литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Битието празнува

ПЕТА ГЛАВА. „НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ИЗВЕСТНА ИЗВЪН БАЛКАНИТЕ”

Из кореспонденцията ми с близки и далечни приятели. /Последното писмо – с много далечни „приятели”!.../

И ако туй е земният ми път,
то нека той по-скоро да се сбъдне –
и да се слее моя светъл път
на светлината с пътищата бъдни!...

Пенчо Петков Славейков.

„Прочетох романа ти за Лепа Брена. Винаги ми е харесвал стилът ти, експериментите ти с формата са интересни и умни, но текстът още не мога да го схвана накъде върви, фрагменатаризира ми се, попиши още, не мога да видя романовото в него, нестабилно ми е. Но това е само заради краткостта, попиши още, за да се оформи.”

Благодаря ти от все сърце!... Благодаря ти, че ми обръщаш внимание!... Много малко хора го правят, да знаеш, и това още повече остойностява жеста ти!... Това е роман за българското бездарие на живота /смятам го за най-голямото богатство на нашата нация/ и за Балканското такова. Това е роман за нищетата на живота като съкровеност и съкровище. Също така - за естетическата същност на жената, и за еротическата ѝ такава. Това е роман за сестринството на женския ерос, който е много близък до моя дух, за добротата и емоционалната състоятелност на Балканите. За това, че сме си толкова близки, родни, скъпи и мили, че сме простосърдечни и емоционално състоятелни. Това е роман-вероизповедание на всичко, до което някога съм се докоснал през живота си, по линията на едни безкрайно, радиално разпръскаващи се вектори или асоциации. Това е роман за всичко онова, което измъчва душата ми, включително в морален план, по линията пак на такава мрежа от асоциации. Иначе, в наративен план, той си следва линията на класическата биография на естраден изпълнител или, пунтира я, по-скоро, правейки опити да заговори и на много други езици. Ех, лесно е да се опише, мила Краси, особено когато част от мотивацията иде като последствие, много трудно е да се живее обаче. Много по-трудно е да се приложи или продължи каквото и да било у нас; медийни изедници изяждат живота ми, реалити- и битиви-лапаца играят юдинско хоро и тъпчат пухкавото пепелище на душата ми. Българинът много напомня козлоногият бог, ръцете и главата на когото са в перманентно бездействие, но вроговените нозе и копита тъпчат ли, тъпчат семплата плоскост на глината. Или, най често, чуждата глава. Така наскоро бях премазан от една твоя колежка.

Но, както и да е, няма правим от Живота клюки сега, Яворов е използвал „Мисъл” като кутия за любовни послания – няма пък ние да наливаме жичките и каналите на днешните виртуални списания с далеч по-страшната отвара на отровата. Не че тез двете не са взаимозаменяеми, не че не влизат в семантична връзка помежду си, но ще оставим на премъдрия читател той да размеси и да дифузира точния обем на смеските, той да прецени кои са добрите, кои – лошите; за теб е само харизматична знаковост да знаеш, че това е, все пак, първият ми по-сериозен опит в областта на прозата и шансът ми да се проваля никак не е малък. Като Яворов – от Македонския му период. Помниш ли това четиристишие?...

Да, близък е краят на робското страдание,
да, близък е краят на робската съдба;
не беше напразно доброто ни старание,
не беше напразно добрата ни борба!

И това е цялото стихотворение!... От Илинденския му период!... Ми, всички се проваляме, когато стъпим на Балканска територия, какво остава пък – на Македонска почва. Ей, голям некадърник този Яворов, ходил до Франция, помирисал почти-почти от сюрреализма, а пък горе вика, че не било напразно доброто му старание, да провали един рудиментарен остатък от традиционния тип поезия. Е, всички се стараем в това отношение!... Може би – не винаги чрез такива некадърни четиристишия, но непременно – чрез една дваж по-дълбока вкорененост в балканския бездарен тип повествователно мислене. Ах, тези тайни планове и подли типове, опиращи дълбоко във манталитета ни!... Векторите на различните минни полета и квазиисторически асоциации са радиално разпръснати, трудно се събират наедно, върви магаре през траншейните полета и мини гърмят под краката му. Боя се да не се получи някакъв квазиисторически свръхестествен роман, защото аз не бих желал тъкмо такава форма да добие „изказът”, ала, от друга страна, ако човек не продължи напред през минните полета на страстта си, кой изобщо ще го забележи някога това магаре, кой въобще ще го знае като поет?... „А был поет Лисуря!” – писа някога един авангардист, от шантавия род на Стефан Цанев. /Неясната му личностна идентификация и досега си е голям проблем!/ Какъв е тоя Лисуря?... И кой млад несъгласник писа за него навремето?... Защо го имаме днес като охранена вакла овца или – зализана номенклатура на червените?... Никой не знае днеска нито кандидат-авангаридиста, нито поета, нито Лисурята, всеки чете и помни, и воюва най-вече за себе си, а пък литературата е и процес, и общение, нали, мила Краси? Комуникация е тя – и така би могло да се каже!... И затова понякога се позволяваме да твърдим, че я е нямало... Просто не знам какво да правя, злобно ми и отчаяно отвсякъде, ще взема да се гръмна в някой облак, най-накрая, та поне да зная, че ще удари на дъжд. Така, най-сетне, моето дело ще бъде видно „отвсякъде”.

