литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Из „Афективно и шизофренно”

Фалцети на помътнения взор

Сякаш за обречени хулители накладени, огньове зли по тъмните пустини на сърцето ти лумтят и черни котли нажежават огромни; връз пламъците врящите из тях зарази избуяват; и със съсък змии невидими разтварят паст и в оргия отчаяна се вият, хапейки се, втресени; а всеки атом от дима аморфен пищи протяжно с хиляди фалцети, по-страшни и от на самото Зло, вонящия венец, че

…почва, почва, сестро, вече, цирк огромен на бесовете, в главата ти, разцъфтял;
и вечер след вечер, дъще, изнася диви представления незрими – по всичките порутени палестри на твоя незатихващ и потресен ум. И всичките вкупом, дращят унило, но страстно с изострени, хиляди нокти отвътре очите ти, гърчат се пред пламналите двери на твоя мътен взор, подобно ларви кръвожадни...; та затуй и ти навеки, даже във безкрая, подир него и отвъд, със вълчи вой и крясък, за всичките пометничета, из блудството с настръхналия мрак родени, ще заплачеш…

...виновен съм, виновен, загдето прогоних неволно на смеха ти светлината;
и всичко в изоставения дом на радостта ти ще засипя с мека пепел от плача си… И трелите печални на твойта празнота със черни невми ще изпиша в нашите сърца; сетне тихо в мрачината там ще заживея… По мътните стъкла и пергаменти мръсни на древната ти, страстна воля за смъртта, ще пъплят паяци неуловими, а името ти плахо в самия пърхав страх и самота полека ще втъкават… и моят дъх – унила содомия, отвека уморена ще раздипли в паметта ти с клавишите на стар роял, прашасал, черен, що вечно ще дотътрям в мазето плесенясало на твоето сърце;

и в мазните мелизми, като сажди, горестта ще тлее винаги във теб…

Аортата на твойта светлина с рояла ще притисна;
и с думи, от плача ми отковани, прозорците, с решетките от паяжина стара, завинаги ще закова…

… На твойта самотата във тишините после ще се ровя, дълбоки къртичини ще
дълбая във тях …, дорде…

...седящото и винаги притихнало джудже, по твоите ниши сърдечни, не вземе че запита:

„По кои изкуства майстор е старият кот?“

В потта на некролозите

...тъй както, и понеже завистта начупва ми душата; и с триъгълници, пирамиди,
със кристали и шила извътре ме боде, по-остра, но прогнила и от суета, дори;
запявам песента за славата ни разболяна, от изключваща дизюнкция – по-строга, по-вкопана до корен – надолу, във лепкавата кал на ум, неепистрофиращ никога; та в изкопа на слепи тетики – безброй – аз жалката си власт – увяхнала несвяст – да впиша…

…И в мисъл за смъртта, все по-тревожно устните треперят; подобно некролози,
чреслата се потят във зноя циротичен на безсмъртни празноти; със детски бяс
запращат най-незначещите имена нагоре, към един невидим връх на мрака; все
по-високо – към хладната повърхност на нечии очи от пожълтял гранит…

Блянове несвястни на гранита и солта

...и нека неродени си останат несвястните ми блянове, а сбръчканото огледало,
съсухрено и вяло, с живачните си устни и вехтото лице, към древности небивали ме тегли, нека; и всяка моя вечер – поредната, последната, напрегната, протяжна, тягостна и генерална репетиция за гроба ми – ареопага на къртици побелели, бива, нека...

… че трябва думите на твърдата си кръв – червено стъкло натрошено – да сричам по рецептата неразчетима на афекта си – да вниквам, диря и разчитам упорито в руното му тайни някакви, безсмислени като подземни хвърчила…;

...или солта и хладните гранити в сърцето си да стривам за капка нетварен елей,
за шепа мъгла благовонна...;

...или превръзките от кървавите женски удове на бурята, изхвърлени, и след
отчаяно очаквания свършек на едно безкрайно, знойно пладне, да пера…;

развлачени, да ги изпридам вечно с чекръците на сляпата луна, да ги навивам на тежки кълбета от кадмий, волфрам и титан; на своята душа, окото от черен седеф, с треперещи ръце да омотавам…;

с намордник от млада стомана, назад радостта си зъбата да водя – към едрите,
вишневи, меки гърди на сочната вечност – нека бозае – и с хиляди усмивки, като
порезни рани, лицата си безбройни, нека украсява.

Етюд за права огнестрелна фрейта

На злобата ми в непочистената цев, във гърлото, носталгия, излята от олово и
кобалт кънти; като птичи полет на жизнени нагони хвърковати;
сърцето ми почернено остава, окадено с мазния нагар на острастена хлад; от
лепкавия неин желатин, във мен се буди потрес – нищото в утробата ми проиграва – с глас на бухал, премъдрял в нетрезво въздържание – всевиждащ, глух, но сочен – глас, отекнал надълбоко и навътре, надалеч, извечно…,

превръщайки
душата в дроб с един възможен знаменател –
нула, зейнала като отворен гроб...

Едно хрипливо „Да“ – със нокти оголени, с криле отекли, каца върху твоя лик със гняв; до хладната снага на твойта нощ карбонова се спира... – „Да“, от твоето
сърце, със пренатален шепот, в присмех произтекло…,

превръщайки
душата в дроб с един възможен знаменател –
нула, зейнала като отворен гроб…