Владимир Каминер, Дом, далечен и свиден
Дата: понеделник, декември 06 @ 13:29:01 EET
Тема:


Жена ми Олга е родена на остров Сахалин, в град Оха. На 1000 км от Токио, на 10 000 км от Москва, на 12 000 км от Берлин. В нейния роден град имало 3 основни училища с номера 5, 4 и 2. Номер 3 липсвал; в Оха се говорело, че преди 30 години това училище било пометено в морето от снежна буря, защото имало един етаж в повече. В непосредствена близост до трите училища се намирали наказателните и поправителните институции на града: до училище 5 била сградата на съда, до училище 4 – психиатрията и до училище 2 – затворът. Тази близост оказвала голямо възпитателно въздействие и улеснявала педагозите в Оха при укротяването на младежите. Един жест, един поглед през прозореца бил достатъчен, за да покаже на младежите какво ги очаква, в случай че не подготвят навреме домашните си работи.

За радост на децата всеки път, когато на острова вилнеела снежна буря или температурата падала под -35 градуса, те били освобождавани от учебни занятия. Тогава всички си стояли вкъщи и чакали есенната ваканция. На Сахалин съществуват само два сезона: дългата зима и след нея – от края на юли, когато и последният сняг се разтопи, есента. С нея идвали много кораби, които донасяли вкусните неща, като изсушени динени кори за детските градини, за да имат децата нещо за дъвчене. От Китай пристигали изсушени ананаси и банани, замразени сливи и китайските пясъчни бури. От Япония идвали японските джинси – „Big John”, които обаче винаги били твърде къси. Въпреки това жителите на Сахалин чакали на дълги опашки, за да се сдобият с тях. Всички ругаели японците и се дивяли на това, как преживяват с такива къси крака и толкова дебели задници. Обаче всяко семейство си имало шевна машина вкъщи и така поправяло своите джинси „Big John”.

Развлекателната програма на острова била сравнително монотонна. През зимата жена ми заедно с други деца седяла в единственото кино на острова, което се казвало „Нефтохимик”, и гледала стари руски и немски филми, като например „Трима мъже в снега”, „Изгубен в ледовете” и „Трима приятели в открито море”. Децата били първите местни жители на острова, ако не се броят нивхите – най-старите обитатели, които бавно измирали в резерват на южната част на острова.
Родителите на децата били все геолози или сондьори и идвали от всичките петнадесет републики на Съветския съюз. През есента децата с удоволствие ходели да се къпят. В града имало две езера. Пионерското и Комсомолското езеро. Пионерското езеро било малко, плитко и мръсно. А пък Комсомолското езеро било красиво, дълбоко и чисто. Даже твърде дълбоко, поради което там непрекъснато изчезвали деца. Всяка година някое се удавяло в Комсомолското езеро.

Имало и още едно място за къпане, така нареченото Мечо езеро, на около 2 км отвъд границите на града в близост до Нос на гибелта. Но никой не се осмелявал да иде там, заради мутиралите миещи мечки, които под влиянието на китайските пясъчни бури се били превърнали в опасни водни обитатели, в един вид Сахалински крокодил. Освен тези миещи мечки там имало и други животни: кафеви мечки, лисици и доста зайци, които живеели на голямото поле зад болницата. Вече нямало вълци. Последният Сахалински вълк бил убит през 1905 г. на Нос на гибелта. Почели го с бетонен паметник, който обаче се прекатурил при някоя си снежна буря и паднал във водата.
Носът на гибелта не се нарича така заради вълка, а защото там отново и отново приключвало бягството на каторжниците, които се опитвали да избягат на твърда земя. Те или попадали под леда, или били разстрелвани от войниците. Всички възрастни, живеещи на Сахалин, получавали „северна надбавка”, така заплатата им се удвоявала. Освен това те можели да излязат в пенсия по-рано. Но децата, живеещи на Сахалин, дори не получавали обикновено възнаграждение.

На 12 години Олга за първи път в живот си видяла на летището на Хабаровск врабче. „Мамо, мамо, виж какви огромни мухи”, извикала тя. „Това са врабчета, врабчета, не са мухи, глупаво каторжно дете”, подразнил се един мъж, по чиято външност личало, че тъкмо е излязъл от затвора и чака следващия самолет в посока юг. Той се смеел, пушел нервно и псувал. „Проклети врабчета, проклета страна, проклети деца, проклета тайга!”
На 16 Oлга завършила училище и заминала за Ленинград, за да изучи там някаква смислена професия. Няколко години по-късно тя се преселила в Германия, която е наистина ужасно далеч от родината ѝ, но въпреки това Берлин доста ѝ допада...





Разказ от сборника „Руско диско“ [Russendisko, 2000]
Превод от немски: Александра Цанова





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=652