А иначе, над всичко и над всички в моя епос пак се извисява ханшът и полата на Лепа Брена!... Желанието да обожествя жената, да я запазя вечно млада и красива, пълна с дихание за живот, възкресна и пораждаща възкресение. Дали ще се храниш с причастие или ще си играеш в детския рай около глезените на Лепа Брена, това за мен е вече без особено значение. „Детският рай” е етосът около явлението „Лепа Брена”, обръчът от святкащите детски фирмички, около спасителния пояс на ханша ѝ. Като светодиоди. Като очите на коня Тарпан. Вълшебна приказка от картинка за дъвки. За деца. За деца и красиви момичета!... Стискай ми палци, дано успея в някаква степен!... Стискай ми палци на красивите си пръсти – да се сбъдна!... И ще те черпя със едно кафе, ако се видим някога!... И ще говорим сред красивата сладкарничка като сред Рая!...

А иначе, ако бях Калин Терзийски, ясно какво... Щях да запретна ръкави, да го избачкам по случай тридесетгодишнината на певицата тоя роман, само хвалби и апологии, само хвалебствия, щях междувременно да го представя на вниманието Лепа Брена, тя да го одобри, да го хареса и аз да направя нещо като международна кариера.

Защото Балканите са лесно продаваем образ. И не самите те – начинът, по който се продават, погнусява душата ми. Погнусява ме самият този факт, че се продават, че се работи и в режима на подобна версия. Някои интелектуалци се държат буквално като проститутки, взимайки дори това, което никога не е било тяхно, за да го опаковат в екзотичен и примамлив вид и да го продадат на тържището на Запада. У хора, имащи образа на изтънчени ценители, изведнъж се появява траен интерес към Балканите. Ей, Джокондо от мъжки род, откога почна да харесваш крави?...

Ти никога не се бил в сърцевината на живота, през тебе никога не са текли пълноводните водите на истинския наш живот. Къде си вреш като изтънчено мишле носа в това, което не е твоя работа!... Недей кастрира нашия живот – имаш си зад Сърбия вече един кастран. Отвратителна шайка от медийни натурничета и лапацала, която се влачи от проект на проект, от фондация на фондация, и като им спрат парите, го обръщат на морален въпрос. Морален е той, само че с острие срещу вас!... Вие самите се поставяте под въпрос, вие поставяте себе си под егидата на един ужасен знаменател. Медийно натурниче. Дерибейче. Смъхти, врещи и души за още пари. „Ние тук няма да синтезираме нова порода хора!” – казва антиглобалистки устроеният немец. „Никога не съм искала да бъда популярна извън Балканите!” – казва пък нашата певица Лепа Брена. Е, кой е по-състоятелен тогава?... Ще остане това, което е честно и талантливо. Ще остана аз, немецът, свестната певица и още толкова и толкова задочни и явни мои приятели – пък вие ще духате супата над казаните на ада, което, междувпрочем, винаги сте правили, правите и днеска, и ще пискате и врещите за още пари и дори ще си правите и сатира от това. Да не сте го „правили” по семинари и по конференции, да не сте продавали на Запад и без Запад!... Бълха ми лази върху показалеца сега и лекичко ми гъделичка епидермиса!... (Самата истина е това!) И паяци съм имал в къщи, и змии-пиявици – какво ли не. Благодат!... Кога на един асистент от Софийския университет бълха ще му лази по пръста, кога змия ще се увива около ханша и кръста му?... „Да ми не дава Господ да се хваля с друго, освен с едните свои немощи!”, пише гротесково свети апостол Павел – тоталната нищета и безхаризменост на живота, издъхналата ни цивилизиционна мощ и грубият, бичи и добичешки реализъм – това е най-голямото богатство на страните от Балканите, казах го по-горе вече !... И то би трябвало да си остане тук – да продължи да си живува все така естествено, нормално и необезпокоявано. Обратното би значело да капитулираме като нация „в името” на една модерна шайка от мародери, да незаслужим своя истински живот пред примамливите отблясъци на Злото, престижа и смисъла. Няма смисъл от това, Злото е Нищо и няма собствен „телос”, природа и онтология. Зад него не стои никакъв разумен или хеперрационален ноумен. То има много ярка феноменология обаче, срещу която си заслужава човек да се бори. (И в тоя смисъл, Злото действително е с призрачна природа, то самото е призрак.) Та, в тоя смисъл, ето и последния резонанс. Това е роман за тихата и ненатрапчиво невидима борба срещу призрачното в човешките отношения, срещу примамливите блясъци на „Запада” и призрака на междуличностното неразбиране. Лепа Брена действително е стойностна певица и си заслужава да се говори за нея. Чрез нея аз отгръщам своя лик, навлизайки дваж по-дълбоко в пределите от доброта и състрадание, сред чувствената квазиосезаемост на душата си.

