Варлам Шаламов, Колимски стихове
Дата: събота, декември 04 @ 12:52:03 EET
Тема:


х х х

Във грубото ѝ красноречие
душата ми се днес теши.
Природата с нас по-човечна е
от всички пламенни души.

И брат ми е тоз лес вълшебен,
с гори, в молитва на възток,
във край, старозаветно древен,
със ден, като човек, жесток.

Светът отвека тук покрит е
в саван от страшна белота.
И мир не искат тук на душите,
и не ухаят тук цветя.

Окото само на Циклопа
над нас се взира и немей.
И чакат слово от пророка
войник, отшелник и злодей.




х х х

Отстъпвах аз, Съдба, пред теб
през градове, села.
И във планински край нелеп
намерих се сега.

Кръжи тук ястреба над мен,
тъй все едно че аз
мъртвец съм, с дух превъплътен,
и вия се над вас.

Мен ястребов закон и страх
не ще ми повели:
Аз толкоз гробове видях
вкопани в тез скали.

Тоз, който в Дантевия ад
е слизал, знае сам
как трудно връща се назад
човек, попаднал там.

Сред тоз Планински лабиринт,
под залеза червен,
ще спусне Ариадна бинт,
за да пресели мен

под цъфналия вишнев смях
над роден чернозем.
И там ний своя скромен прах
пред Бог ще принесем.




х х х

Аз гол съм, единак и наг,
лишен от сън.
И страшният полярен мрак
сияе вън.

На бледата му тъмнина
аз шепна стихове.
Тя няма мисъл за вина
и грехове.

И ръфа бронхитите зли
студа-живот.
И капят каменни сълзи
и грудки пот.

Аз не говоря в стихове,
аз ги крещя.
Дървета, свели върхове,
ехтят в нощта.

И ехо от далечен лес
звучи в тоз мрак.
И с пълна гръд аз мога днес
да дишам пак.




х х х

Ще ме разстрелят мен „на граници”,
на граници на съвестта,
и кръв ще плисне тези страници,
призвани да смутят света.

Когато губи се пътеката
сред мразовитите гори,
другарите прощават леко,
поемат болката дори.

Но има стражи безсърдечни
на пост пред нашите мечти
и те следят за вековечни
ущърби, болки и щети.

В сметението малодушно
щом вляза в зоната им аз,
ще вдигнат мерника послушно,
прицелили доброто в нас.

Навляза ли в такава зона,
отвъд морал, отвъд вина,
те ще постъпят по закона
на нашта „правова” страна.

Затуй, излишно да не страдам
и чист да е тоз мой конец,
в ръцете свои съм предаден,
като на най-добър стрелец.




х х х

Не потъвам в вода
и във плам не изгарям:
Цял аршин дължина,
половин – ширина,
този карцер е раят.

Но не всекиму Бог
даде площ, тъй разкошна:
Зад сибирския ров,
глъбината за гроб
им замерваха общо.

И на тясно в пръстта,
както бяха приживе,
споделили скръбта,
със прегръдка в смъртта,
рухнаха като живи!...

Бързо слегнаха те,
без да искат и спорят.
До бащата – дете,
до хъшлака – поет,
в обща гордост и горест.

Във дворец, по-студен
и от братска могила.
Посребрен и смъглен.
Но и в нейния тлен,
щом за дъх нямаш сила,

то във истински гроб
бих направо възкръснал!...
Но да моля за тоз
съдбоносен въпрос,
сякаш малко е късно.




х х х

Аз спя в легло на мъртъвци
и в сън сънувам свойто детство.
Не е ли все едно, почти,
с кого ще бъдеш във съседство?....

По-умен е от мен мъртвецът,
по-сериозен, обезпечен.
И дваж по-мъдър пред Твореца,
но не и – по-сърдечен!...




х х х

Няма пролет да дочакам
в карцерния мрак.
Право към Христа, от мрака,
ще поема млад.

Ще помоля Бог за място
край Еклесиаст.
Песни там да слушам ясно,
да ги пея аз.

Тихо седнал бих край печката,
сложил бих дърва.
И за теб бих писал вечно
псалмени слова.

Но таят стените ледни.
Карцерът – мълчи.
И горят две ненагледни,
пламенни очи.




х х х

Ела до мен, тъй както
яви ми се в съня:
С оранжевото палто,
сред цветна тишина.

Под есенна позлата,
полуизвила гръб.
На Левитан мечтата,
по битието – скръб!...




х х х

Луната, по-бяла от сойка,
в прозореца влита при мен
и маха над нощната койка
в студа, изтънял като лен.

И бие се в нощните страници,
попила от страшния ден.
Ти, моя наплашена страннице,
ти, прелест бездомна над мен!...




х х х

За какво ме мъчиш, плашиш,
как посмя в нощта пред мен
да танцуваш и да плачеш,
ти, луна със бронзов тен?...

Като истина ме давиш!....
И, забавяйки кръвта,
в мен движенията правиш
трудни, както любовта.




х х х

Не мълви, че толкоз рано
ний си легнахме да спим.
С бас зави ни днес бурана
и с тенор неустрашим.

От симфонията снежна,
проглушила в мен съня,
нивга няма с обич прежна
да повярвам на деня.




х х х

Не скърби за мен, Таня, не плаши мойта слава,
откъсни от писмата глава.
Ако чуеш, че пулсът и ръцете са слаби,
забрави тез прощални слова.

