една точна доза и да подправя разказите си с много тънък хумор.
№5
Надежда Дерменджиева оперира света „Без упойка”
Разказите в тази книга са шестнадесет, но биха могли да бъдат и много повече, защото Надежда Дерменджиева разказва истории от живота.
Всички те са свързани с насилие, болка и страх. Борави с похвати като търсене на неочакван край (Happy end), игра между сън и реалност („Склопяване”) , интертекстуалност. Сцените, свързани с наркотици и секс, са описани натуралистично („Лунна соната”, „Избори по време на криза” ). На места има опит за поток на мисълта и шизофренно писане („Амфиболия”), особено, когато дава думата на героите си. Опитва да разкрие механизма на превръщане на жертвата в насилник. Вълнува се и от темата за отчуждението, за непреодолимата разлика между център и периферия в големия град (”Под пейката”).
Текстовете говорят за неподправена болка („Филантропия”, „Клинична депресия” ,”Двойна доза”) . Всъщност Надежда Дерменджиева ни разказва за това, че светът е пълен с болка, с хора извън борда, разкрива ни нищета, на която са обречени част от героите на днешния ден.
Изборът на името на повечето героини (Надежда) може да бъде разчетен различно. На мен ми се иска, без да изпадам в изблик на свръхинтерпретация, да помисля за това, че Надежда е героиня, която убива, която се самоубива (“Dies Irae” ) и ме кара да мисля за това – не убиваме ли днес надеждата, дали пък не е надеждата, онова, което ни убива…
Най-силната черта на Надежда Дерменджиева като автор е умението ѝ да чува другия. Да вниква в неговата болка. В „Домашно насилие”се откриват фрагменти за мисията, за търсенето на себе си, на любовта, на свободата. Като автор тя има своята тема, от която я боли, но дали може да я разкаже? Показва ни способността на интелигентен филолог да напише разказ, но дали всеки разказ ни казва достатъчно? Все пак младостта има предимството, че има време да търси и намира. Един от случилите се разкази „Студена светлина” ни го подсказва.
Поредицата „Нова проза” разкрива търсенията на млади писатели в живота, в литературата, в себе си. Адмирации за доверието на издателството. Наистина тези книги дават на авторите летящ старт. А това е късмет и възможност, които те ще грабнат така както могат. Дано е по най-добрият начин. Искрено пожелавам успех. Защото българската литература има нуждая от тях.