Sprenger & Institoris, Из “В ТРОПИКА НА СКОРПИОНА или
СТРОЕЖЪТ НА ОТЧУЖДЕНИЕТО”
Дата: събота, януари 26 @ 00:29:26 EET
Тема:
* * *
... и времето ми се яви, с прерязаното гърло;
затъкнало си, крепката рана порезна,
с парченце подметка – от гуменка мърлява;
и, усмихнато-печално – сякаш от бездна,
загледано – с езеро морфиново, на дъното –
във мене, във възлите на ужаса и в лезиите;
мрачните фигури, болните линии – по ума ми:
Времето – с рана на шията – върху твоето „ние”...
* * *
Под мостовете на търпението,
по гнилите води на стиховèте;
ясен – победителят – ли ти е, той
не се зове „живот” и, да гребете –
продължавайки – все по-упорито –
в плитчините на гласа, самотен,
истеричен – на страха – в коритото;
посред пресъхналата реч и грохот –
за предпочитане – не бива – никак... –
... две синкави петна в картината
с огромните празни полета –
на нищетата и вечерното униние –
що няма никога – преминати –
да бъдат; ни с твоите най-верни гости –
по пътя към разплетеното „аз”;
под, на търпението – скъсаните мостове...
... и – халоперидол – за тяхното мълчание;
изолатор – за надеждите им, всичките – на прах...
* * *
... тогава Той със огнена ръка
полòменото ми сърце погали;
със глас, към мен прииждащ, от лика
на старата икона, потъмняла...
... а тоновете тихи бяха,
що кроткият, запял, бе,
образ Негов; а със тях
се носеше Декември;
и тогава викнах, горко пожелах...
... да се върне твоето утро
при мен; твоят смях –
във гърдите ми...
* * *
Аз знам, разбрах, че ще ме чакаш там –
пред корена на вятъра – преуморен от тежкия ти срам –
от странен, отровен кристал; по петолинията –
възпалени – сред сребърните щрихи на унинието;
там, гдето вечно те догонвам и, настигам – никога:
като Ахил и неговата Костенурка ли? – се питам...
... и, нека да пребъде всичко чисто –
тъй както и, във примките на дъждовете – ти си;
в техните значения – с метален вкус – прогизнал
и, от горък сън на охлюв уморен, изтръгнат..., сякаш –
из дроба на тъмното...; но... да бивах до теб – да ме плашиш
със залеза и с неговото крепко злато; и посред
прохладата му тиха и витална, нахално взета
от множествата на телата ми, изтръпнали, разляна;
по най-далечните, финалните – дъна на
всички Сократови чаши; гдето се крие ума ми,
в утайката, за възлияния, оставена –
да накваси напукани устни нощта –
на вниманието...
* * *
Да последваме ли сребърните, хладни, звездни ноти;
щом тъгите ни строшени, ще мълчат – като парчета от глъчта –
на мрачния, като мечтание – пред мен – небесен, нощен – свод...
Познание нездраво завладява и, в бурята явява брилянтина
по вълните на ума, по смътното му яве; пиратските си флагове
развяли – стиховете, думите, изгубените с вятъра сърца, в раздялата:
към бреговете на страданието;
под дъбовете, със провиснали въжета;
празнота;
Entfremdung
* * *
... крепка, плътна меланхолия –
неспирно леещ се бетон;
и креещи цветчета по гробовете,
като светлици в тихия псалом –
вечерен, градски, монотонен...;
както във най-близкия финал на
съня ти, смарагден – от вечния втори –
от твоята, инак, безкрайна, история –
излетял...; в която си не, просто
един, а избрания – за пореден
триумф; пред победата, проснат;
гнева, тишината...; тежката система
на повторението.
* * *
... допираме леко чела до звездните прагове;
крилата ни докосват малиновите устни на нощта;
отвъд и оттатък, след зимните, мрачни алеи, там гдето над багрите
се стелят светлините на болния ми град – по-широко от ръжда;
от смърт – по-самотни; подобно на снежни пчели-единаци;
и слепи изгряват – твоите думи... Потръпващите, долу домове
подават своите – в тъмата искри – като знаците във пунктуация,
една – безкрайно непонятна; по снежните стъпки – безкрайни редове
на болката
там долу
там долу
в дрехи от писъци
и спомен от феноли
за минало – със снежна
брадва обнаружено
и стигмàта, дето трябва
* * *
поговори със мен във края на нощта ни –
миг преди отново да развее вечността
звънтящите си бели знамена – в не-мòщна
страст, под нейните хоругви апостатни –
няма мостове към тебе,
но ние сме, и двама всред
стоманения град Ентфремдунг;
почти до зимата, поселени, на
избавлението ни...