ШЕСТА ГЛАВА. „НЕ ИСКАМ ДА БЪДА ИЗВЕСТЕН ПО ТОЯ НАЧИН”

Ех, толкова хубаво нещо е хуморът, нашият хумор – докато вашият Фройд, примерно, пише толкова користни и недобри неща за него!... Но той самият е дълбоко користен – Фройд много рядко е прав!... Затова съм се ориентирал към по-престижни имена, ако искате, вижте романа ми за Лепа Брена. Той не е музикален – това е роман за женската красота и за моето дълбоко обожание пред нея. Това е роман за манталитета на Балканите и за пропуснатия наш живот. Използвам случая да споделя всичко онова, което мъчи и терзае душата ми, да очертая собствен личен свят – а не да се занимавам с това, дали са талантливи и престижни песните на Лепа Брена. Първо – че тези две понятия не са едно и също, и второ – че дали са престижни или не, ще се съзре и види най-накрая, като самотно следствие от този мой роман, а не като предположение и предзададена нагласа и формулировка. Вие сте жена и, вярвам, ще ме разберете най-добре. Мисля да възкреся у нея онова, което и само си подлежи на възкресяване, да се опитам да реабилитирам стойностното, чувственото и естетически релевантното. Такива брънки, бримки и добри чорапогащници има много в нейното огромно творчество, те майчински приласкават душата ми – за съжаление, обаче, те „отвънка” много рядко се виждат. Трябва другаде да бъде гушнат човекът, за да ги забележи. Днешният човек. На Париж!... Но както и да е, да не обременявам с излишни естетически размишления своето и без това чувствено творчество /те надали ще бъдат и възприети докрай/, а да се отдадем на благодатната присъда, на епифанията, в миг добила формата на слово. Тя е жената на моя живот! Тя е човекът на моята мисъл и фантазна природа – а не жените и децата от „Литературен вестник” – тя е поданикът на небесното въображение, майчинското лоно и изгубената прародина на душата ми. И ако всички сме изгнанници в езика – аз съм изгнанникът от зелените поля на моя роден дом – от злачните ливади и тучните пасбища на полата ѝ.