Друг да бъда не мога и да мисля не смея,
не зова невъзможното с глас.
Или с птица ще пея, или в мъх ще немея,
всяка участ предвидил съм аз.

Тез слова не са клетва, нито замък въздушен,
нито дача зад селския плет.
Те са моята крепост срещу хорско бездушие,
построена сред вечния лед.




х х х

В тази вечна земя, в тази каменна яма,
още час аз не ще издържа.
По-студен от мъртвец, неестествено прямо,
вдън дълбоката пряспа лежа.

И надвисват от милост две вейки сияйни,
и звъни със камбанки светът.
Сред дълбокия сняг, вдън забравена тайна,
аз не смяна очаквам, а смърт.

х х х

Прах и свисък близък, близък.
И вихрушка на възбог.
На шейна към нас пристига
снежния якутски бог.

Добър вечер, бог метели!...
Както миналия път,
ще ни спреш за три недели,
скрил от погледа светът.

Прах и стонове ужасни
във следите ти летят.
И виелицата расне.
И стопява се светът.




х х х

Паметта ти толкоз зло
скри, без чет и мяра.
Тя те лъга цял живот.
Днес ѝ нямай вяра.

Може би там градове
няма днес зад мене.
Само вечни ледове.
Езера студени.

Може би светът е сняг,
страх до изнемога,
и тайга, от бряг до бряг,
вслушана във Бога.




х х х

Човекът тук, дори и гладен,
зове на помощ чудо пак.
И с палец, от мраза разяден,
той тича в небесата чак.

Отдавна пръста е отрязан,
но пак боли като фантом.
И в сняг, най-общо ако кажем,
химера влиза в своя дом.

И, същи цезар над арена,
„Живей!”, повдига длан със стон,
сбрал химни, плач и песнопения
в един спасителен псалом.

Христос е той, Христос ранения.
Във язви гнойни и в тъга,
като стигматни възпаления
от допир с вечната тайга.




х х х

Щом млъкнат бураните ледени
и път се разкрие пред нас,
две длани, от слънце огледани,
ти, юг, пак протягаш тоз час.

В реда на природните видове,
над черния пролетен лес,
в небето рисунки евклидови
чертаят тез жерави днес.

Но с облака мокър изтриващи
чертежа им, литнал на юг,
под багри, над всичко униващи,
пак бури затягат ни тук!...




х х х

И пролетта аз виждам пак
от свойто болнично прозорче.
Не е обагрена във злак
и даже мръсничка е още.

Далеч от свежия акцент,
тя като снимка е двуцветна.
И сняг прехвърча на момент,
и щраква бленда над момента.

И сънните мъгли над нас
скриптят със дългите си оси,
и път чертаят в тоя мраз,
с безкрайно тъмни коловози.

И жерави, на шир и длъж,
крещят към март: „Добре дошъл си!”…
И първите му капки дъжд
усещаш като сетни сълзи.




х х х

Като със каменни скулптури
лесът отвред е окръжен.
И в голите му арматури
трепти просторът изцелен.

Ще падне нощ. И в поднебесната
ще звънне месец от бакър.
И ще застинат в дива смесица
небе, гора, поля и кър.

И ние гледаме картините,
дорде ги скрият ветрове.
Картини, спомнящи руините
от приказните векове.




х х х

Навлизам във торфено блато
със свойта съдба под ръка.
И капки от смолна пот капят
по моите дрехи сега.

С тез белези-капки разгатнах
плана ти, коварна съдба.
С елхова смола да накапваш
клеймените дрехи раба.

Ти бродиш тук с тайните цели,
покой обещала за ден,
да тровиш със слънчеви трели
крещящата памет във мен.




х х х

В тез спомени за свободата
гърми един тревожен звън.
В тях диша пулсът на бедата
и ги души кошмарен сън.

Спасен от бренната неволя,
от бившето не е гнетен
тоз, който волността – на воля
е превъзпитал в своя ден.

Дарена всекиму „по детство”,
след туй се губи, за беда,
в синовни разпри за наследство
и в спор съдбовен, пред съда.




х х х

Ни посока, ни стрелочник.
Камък. Пясък като гваш.
Туй е северно-възточният,
заповеден ъгъл наш.

Само две върби ревливи
над поток, като в романс,
сиротливо и ревниво
дремят в нощния миманс.

Те стоят сега над гроба,
за да можеш, в мрака тих,
да се поклониш пред Бога
и напред да продължиш.

И да стигнеш до селцето,
дето нощната луна
в плач склонява си лицето
на старица над съня.

Със два славея „на плечи”
пак да ги развеселиш.
Да ги заведеш привечер
в староруските обред лих.

Дето сламени вдовици
слушат птичите слова.
Над писма на мъченици
се терзаят и сноват.

Като в стих на Руставели
леят сълзи в късен мрак.
И гърбина са привели
пред най-лошия глупак




х х х

Кълна се – до смъртта си аз да мъстя на тия,
чиято гнусна „правда” докрай изпитах аз.
Кръвта им на гадини с дланта си ще умия,
когато дойде оня преображенски час.

Пред всички, по славянски, от черепа ще вкуся,
от вражеския череп, тъй както Светослав.
Да сбъднеш този празник на черепа от вкуса,
най-скъпо е от всички задгробни тържества!

Това да знаят в Кремъл, да слуша Антарктида –
кръвта и днес клокочи с таз юношеска страст:
В скръбта не съм погребал аз никоя обида
и ничий стон и вопъл не съм забравил аз!








Превод от руски: Ивайло Иванов.





Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=651