Херберт Шнеделбах, Morbus hermeneuticus - тези за една философска болест
Дата: петък, октомври 18 @ 08:55:00 EEST
Тема: Болест


1.
Онова, което преди сто години Фридрих Ницше в своето второ Несвоевременно размишление “За ползата и вредата от историята за живота” е диагностицирал като историческа болест, се числи вече и във философията към миналото; общо взето тя повече не бива обърквана с историята на философията и в обучението са подчертано малобройни предложения от типа “От Балзен до Лабниц” (Блох). Вместо това днес си имаме работа с един друг недъг: с херменевтичната болест – а тя е много заразна. Симптом на това страдание е убеждението, че философстването се състояло в четенето на произведенията на философите, и че философията се случва там, където се интерпретират философски текстове. Този, който смята, че целта на преподаването на философия е да се направи обучавания способен да чете Кант, също е засегнат от херменевтичната болест, и ако дадена философска катедра – както наистина се случва у нас – по същество ориентира подразделението между базово, главно и надграждащо следване според степента на трудност на “обработваните” текстове, то за някого се налагат карантинни мерки. Херменевтичната болест се състои във филологизирането на философията, и след кратък аналитичен промеждутък тя отново се разпространява.

2.
Бихме могли да се справим, като с куриоз, с представата, че упражняването на философията се състои в четенето на философия, ако при това не биваше имплицирана една определена философска позиция, впоследствие служеща от своя страна да дефинира “нивото” и научния характер на философията. Философската позиция, която посредством филологизирането на философията се стреми към монополно положение, е позицията на една херменевтична онтология: Философстването е встъпване в една история на въздействието, а тя е идентична с историята на въздействието на текстовете на “великата” философия. И така ако искаме да вземаме участие във философията, трябва да тълкуваме тези текстове, защото само по този начин върви напред историята на философията, която естествено не е наше дело, а, като начин на нашето “бъдене към текста” (Марквард), е най-накрай съдба на бъденето. Който смята, че може със собственото си мислене да кара напред историята на философията, е необразован и заслепен, и само онзи, който е привърженик на херменевтичната онтология, има философско “ниво”. Освен в нейната перманентна, и поглъщаща почти всичко, тълкувателка практика, философията на херменевтичната онтология всъщност се състои почти само в една метатеория на тази практика: Дават се само описания на онова, което се прави, и обосновки за това, че човек трябва да има тъкмо това философско поведение.

3.
Херменевтичната онтология не е нищо повече от допълнително надграждащо стилизиране на филологството на нейните притежатели, отвеждащо към световноисторическото. Според тях историята на философията се е движела напред чрез тълкуване и апликиране на текстове, а ако човек им посочи прочути примери на нехерменевтично поведение на “велики” философи по отношение на предходниците им – Аристотел спрямо Платон, Кант спрямо Лайбниц –, тогава може да се чуе, че това са били именно велики философи, но след Хегел тъкмо великата философия не била възможна, и затова ние трябвало да имаме херменевтично поведение. С аргументи от типа “Всичко велико е вече билó.” и “Битието от-съства.” херменевтичната онтология сама се въздига до единствено възможна позиция на настоящето и псевдо a priori дискредитира всяка алтернатива като “нефилософска”. На този фон става също така разбираемо, защо херменевтичните онтолози свързват своето bíos hermeneutikós с мислимо най-резките систематични претенции: могат да са сигурни, че днес и без друго никой не е в състояние да ги защити, и те ги привеждат навсякъде където някой опитва мисли философски. Забележително е, че когато трябва да се мисли систематично, херменевтиците го правят не под системата, каквато те самите нямат и за която те не са в състояние да приемат, че някой може да я има. Погледнато така философията на херменевтичните онтолози се превръща в препречване на философията.