Здравейте, уважаема Писателке!... Няма, според мен, нищо лошо в това, да се публикува в сайт, където присъства роман като моя! Не защото е непременно силен или слаб, това други ще го определят, а защото всичкото това се поддава на следната аргументация... Вашата публикация няма да бъде в близост до романа за Лепа Брена, ще има поне пет или шест материала между споменатия роман и вашия текст, така че тук място за опасения няма. Плюс това, равнището на един роман в никакъв случай не се определя от обекта му. То зависи от начина, по който авторът говори в него и от това, което, в крайна сметка, казва в текста си. „Малки жабешки истории“, писа навремето Радичков. Това, за мен поне, не значи, че авторът застава зад естетиката на жабата... „Дано Лепа Брена има поне достойнството на една жаба!“, казвам на моите приятели в такива случаи. Слава Богу, че те относително рядко ме критикуват. Моля ви да не се критикуваме и ние /пък било и чрез мълчание/ и ако действително смятате, че си заслужава да дадете текста си за нашето издание, да го направим, най-накрая, това нещо, виждате, че е изцяло за добро. Ако ли не, аз няма да ви се обидя, никак повече, и всичко между нас ще си остане абсолютно същото. Тоест, каквото никога не било!... Защото ние отношения с вас досега не сме имали и, както и без друго личи, надали ще и имаме. Не е голямо огорчение за мен – аз съм претръпнал вече – и както често си повтарям, „Слава Богу!”... Вие се стопроцентова литературна олиграхия и вдругиден, когато окончателно се срутите към бездната на пълния провал, няма аз да ви бера и да събирам стъбълцата и цветовете на мрака ви. Вие ще си мъкнете и берете тези тежки, черни цветове – точно така, както в момента мъкнете онова тежко коренище от университетски приятелства и си пишете един за друг рецензии, и се подмивате един на други чреслата, и се обслужвате – до безмерна степен – до безкрай. Вие ще сте историческите крушенци на цялото това начинание – което значи, че ще има и исторически победители. И сега има автори с подмолна слава, които в главата ми образуват цял алтеративен канон – до утре мога да говоря за автентични хора, в чиято нравствена състоятелност дълбоко вярвам, а пък за вас, днешните силни на деня, натурници, червенокъщно-дебатиращи и медийни гнусари и лапацала, превратностите на Съдбата са подготволи същата участ, каквато неотдавна сполетя и един Орлин Орлинов. Да бъдеш властник на деня и да бъдеш приживе забравен. „Тия са същите, бе, тия са същите, гневеше се пред мен Малина Томова. Ние им подадохме ръка, направихме ги едни от нас, те се забравиха и вместо да си пишат книгите, започнаха да се озъртат и правораздават”.

Малина Томова не е между живите вече. И сега алъш-веришът в „Литературен вестник” ще тече в пълна степен.

ДО ВСИЧКИ, ДЕТО МИ МЪЛЧАТ. ДО ТИШИНАТА ВИ

Използвам случая, че мейла ви го има в „информация”, да споделя огромното си огорчение от факта, че вие, както и десетки други „софиянци”, до които се обръщах по един или друг повод в продължение на две и половина години вече, до днешен ден, на практика, не са ми отговорила с нищо. Всички мои имейли, съобщения, честитки за рождени дни и покани за разговор, бяха посрещнати с великодушно, опрощаващо мълчание. Благодаря за прошката, без да се съизмервам с дадения автор, с чиста съвест бих си позволил да предположа, че и ако един Радичков, да речем, си бе останал в Калиманица, беше си пуснал интернет и беше си написал абсолютно същите книги, до последната им буквичка и запетая, и на него пак така щяхте да му мълчите, по абсолютно същия начин. Пак ще го кажа, не се съизмервам с дадения автор, а само с тъжната и мръсна типология на тишината, на които вие, без да щете, подлагате един или друг човек, индуцирани от актуалното в културната практика и прагматика, но и от провинциализма в собствения си манталитет, без съмнение.

В писмото ми, с което свърши кратката ни интернет-кореспонденция, се съдържаха поне два съвсем конкретни и ясно поставени мои въпроса – ще мога ли да ви изпращам свои текстове, от време на време, и ще можем ли, пак спорадично, да поддържаме някаква кореспонденция, като понякога ви известявам за новото?... Вие, разбира се, си замълчахте и на двата, както мнозина други преди вас, както и много други ще си замълчат и занапред, това е ясно, то е предвидимо и от само себе си!... Да ви попитам само, ако Георги Господинов или Амелия Личева бяха се обърнали към вас с абсолютно същата молба, пак ли така щяхте да им замълчите и да ги отминете? Сама прекрасно знаете, че не!... С какво, тогава, моето достойнство на човек и личност стои по-долу от това на моя връстник и приятел, с какво, като поет и публицист, съм стоя по-долу от въпросната феминистка, та ще се позволявате да ми мълчите и да огорчавате душата ми?... С абсолютно нищо, знаете сама, и по двете линии, и по двата „параграфа”!... Да не съм майка си с камъни убил, да не съм Бога на Кръста разпънал, вие на престъпник ли ме правите или на човек, нямащ творчески потенции, съотносими в огромна степен с тези на вашите приятели, колеги, доценти и ментори? Защо ги смъхтите и се облизвате край тях, защо ги снимате в елементарни клипове, помпозни пози и претенциозни интервюта, докато мен едничка думица не сте ми промълвили досега, в чисто човешкия план на този израз, потрес, естество и значение? Защото нямат думите човешки план при вас – те имат само прагматически!... Корема си ще изповръщам от това мълчание, издън душа съм огорчен и омерзен от тишината ви и няма сила на света, дето да може да измие нейната безмълвна каша и тиня!... Не ща го нравствения ви максимализъм, Бог ме да пази, искам само една нормална, катадневна и обикновена нравственост – от тази, дето толкова естествено е видима и предвидима в ежедневния живот на всички останали хора. Когато някой пише някому, „обикновените”, най-често, си и отговарят!...

