литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Глава първа
Кардуонът

Всеизвестно е, че кардуонът е най-красивият, най-изящният и най-пъргавият измежду всички гущери. Целият е в злато като някой знатен господар, но всъщност е плах и свит и живее сам, в уединение, поради което минава за мъдрец. Кардуонът никога никому не е причинявал зло, няма човек, който да не обича кардуона. Всички девойки се изпълват с гордост, когато той мимоходом ги стрелва с влюбен и игрив поглед, протягайки своята обсипана с рубини синя шия между пукнатините на някой стар зид, или когато разкошната материя на неговата премяна заискрява с безброй отблясъци под слънчевите лъчи.

Помежду си те казват: „Не теб, а мен погледна днес кардуонът, мен той смята за най-красивата и аз ще бъда неговата възлюбена”.

Кардуонът обаче не смята така. Кардуонът просто търси тук-там вкусни корени, с които да спретне малък празник на своите другари върху някой камък, напечен от обедното слънце.

Един ден кардуонът намерил в пустинята съкровище от жълтици, толкова хубави и лъскави, сякаш току-що били паднали със звън от теглилката. Един цар, когото преследвали, трябвало да се отърве от тях точно тук, за да може да върви по-бързо.

– Боже милостиви! – възкликнал кардуонът. – Ако не се лъжа, ето хубав запас, който ще ми дойде добре, когато застуди! В най-лошия случай това ще да са от онези парченца суров сладък морков, които винаги са подкрепяли духа ми в миговете, когато ме е налягала самотата; само дето никога не съм виждал толкова апетитни лакомства.

И кардуонът се примъкнал към съкровището, не направо, тъй като никога не постъпвал така, а описвайки предпазливи завои; ту с повдигната глава, с муцуна във въздуха, с изпънато тяло, с опашка, вирната нагоре като пръчка; ту спирайки се нерешителен, свеждайки поглед към земята, за да пусне в действие своя тънък кардуонски слух, и наостряйки всяко от двете си уши, за да схване по-добре, изучавайки внимателно всичко наляво и надясно, чувайки всичко, виждайки всичко, придобивайки все по-голяма увереност, стрелкайки се като един смел кардуон, свивайки се на кълбо, примрял от страх, като един клет кардуон, който се чувства беззащитен далеч от своята дупка; а сетне напълно щастлив и съвсем горд, извивайки своя гръб като мост, изпъвайки мишци, обагрени в цветовете на дъгата, прибирайки гънките на своето пищно покривало, настръхвайки с позлатените люспи на своята ризница, зеленеещ, виещ се, чезнещ, оставящ облачета прах под пръстите си и размахващ опашката си като камшик. Той несъмнено бил най-прекрасният кардуон на света.

Когато се приближил до съкровището, той хвърлил два остри погледа, изпънал се като тояга, изправил се на двата си задни крака и се нахвърлил върху първата жълтица, която попаднала пред зъбите му.

Счупил един.

Кардуонът отстъпил десет крачки назад, върнал се по-предпазливо и опитал отново, но по-внимателно.

– Тези са дяволски сухи – казал той. - О! Виновни са кардуоните, които трупат в запас парчета моркови по този начин и не ги държат на влажно място, та да се запазят хранителните им качества! Трябва да признаем – казал си той наум, – че кардуоните като вид никак не са напреднали! Докато аз например, който ядох оня ден и комуто, слава Богу, не се налага да се храни мизерно като обикновен кардуон, ще отнеса своята придобивка под голямото дърво в пустинята, сред навлажнените от небесната роса и свежестта на изворите треви; ще си полегна отстрани върху мекия, нежен пясък, който още първите слънчеви лъчи ще затоплят; и когато някоя несръчна пчелица, която надигне натежала снага от цветето, където е нощувала, се защура като обезумяла наоколо и ме събуди със своето бръмчене, ще пристъпя към най-царската закуска, която някога си е спретвал един кардуон.