4.
И онзи, който не е привърженик на херменевтичната онтология, също трябва да има пред вид, че може да бъде заразен с херменевтичната болест. Когато обратът в разбирането за науката през ХІХ век хвърли философията в криза на идентичността, която не отслабва и до днес, тогава като противосредство се предлага историзирането на философията: като история на философията тя е можела да се впише в кръга на тепърва възникващите науки за духа и така да се надява на научна репутация. Философията на големите историци на философията от последния век днес е почти забравена и човек понякога има впечатлението, като че те съвсем не са отдавали същата ценност на нея, както на историческото изследване, което все пак еднозначно ги е легитимирало като учени. С филологизирането на философията в нашия век състоянието на нещата е подобно: една нова интерпретация на книга Х на “великия” философ Y еднозначно легитимира някого като философ, дори когато в нея не може да се намери и една философска мисъл от интерпретиращия. Често човек остава с впечатлението, че нещо такова като собствено мислене грижливо се отбягва, защото то би могло да е “ненаучно”, а и как би могло научно да се вземе отношение за истината или погрешността на интерпретираното? Философията така търси продължението си като литературознание, пък и защо всъщност да не преименуваме нашите философски катедри в “семинари за философска литература”?

5.
В много ситуации може да се наблюдава как днес много философи бягат от рисковете и заплашеностите на собствено философското себемислене във филологията като наука. Кой по конгреси и подобни поводи не е приемал като реакция на собствени опити за аргументация историко-херменевтични поучения? Онова, което може да огорчи, не е посочването на собствената ограниченост, в която човек все още би могъл да бъде убеден: а е тропането по филологическата научност на философията с целта да се изплъзнат от собственото и от общото философстване. Освен това в училищата и философските семинари е много удобно да се скриваш като философ зад текстове: текстът ще се справи. Вместо да се признае, че човек не знае много неща и че има работи, за които не се е мислило или не се е мислило достатъчно, няма нищо по-лесно от това да се каже: “Кант, Пролегомени, и баста!” Подобни филологически превземки в симпатиите допринасят да се изясни заплашеното след протестните движения от 60-те години различаване в ролите между обучаващи и обучавани; с това се спестява не само общото философстване, но и проблемите с авторитета. А и при самите обучавани се шири нещо подобно. Много студенти изисква текстове, защото тогава имат нещо, за което човек може да се хване; с Кант или Хегел най-малкото все пак се има нещо в ръка, а и биват допълнително подкрепяни от много преподаващи в представата, че с това са взели в ръце и философията. Но онова, което е разбираемо и което подлежи на извинение при ученици и при студенти, при никакви обстоятелства не трябва да води до снизхождение сред преподаващите нашата дисциплина: а именно да се отстъпва пред философията в научността за духа и за литературата.

6.
Следствията на херменевтичната болест за философията са твърде опустошителни: предлагана като филология, тя може да бъде сигурна, че бързо изпада до общо пренебрежение. Когато след 6-7 херменевтични семестъра студентите по философия си спомнят, защо в началото са искали да следват философия, и че това е трябвало да има нещо общо със собствено мисленето, тогава ще настъпи онова, което самият аз съм преживявал със студенти: те ще опитват мисленето сами извън философския семинар на пейките в парка или в кафенетата и ще реагират на подходящи забележки, че същото е видяно и формулирано от Кант така и така, с “Моля, без цитати на класици!” Пък и за кой ден всъщност трябва да се отлага собствено мисленето? Забележително е, че подобни студенти никога не са познали класиците като съюзници при самостоятелното мислене. Като по-широка филологическа дисциплина философията, етаблирала се тъкмо като схоластичен подраздел, може да изхожда от това, че скоро тя ще изчезне от горните класове, да не говорим за бъдещето й в университетите, защото като чисто образователно мероприятие, тя не може да разчита на никакво търсене. Живият интерес към философията, който може да се констатира днес във всички области на образованието, не е в никакъв случай интерес към херменевтично образование. Онова, което се търси, е опитът със способността да се мисли, интелектуалната самостоятелност, обзор, ориентация, намирането на себе си в едно преживявано като хаотично настояще, или както казва Хелмут Плеснер, едно умение да се оправим всред силите, които настройват собствения живот. Та защо в публичния процес на обсъждане и вземане на решения философите са толкова малко търсени? Защото от тях, които са се отдръпнали в лъжовната сигурност на академична, тоест хуманитарна репутационност, просто няма какво да се очаква: какво всъщност могат да кажат още те, които познават всичките коментарии на Кант.

