литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Битието празнува

СЕДМА ГЛАВА. „ЩО СЪМ, МАЙКО, КРИВА Я, ЧЕ СЪМ ЛЕПА РОДЕНА”

http://www.youtube.com/watch?v=ZU2S9jYxtoM

През 1984 година Лепа Брена е на върха на своята кариера. Две телевизии – българската и сръбската – замръкват в Новогодишната нощ с впечатляваща нейна програма, сръбската грамофонна фирма „Полидор” издава в безпрецедентния 500 000 тираж албума ѝ „Миле воли диско”. Абсолютен рекорд за всички балкански времена!... Ново, впечатляващо и властно начало в поетиката на нейното творчество, оставящо далеч настрана тежките темели на патриархата и дифузиращо остатъчната му материя с елементи от диското и поп-а. Лепа Брена ликува!... Сбъднала се е още една американска мечта. Хем съм красива, хем жена, хем – на върха на своята кариера!... Кой като мен?... Всяко момиче вече може да ликува – защото Тито току-що е умрял и вече може да се прави кариера и по нравствено състоятелен начин. Тя се отърква сякаш че о въздуха. Тя се умилква в прегръдките на битието. Истинска, стопроцентова жена и прекрасна мадама. Успял каторжник от социалистическия лагер.

Герой на естеството и Живота.

Гений на чорапогащника.

http://www.youtube.com/watch?v=Y97LviN7CEY

Радио „Белград“ прослушва пунктуално и детайлно албума, хиляди екзалтирани почитатели се тълпят и трупат, за да си вземат автограф или просто за да се снимат с певицата. Обожанието спрямо нея расте лавинообразно с таланта ѝ. Това обожание не винаги е само на естетическа основа. „Лепа Брена можеш да харесваш или не, казва един от анкетираните мъже, нея обаче не можеш да не я слушаш”. Просто... еросът на красотата ѝ те лепва като муха за сладкия мед на гласа ѝ или върху ханша над прекрасната ѝ талия. И ти не би могъл никога повече да се отлепиш.

С тънката си талия
стигна до Италия.
Доста се потутка
като проститутка.
Но животът груб
върна ни я – труп!

Докато нейните връстнички се тълпят и туткат „по Италия“, за да се върнат, опаковани в чували, нашата млада и безмерно талантлива Лепа Брена не спира, пее и събира слава и овации в прашния, брашнян чувал на барутния погреб, Балканите!...

Кое е новото, което Лепа Брена внася в музикалния хоризонт на това нажежено каче? С какво отвътре доразтърсва скромния хоризонт на дъгите му?...

На пръв поглед, с нищо!... Абсолютно нищо ново тази певица не внася в ръждивия хоризонт на това клеясало буре. Това си е все същата, сладка и мелодична, пивка и запевна популярна музика върху фолклорни основи, заемаща огромен дял от развлекателното изкуство на съседска Сърбия. Лепа Лукич и Лепа Нана, ето, дори имената им съвпадат, Чеп За Зеле, Милован Драгич и колко още, и колко!.. На практика, неизброимо пиршество. Пришествие. Легион. Всеки – с оркестъра си, с тъпаните, със чинелите и барабаните, с безспорното стакато на таланта си и дълбоките скръби на баса си, с октавите и флейтите на тишината вдън душата си. С акордеоните на сръбския национализъм. Нещо като югославска комбо-формация. Джазиран фолк. Или, по-скоро, популяризиран, чрез инструментариума на народното ползване. Да, така е, само на пръв поглед обаче!... Защото новото, което Лепа Брена внася в този популярен стил, това е тази степен на иновативност /тук Дерида полага термина „същото ново”/, която и един Елвис Пресли, да речем, внася за утвърдените традиции на рокендрола от своето време. Сиреч, всичко и нищо. Едновременно. Като едноименния, недотам успешен роман на Радичков. Не че един Ивайло Петров, да речем, пише по-интересно и богобоязливо, но те веднъж като ти лепнат белега „талантлив“, не можеш после цял живот да се отървеш от черната лилия на дамгата му. Слаба ли е стихосбирка на Константин Павлов „Отдавна“? Слаба и още как! Смее ли някой да каже? Не!... Мълчат като тъпунгери в лисичи дупки, само зъркелите им святкат отвътре!... „Нашите писатели всичко обичат да вършат заедно“, казваше Никола Георгиев. Сега, пак заедно, мълчат срещу неправдата. Това е, защото всичките вкупом – ох, пак това „вкупом“! – още приживе го дамгосаха с белега на гениалното. С черна лилия на дамгата му. Добре поне, че замълча навреме. Така, с един категоричен, драматичен жест, той се отдръпна настрана от блатото на общата посредственост и доизвая себе си в профила на откровен маргиналий, поетичен отшелник и интуитивен гений. Съвсем справедливо, между другото. Той...

