Ивайло Иванов, Две стихотворения
Дата: петък, май 17 @ 01:01:09 EEST
Тема:
Разбрах защо се спи със нощна шапчица. Защото нощем човек се изпотява по тила и при по-студен полъх на вятъра – от отворения прозорец – той, вероятно, може да настине. Следователно, със нощна шапчица се спи лятно време. А пък зиме се спи със балтон. Стопаните дори не подозират, че къщата им има и балтон. Един красива балтон от сняг. А със балкон е обдарена само лятно време. По този повод могат да се кажат минимум две стихотворения, първото от които започва така...
Чаршафа под тила ти потен е,
носът – ужасно изтънен,
и почва двойното лъготене,
все същото: аз – теб, ти – мен.
И завършва по следния натуралистично-достоверен начин.
Живеем дружно – но умираме,
във крайна сметка, всеки сам.
Да, да, така е... Върви да мреш и не ми досаждай повече на главата. А пък второто, то утвърждава живота. За разлика от горното, което е на Валери Петров, то е изцяло мое. Писано е във Велико Търново, през 93 г. Качвах се – или слизах – по едни стълби в Турската махала и тогава видях една красива, разцъфтяла вишна. Имаше ли и бабичка под нея обаче? Да, но аз я бях изпратил да се причасти. В резултат на което в главата ми се получи следното...
Под вишната разцъфнала сама
е бабата от вече три недели.
И стелят се по юлската земя
отблясъци, ведно с цветчета бели.
Край нея кротко котката преде
и нишката на хурката навива се.
Подухва от разцъфналите сливи.
Роса посипва сухите ръце.
Тя с ужас вижда: в капчиците божии
тъй малка част от нея се побира!
Къде ще се огледа, за да може
да разбере кога да си прибира
багажа?... О, предмети не са
виновни - тя навярно е голяма!
И вижда: Силуета на коса
в тоз клон, одраскал сухото й рамо.
Тогава!... Почва тя да се смалява.
Смалява се до стъпчицата птича,
до ехото на малката лилава
камбанка на синчеца – чак тогава
успява този свят да заобича.
А горе, през разтрогнатите клони,
нощта наднича - страшна и разкошна.
И праща лунен лъч - да &#;1117 отрони
цветчето сетно - шапчицата нощта!...
|
|
|