Владимир Шумелов
Литературният скандал / Скандалът като литература
„Литературният скандал. Скандалът като литература“, УИ „Пайсий Хилендарски“, Пловдив, 2010

Ето една наистина благодатна и интересна във всяко отношение тема, занимавала пресата (по-често оцветена в жълто) и научните литературни издания през различни години. Сборникът с горното заглавие се появи през 2010 г. като резултат от проведената на 28 и 29 май 2009 г. конференция в Пловдив от катедра „Българска литература и теория на литературата“ на ПУ „Паисий Хилендарски“. Съставители и редактори на книгата са Любка Липчева-Пранджева и Инна Пелева. В уводните си думи те обясняват, че за жалост сборникът не включва дискусиите по време на конференцията. Както за съжаление е и фактът, че не всичко четено на форума е влязло в книгата, а също и липсата на предговор. Прочее, пишат редакторките, тази „жертва“ е в името на това, „сборникът да бъде четен като предговор към бъдещата тематична поредица, която ще разоре и нашата си нива (чуждите откога плод дадоха!) по посока на отказаното приличие във/чрез/покрай литературата“. Следват прелюбопитните заглавия на тази (предстояща) поредица, които тук ще спестим, за да уважим въображението на интелигентния читател и да изострим трилърното.

И в тези над 170 страници е казано достатъчно по аспектите на скандалността в литературата. Навремето си мислех, че една от емблемите на подобно явление е драмата на Йовков „Боряна“, която кара „певците“ на българското село Йордан Йовков и Елин Пелин да се хванат за гушите (Е. Пелин в статия обвинява в плагиатство добруджанеца, че е взел изцяло сюжета си от „Гераците“, Йовков не му остава длъжен. И т.н., докато не след дълго Йовков, поради преживения стрес ли, що ли, заболява от рак и си отива от този свят.) Но да се върнем към книгата. Какви са определенията за литературен скандал според някои от авторите в сборника? Николай Аретов: „Скандалът е съществен елемент от културния живот на модерната епоха. Както е известно, той може да бъде съзнателно търсена стратегия за налагане на нова поетика или за собствено присъствие в културата; до подобни жестове прибягват романтиците и модернистите. В България подобни скандали, струва ми се, са малко, а и не толкова ярки“. Според Магдалена Костова-Панайотова „очевидно идеята за скандала е в основата на хуманитарното познание“. И: „Колкото повече една култура подчертава първостепенността на генезиса, толкова по-скандална е тя“ (както авторката посочва твърдението на Игор Смирнов от статията му „Скандалът“, 1999 г.). Сава Василев: „Що се отнася до съдържанието на понятието литературен скандал, то за такъв би трябвало да се приеме всеки, при който литературата е повод или причина за разногласия. От друга страна, достатъчно ли е участниците в един битов скандал да са литератори, за да се обяви той за литературен?“ И добавя: „сама по себе си думата „скандал“ е вече изпитание за представите за литературност. И на най-снизходителните. Съзнателно не употребявам „литература“, а „литературност“, защото литературността, освен естетическа категория, може и трябва да се разбира и поведенчески. Като маркираност на стила...“ За Анжелина Пенчева (от чешко литературно гледище) скандалите са си в крайна сметка „битка за позиции и територии, която с някои свои прояви напомня мутризацията, мафиотизацията“ (за периода на кризата на писателските институции в Чехия след Кадифената революция). За Мария Ендрева самото призиране на творци и книги носи в себе си скандала (разглеждайки конкретно „Справедливост за Сърбия“ на Петер Хандке и наградата „Хайнрих Хайне“). „Скандалът около Хандке – пише тя – поставя много въпроси за образа на дадена култура, оформян до голяма степен с помощта на културните отличия, и неговата обвързаност с политиката, която в крайна сметка, въпреки своята недостатъчна некомпетентност, участва в определянето на въпросната култура до извънестетически критерии“. Понятие „литературен скандал“ според Запрян Козлуджов все още не е терминологизирано, „твърде широко е и с него се обозначават конфликтни литературни явления, доста различни по обществената си значимост, острота на конфликтите, по причините, които ги пораждат, по степента на протичането си и отзвука, който предизвикват в общественото и социокултурното пространство“. И още: „Не е лишена от основания тезата на Н. Георгиев, според която „чувствителността към литературата в едно общество може да се измери с броя и шумността на литературните скандали в него“. Димитър Камбуров възкликва: „Литературен скандал днес? Трудна работа.“, разглеждайки два модела за литературен скандал („Апостолов“ на Сибиле Левичаров и „Пианистката“ на Елфриде Йелинек). И уточнява: „Поради прословутата многозначност на литературата да се докаже нарушаване на табута в нея е непосилно трудоемка задача. А и в свят на тълпяща се неграмотност и съответна немара към езика скандалът, който се взема за събитие, завладява и се надява най-вече на визията“. (В скоби се изкушавам да актуализирам темата със семплия филм на Мишел Бонев и скандала около него на Венецианския фестивал – 2010 г., който макар и в друга сфера на изкуството, поставя сходни проблеми и въпроси, както романа на С. Левичаров.) Владимир Трендафилов се опитва да идентифицира понятието „скандал“ в своите „Бележки върху днешното ни дебатно поле“. Той пише: „Скандалът в днешното българско литературно поле е до голяма степен неосъществен дебат. И още по-точно, демонизиран дебат, отплеснат в неинституционална посока чрез названието „скандал“.