7.
Възраженията които могат да се очакват, срещу онова, което се казва тук, са налице: Тук думата са взели веселата необразованост и общия импресионизъм, както и късогледата актуалност и презрението към традицията и акумулирания в нея мисловен опит; впрочем тук не се примирявам с общи колегиални обиди от всички посоки. На такива възражения тук няма да се даде глас: Не става дума за противопоставяне срещу историко-херменевтичното във философията, а срещу редукцията на философията до историко-херменевтичното. Става дума за противопоставяне срещу херменевтично-онтологичната идеология и срещу филологическия научностен фетишизъм във философията, две неща, които заплашват да се разраснат до гангрена на философията. Полагащата се роля на историко-херменевтичното може би става видна, като се изясни, че в един философски семинар предмет на проучване не трябва са Кант или Аристотел и техните произведения, а състоянията на нещата и проблемите, които те тематизират и които засягат и нас. Филологизирането на философията обаче бърка средствата с целите и медиума със съдържанието на философстването. Правилно е да се каже, че философията “има” предмета си само посредством текстове – били те исторически или съвременни, писмени или казани текстове; затова херменевтичното предприятие е всепрезентно във философията, но това не трябва да отклонява погледа от въпросите, за които все още става дума във философията. Би било скъсена картина на ролята на херменевтиката, ако й се довери само предоставянето на аргументативен материал от миналото – по модела “Нека видим, какво можем да разберем от Лайбниц, а каквото не можем да разберем от него явно не може да се разбере.” Нуждаем се от една диалогично отношение към традицията и историческата херменевтика има преди всичко задачата посредством тълкуването на произведенията да дава шанс на философите, които не могат вече да говорят сами, да станат партньори в диалога и да ги представя така, че те да могат да ни критикуват, а ние да можем да се учим от тях. Философската ситуация на разговор обаче се състои в диалог за нещо, докато филолозите могат да се задоволяват да говорят за текстове и с това за приказките на други за нещо. Затова: не какво е мислил Кант за свободата на волята е предмет на философията, а свободата на волята, и след това настоятелно се налага да се вземе под внимание какво е мислил Кант за това. Който няма въпроси към традицията, които засягат неща, трябва да я остави намира или да стане филолог.

8.
Не е трудно да се отгатне що за дидактични следствия биха имали подобни тези. Не трябва да се прави така, като че философската истина си седи в определени книги, които само чакат да се разгърнат херменевтично, за да се достигне до нея. Трябва да се преподава и да се култивира обучението в четене и интерпретация на текстове, защото без това няма философстване, но то не трябва да се бърка с преподаването на философия. Като преподаващ, човек не трябва да се крие зад авторитета на “великите” философи и текстове, а да прави възможен опита на самия обучаван, че има велики философи и текстове. Човек трябва да мисли сам и себе си, дори когато онова, което той мисли може би не са велики мисли; не трябва да се страхуваме от дилетантизма, а само от затъването в дилетантизма, а когато обучавани и преподаващи смятат, че са направили велики разсъждения, то те не трябва да се редуцират до истинската им величина посредством цитати от класици, а посредством аргументи. Не трябва да се пренебрегва историческата херменевтика, но тя трябва да бъде поставена под принуда да се защитава, а не просто да се поддаваме на нейния чар; трябва да попитаме историческите херменевти, защо пък трябва също и ние да имаме херменевтичните проблеми с философа Х, които имат те самите. Иначе трябва да се философства – в разговор помежду ни и със традицията – и винаги да се мисли за това, че решаването на философските въпроси, които ни връхлитат, за нас зависи само от нас самите и от никой друг.



Преводът е направен по Schnädelbach, Herbert: Vernunft und Geschichte: Vorträge und Abhandlungen, Fr./M. 1987, 279-285 от Антония Колева.





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=75