Бас държа, че и един Биньо Иванов, да речем, точно така се чувствал в блатните години на социализма, за които точно вие, между другото, често обичате да казвате, че те, в известен смисъл, още продължавали. Той се седи човекът в Кюстендил, гледа си плетката (на словото), до него мърка котката, пуснал си радиото или зяпа в някакъв отчаян вестник, а пък по радиото – точно в тоя миг – един писател рецитира свои „произведения”. /В ония години стиховете са се произвеждали. Вие ще ме поправите как е сега./

И – точно в тоя миг, най-ненадейно, на токът спря!... И – „писателят млъкна!”. „Целият угасна!”, казва Биньо, и не звучи по медиите, и не искат да го честват с шумни конференции и юбилеи, и общественият траур е безмълвен вече за него – та чак до сега!... А то, когато си бездарен, значи и завинаги...

Бих искал най-чистосърдечно, ласкаво и трезво да ви запозная – че тъкмо такива като мене ще ви разкатаят майката, че и високото статукво на творбите ви, и „символния капитал” на стуктурната ви опредметеност, без съмнение – защото за мнозина от каймака ви се вижда, че пет пари не струват, а други и да струват нещо, много по-здраво са се вкопчили в институционалните си корени и само една малка част от вас пишат поезия и проза, стойностна и „тежка” като белокаменното ви мълчание. Но нито една от тия „таргет”-групи няма моралното право да мълчи и на реалния човек, защо всички хора на света са равни по онтологическа чест, стойност, цена и достойнство. На мен и един циганин да ми беше писал, пак щях да му отговоря и щяхме да водим кореспонденция, отговаряща на висотата на човешкото ни призвание, вие ми мълчите, все едно не можете да научите нещо и от мен и вътрешно да се обогатите. Но циганинът ще ви изпревари, пророкувано е това!... Както блудниците и митарите вече влизат в Царството небесно, докато фарисеите и аспирантите се навъртат край някой елитарен Клуб, да видят могат ли присмъхти нещо, символна печалба, капиталов влог, финансова файда и фикционални доходи...

Стига с тази прагматика, стигат с тази файда!... Стига сте блюдолизничели и сте си правили „мили очи”, стига сте слугували на един тесен кръг от Университета, без който щяхте да имат абсолютно същото, само че с ненакърнена нравствена патина. Стига сте си писали рецензии един за друг и сте харесвали обикновени, катадневни постинги на поредния „силен на деня”, докато за моите постигни с талантливи материали, никога не сте намерили досега ни линк, ни място на стената, нито поне добра дума. Стига сте се мърляли по семинари и сте се влачили като помивки от едно място на друго – какво ли не измислихте, за да вдигате шум около себе си, само едно не можахте да измислите – талантлива творба как да напишете. Не създавайте образа на ухиленото младо тарикатче и натурника. Университетът е университет – среднокадърно здание, това не е приятелско-патриархална община, не е роднинска задруга, не е алъш-веришка общност от Катуница. Има „Бай Ганьо”, има и „Белите лебеди” – няма обаче „Багьо-и-Лебед” ведно. Не маскирайте грубата прагматика и приятелско-съдружни интереси зад висотата на изискания вкус и псевдоелитарните претенции. Защото си личи отдалеч и вони. Защото кръвта избива през бинта вече. Вземете се в ръце и се сафересайте малко!... (Което значи – да отпуснете обятия и вдъхнете от свободата си!...) Никола Георгиев не е слугувал на никого и пак не е умрял от глад, Атанас Далчев не се е показвал по телевизията и пак е по-достоен от всинца ни, Иван Цанев не принадлежи към Бързата литература и обичта към него бавно се разраства в сърцата на толкова много читатели. Стига сте се влачили подир неща, които и без това омерзяват душите ни. Недейте мисли, че не можете да имате стоицизма, творческия заряд и нравствения потенциал на класиците. Напротив – вашите души и сърца са съградени от същото.