Разбира се, както съставителките и редакторки на настоящия сборник посочват, темата е отворена, с продължение, което донякъде удовлетворява. Опитът на авторите е многопосочен – в синхрония и диахрония те изследват един важен моторен културологичен факт. Може би хоризонталните и вертикални разрези, които те правят и така сглобени в сборника, са малко стихийни, т.е. несъсредоточени в един географски топос – само родната действителност например, или в определено време/период. От друга страна именно тази „неорганизираност“ прави книгата интересна – надникваме в чужди зони и култури, имаме възможност за сравнения, паралели и изводи. Понякога анализаторите изследват единичен, конкретен факт: синестезията в поезията на символистите, обгледана като „проблематичен, дори шокиращ феномен“ в известната статия на Ст. Младенов срещу Т. Траянов – в „Листопад“, бр. 9–10, 1924 г. (Йордан Ефтимов); честотната проява на „биография“ в прозата на Г. П. Стаматов и кодифицирането на текста като средство, трик за „епатажно подриване на конвенционалния образ на културата“ (Инна Пелева); „юбилейната“ статия на П. П. Славейков за Йован Й. Змай – в „Мисъл“, кн. 7, 1899 г., която се явява уникален, безпрецедентен ругателски текст против големия сръбски поет, но всъщност насочена индиректно срещу Вазов (Светлозар Игов); свалянето от репертоарния план на Пловдивския театър пиесата на Иван Добчев „Лазар и Исус“ (по Ем. Станев) през есента на 2007 г. по молба на митрополит Николай (Атанас Бучков); скандала около наградата „Х. Хайне“ за „Справедливост за Сърбия“ на П. Хандке (Мария Ендрева) и др. Понякога скандалът прескача граници: романът „Страшния съд“ на Блага Димитрова попада в „двойно засенчено пространство на осигурен културен трансфер между ГДР и НРБ в началото на 70-те години на XX в.; немското издателство обаче „редактира“ – орязва, осакатява, текста по идеологически причини, на което авторката възразява писмено и спира от печат собствената си книга (Любка Липчева-Пранджева); понякога остава в рамките на една (чужда) държава/култура: „Скандалът като битие (Руските авангардни поетически групи – 59-те–70-те години на XX в.)“ от МагдаленаКостова-Панайотова; „Оплюй автора, убий критика! Литературните скандали около и в чешката литература след 1989 г.“ от Анжелина Пенчева; както и споменатия вече текст на Мария Ендрева „Справедливост за Сърбия“ на Петер Хандке. Литература, политика и медии в скандала за наградата „Хайнрих Хайне“. Разглеждайки синхронно различни аспекти на темата, интерес предизвикват дисекциите на Сава Василев „Тайният скандал или за тайните на скандала. По повод писмата и дневниците на Йордан Вълчев“, на Запрян Козлуджов „Млади“ срещу „стари“ 1907–2008 (за неосъществения литературен скандал)“, както и „Бележки върху днешното ни дебатно поле“ на Владимир Трендафилов – един логичен, макар и отворен, финал на сборника. С голямо удоволствие споменавам и новите изследователски позиции върху повече или по-малко известни „скандали“ от близкото ни и не така близко минало – „Поетите и техните „песни за душата“: един потиснат скандал (Петко Славейков, Иван Вазов и Светослав Миларов/Стефан Стамболов)“ на Николай Аретов и „По следите на един скандал. Разривът на „четворката“ с „Нов път“ в името на новите пътища“ на Владимир Янев, както и евристичните погледи на Светлозар Игов („Един южнославянски манифест. Пенчо Славейков за Й. Й. Змай)“, на Инна Пелева („Скандалното – направа и употреби в прозата на Г. П. Стаматов“), на Любка Липчева-Пранджева, Йордан Ефтимов и др.

Наистина безкрайно любопитен сборник, макар че му липсва дисциплина (но да не забравяме, че идеята е потенциална). А що се отнася до наблюдаваните български литературни скандали – каквато литературата, такива и скандалите. И обратното.