– Какво замълчаване, бе? Него го трясна удар и просто не можеше повече да говори!... Иначе и досега щеше да дава тези дръзки и самолюбиви интервюта, ала уви, Господ се грижи и за талантливите. В България човек може да бъде морален само по интуиция или по принуда!...

– Ми, те защо ми викат тогава: Той замълча, за да изобличи всичките?...

– Защото са митотворци и митомани, затова! Българският писател не се ли влюби в някой публичен мит, делириум на обратната представа за себе си, просто не може да живее и да диша спокойно тоя човек. Сред миризмите на подобни миазми...

– Дишането е сериозно затруднено!

– Но, извода от всичко – виждаш ли, драги мой, Господ насила го дърпа във страни от блатото /или от благото/ на общата посредственост, пък ти без чужда сила и божествена взаимопомощ се натискаш да идеш и цопнеш сред него. Истинският поет, драги ми Душко, не е като другите. На него винаги нещо му има!... По-различен е от миризмите на околните, от кухите мехурчета посреди блатото на общата маса. Или е по-грозен от тях, или зъб му стърчи от носа, или, най-малко, удар някой го е треснал по главата. Недей се натиска. Той Господ се грижи и за теб.

Ой, ой, ой, бедното то! Недей да плачеш, сега! Какви са се тези сълзи като теменужки? Сетен-дребен маргарин. Недей да плачеш, мильо-байновото, той Господ ще се погрижи и за теб. Къде ти – той се грижи вече. Нали те виждам, държи те за тамазлък. Ще те издои, като му дойде времето.

– Хип, хип, хип! С мъничко пчелно млечице?...

– А бе, стига с тези образи, бе човек! Както казваше Коста Павлов, „Няма да се правим на поети, сега!“... Достатъчно е да бъдем и без принуда морални!...

Кое е новото, което Лепа Брена внася в музикалния хоризонт на Сърбия?... Казах ти вече, нищо! Нищо ново не внася тази сладка певица зад ръждивия хоризонт на дъгите му. Там си стои, върху бохчата на старите работи. Бе, надали прави нещо по-различно от Елвис Пресли, да речем, аз и мисля, че и друг път споменах го вече. И Елвисчето като нея, завалийката, за времето си нищо ново не принася, нема открит нито един нов елемент от вече утвърдената поетиката на рокендрола, но му придава свежест и чар, визия, стил и звучене опакова го в толкова цветен, гланцов и изящен вид, че на момичетата почват да им се подгъват коленете вече. Затова е цар. Друг е въпросът, че през глан и целофан нищо не може да се зачене. Но пък и те надали много са искали... Не че казва някаква нова дума, мисля си на акъла, ами тъкмо обратното – че от думите на една утвърдена вече любов и традиция той съумява да извлече най-хубавото и доброто, придал му е един завършен и категоричен вид, облякъл го е в бляскавите дрехи на симпатиите и лафстайла и е завършил, по този начин, цял един етап от развитието на съответния дял в съвременната популярната музика. Сиреч, дал го е на света в неговия най-изискан и чист, красив и завършен порядък. Съвършен и кръгъл. Като идиот...

…Както Елвис и традициите на рокендрола, както Ботев и народната песен, при все че там нещата са далеч по-усукани, завъртени и сложни. Но – и тя като него, като един червен революционер на сръбската музикална традиция, се явява нещо като поборник за естетическо разкрепостяване на този слой, на тази ниша, киша и каша и канава на живота. За освобождение от тъмното и варварско-анахронично начало, за изоставяне на необрязаните дълги крачоли и шалварите на не-еротичното. За придаване на вкус и мирис, на кислород и свободолюбиво съзнание на живота.