... рубиновите корди на сърцето
утаяват думите към дъното, трептейки –
няма подстъпи към мен под
сивкавите пламъци; ни във
запàха на повърнато
на тишината и
острия денатурат на
самота неутолима
поговори със мен във края на нощта ни
* * *
от разтворените пори, багрени, на есента;
черната, изтича пот, именувана – нощ; гъста
и кисела...; сочната плът на мъглата примамва ни
с мирис на хаос и страх; аморфен, унил – все по-свъсен;
и от мрачния танц, пияни пасакалии; дето звездите
залитат; щом ти закъсняваш; във крепките рани –
за сетната среща – атом сребро да положиш; и скита
с изтеклите, кухи сълзи, моето име; в сърцето горѝ те
с безброй гласове: ... отрови ме
* * *
... ще танцувам и пея в нощта – до зори;
ще подскачам, леко прегърнал през кръста
луната; и цигара в ръката ти, все ще гори –
тръпчивия привкус на дим ще разпръсква;
като огънче малко, звезда – погледни ме –
по небето игриво се лутам из мрака;
и даже във смъртта ми, все по-неустоима;
замира – тихият дъх на lamento rubato,
самотно и диво, едно...
... а в утринта ще отворя очи, вероятно;
и, за последно в града, неуморен; дали
ще поема, отново самичък? – да ръся и мятам;
без да говоря, семената на тежки мъгли –
по сив булевард към – право в сърцето ти... –
аз тихо ще вляза и, евентуално –
отдавна, при все че, красиво; отнето –
вече там да ме носиш – насам от безкрая...
* * *
“De nobis ipsis silemus…”
Baco de Verulamo; ‘Inst. Magna’
... и вие премълчете имената свои – нас
сам ни Той, Единственият, призова –
за да безброй, възможни, измеренията са;
дори на най-безплодните, наши, дела...;
че ние раждаме се за страдание,
тъй, както огънят поражда дим;
и без утехата на някакво ведение, що ние
във измамата му смъртно да заспим...
... а сетне и смъртта – родилката, объркана; с възторга ѝ
нелеп, пристига, та; с тревогата в зависимото си,
към болката от раждане навътре – и, в горнилото, нестроя –
сумрачен, да ни завърне – под своето сърце, във кадифето синьо;
там, дето, бива най-финият, най-мек;
на нашето небѝтие, нецарствения пурпур, чер...
Не спира миг, обратно, тя да ни зове, та – нека,
само миг, поне; към идващото с нея „вчера” –
една секунда, най-насъщна – пò напред –
ни приюти, във себе си, дорде сме още
незатънали, съвсем, във многолетието
на калта и, в лепкавата, нейна, нощ;
към дъното на древната, последната – вина,
където тя отново, никога не ще намери нас, ни тялото на
своя първороден, клетия – синà ѝ; нероден, макар
* * *
по лазурния път на раздялата
и всред жаркия смях на щурците,
вий, сенките, що се целуват – вървите,
в дъждобрани против светлина – само тя,
след графемите от слънчева невматика –
останала; полетели във сдвоена самота –
които вече нищо не значат, та...
не тълкуваме, вече; потъпкали зачатъка
на маранята, в която
затрептяват спомени за лятото
и за солта – все по-тромави...; изцяло
в морето им златно потъваме; дето –
във плитките и непонятни, техни гласове,
ще бурята, отново затихва и, сама, назовè се:
‘единствена утеха за копнежа, проклèтия’
* * *
… И стъпкан, от града – навън,
бе гòркият ми лин и, по-диви
от серни ациди – води –
се стремглаво затекоха към
своите изтóчници пресъхнали:
да отразят една звезда, със предпоследни сили;
наречена „Абсинтос” – с горчивото ѝ име…;
напукана, земята бе; от сушата изтръпнала –
за тъмните мои води – зажадняла – сълзите ми,
що като с лещи кристални, аз наблюдавам,
как всъщност ми идва – отвека, приижда –
финалът – пристъп на делир онейроиден –
към мене пълзи; поглъща ми цялото тяло и
гръмко запява незвънки фалцети, печалният край…
* * *
... из гърлото на утрото аз кораби – запели –
проводих – на тишината – суровите химни;
леденосини..., когато вълна до вълната се стеле,
трепери под острите зли брегове със чугунени гривни...
... а сетне, и тя,
самотата, изпрати ми своите клоуни пъстри –
кресливо и кърваво ято – дано ги изтрия до крак
от редовете на синя тетрадка, една; малко изгоряла;
с мастило от графит и от натръпнал шоколад,
изписана, цялата...;
... и намери,
призови ме оттам:
крадецът, аз бях, що в светлината
на дъжда, с безкрайното твое „сега”,
и занапред ще се надпява, от ръждата му,
суха, наново задавен...,
... дорде не заспя,
на ветрените часовѝ,
пред суровото бдение;
пред ремъка на времето;
пред ритмуса на
своите разстроени тимпани
във сърцето
пред стражите невидими,
като дърветата в леса на
несамосъвместимото
|
|
|