След нея всеки праведен талант, изявяващ се на сръбската музикална сцена, трябва да бъде с ярко изразена творческа индивидуалност и със дълбоко еротично присъствие на краката си. Лепа Брена е и първата феминистка на Балканите. В песента си „Нежна жена” тя заявява следното: „А я мислим другояче!... (Мъж когато ме разкрачи, мен душата мииии / йе чиста!...)” Разбираш ли, тя мисли „другояче“ – спрямо света и традициите, спрямо Вселената на мъжкото обиграно начало у него.

Спрямо Космоса – също!... Колко далеч от нея по онова време е мъжкото социално съзнание на Балканите, което само си мрънка под носа някакви безутеши епиграми:

Ново мислене тръбиш, другарю,
и зовеш ни с него да сме в крак.
Ний шъ сме съгласни и на старо,
стига да е мислене, все пак.

Тези ѝ качества се усилват от това, че е жена. Те ще се доусилят, ако стане и бременна, но от това благочестиво време я делят цели девет годни.

Особено трудни са първите четири от тях.

Четире године –
године дуге!...
Године бола,
године туге!...

http://www.youtube.com/watch?v=NwmKAdsna6w

Но да не ходим толкоз надалече, както казахме и преди четири години, още в самото начало, да се застопорим върху борбата ѝ за естетическо разкрепостение на Балканите.

Няма го Кръстьо Горанов. Но великосръбските влъхви са много. Те гнусарстват и мизерстват като някакъв естетически Яне. Какво да прави скромната Лепа Брена в такова едно комплицирано положение на нещата? /Няма го и „Байландо“, да омизерничиш света с днешна дата./

И тя превръща бедрата си на бухалки, роклята си – във втори небосвод, под чието щедро шапито да се даде решителната битка на това перманентно сражение. Битката на народите. Сражението за демократизация на Балканите.

Бухналата ѝ на красиви ролки жълта коса е главната запалителна течност в тази борба. Флиртът на невинното ѝ личице – най-паче! Самопонятната и прагматична композиция на песните ѝ, водеща бързо към края си – също! Сладката мелодичност на фразата – медът, върху който се лепят мухите на слушателската аудитория. Общодостъпните и простички шеги, двойните стъпки на немлъкващия ѝ оркестър – запазената марка върху тумбака на нейните дълбоко темперирани тъпани!...

И все таки, дуендето е другаде! На друго място се виши и буйнствено разкрива сетивата си дуендето на поп-фолклора!... Освен в таланта ѝ, безспорният ѝ певчески талант, то е и в простичкия факт, че етосът на нейната музика се движи по наклона на една вековна традиция, унаследена от безчислен ред години, и движейки се, той помита всичко пред себе си!...

http://www.youtube.com/watch?v=g6wwr1Aor0w

Неизчислими са амбициите в сърцата на млади момичета, които тази поезия на живота поражда, потоците и притоците от милионите в мъжки фантазии!... Реката от твърда валута – също, тя потича най-напред от емигрантски кръгове и от загадъчните дс-извори в чужбина, които я канят да пее на гости в тяхната втора родина. Америка, Австрия и Австралия, Сараево, Мостар и отново Белградска Сърбия. За разлика от мен и теб, от баща ти и майка ти, Лепа Брена изживя пълноценно живота си. Ти – не! Категорично не!... Но тя успя благодатно да сбъдне таланта си! Изключим ли едно кратко отвличане на детето ѝ, подир което си го върна дваж по-здраво и читаво, всичко друго във прекрасния живот и кариера на Лепа Брена, абсолютно всичко /А-а-а, изприщи ли се сега?!.../ е текло по мед и масло, като ласкава, вълшебна приказка за богаташи и винаги така ще тече! /А, пръсни се като бълха на керемида, да те видя имаш ли нещо и отвътре!.../ Винаги ще я обичат Бог и хората и винаги ще я отрупват със цветя и лаври, слава, почести, сълзи и овации, а ти ще седиш отвънка на камъка и ще присмърдуваш и ще се облизваш като някакъв котарак. Разбра ли ме сега? Добре ли ме разбра?!... Как е времето в Мала Копанка?... Както в Мильов Копак?... А-а-а, не съм знаял!...

Мълчиш ти, нали?... Мълчиш ти, нищо не казваш, и с това си най-страшен, демоне на Балканите!...

Добре. Да се ориентираме към приключване на тази тежка и за двама ни глава тогава. През 1984 година Лепа Брена издава....

…И „Хак ми е! Хак ми е!”, изкрещява той кански, означаващо „Пада ми се!” по малокопански!...