Кардуонът, за който ви говоря, бил кардуон на действието. Каквото кажел, сторвал го и толкова. Още вечерта цялото съкровище било пренесено жълтица по жълтица и подложено на безполезно освежаване върху красив килим от мъх, който се огъвал под тежестта му. Над него едно огромно дърво протягало своите разкошни клони, отрупани в зеленина и цветове, и сякаш приканвало минувачите към сладка дрямка под своята сянка.

И умореният кардуон заспал кротко, сънувайки свежи корени.

Това е историята на кардуона.

Глава втора
Хайлун

На другия ден на същото място се появил бедният дървар Хайлун, когото напевният ромон на течащата вода и бодрото весело шумолене на листата привличали непреодолимо. Главна причина да се озове на това приятно кътче била най-вече леността, присъща на Хайлун, който все още бил далеко от гората и както обикновено, хич и не се бил засилил да стигне до нея.

Тъй като малцина са познавали Хайлун приживе, ще ви поясня, че той бил едно от онези лишени от благоволението на природата деца, които тя създавала сякаш единствено, за да креят. Бил доста грозноват, а умът му бил твърде тромав; прочее бил просто и добродушно създание, неспособно да стори зло никому, неспособно да мисли зло, неспособно дори да проумее какво е зло; дотам, че неговото семейство още от най-ранно детство го приемало единствено като тегоба и досада. Унизителната грубост, на която Хайлун бил подложен непрестанно, го била привикнала отрано към затворен живот и поради тази причина го направили дървар. Недоразвитият му ум не му позволявал да избере някоя друга професия, а в града единственият начин, по който се обръщали към него, било прозвището „Хайлун Глупака”. Децата го сподирвали по улиците със злобен кикот и подвиквания: „Варда! Сторете път на почтения Хайлун, Хайлунчо, префърцуненото дърварче, което не знае как да стиска брадвата, тъй като ходи да води научни беседи с братовчед си кардуона по горските шубраци. О! Достойният Хайлун!”

А когато преминавал покрай братята си, те отстъпвали, изчервени от горделив срам.

Ала Хайлун сякаш не ги забелязвал и се смеел заедно с децата.

След време Хайлун започнал да си мисли, че основната причина за омразата и постоянните насмешки са вехтите му дрехи, тъй като никой не би допуснал с лека ръка, че се подиграват на ума му. Той стигнал до заключението, че кардуонът, който можел да се перчи на слънчевия припек като един от най-прекрасните земни обитатели, бил най-облагодетелстваното сред всички божии създания, и скрито си обещал, че ако някой ден успее да завърже близко приятелство с кардуона, ще заеме няколко златни люспи от неговото празнично облекло, за да влезе гордо в града и да смае погледите на порядъчните хора със своята гиздосия.

– Впрочем – казал си той, когато размислил, доколкото позволявала собствената му Хайлунска способност за разсъждение – кардуонът е, тъй да се каже, мой братовчед, откъдето идва и симпатията, която изпитвам към това уважаемо същество. Тъй като моите братя ме отбягват презрително, нямам друг близък роднина, освен кардуона и ми се иска да заживея при него, стига да се съгласи. Всяка вечер с радост ще му приготвям широкото легло от шума, ще подгъвам внимателно крайчеца на постелята му и ще клада в стаята му ярък и буен огън, когато времето навън се развали. Кардуонът може да остарее преди мене – разсъждавал Хайлун, – тъй като той си беше пъргавелко и хубавец още по времето, когато бях съвсем малък и мама го сочеше с думите: „Виж, ето кардуона!” Стига да е угодно Богу, знам какви грижи да положа за един болник и са ми известни всички дребни благинки, които могат да го разтушат. Жалко ще бъде да ми откаже!

В интерес на истината кардуонът не приемал с охота обичайната добронамереност на Хайлун. При всяка негова поява той се стрелвал като светкавица в пясъка и се спирал чак зад някоя купчинка или камък, откъдето отправял към него искрящите си очи, които можели да се мерят с блясъка на гранати.

Хайлун го гледал почтително и го умолявал със сключени ръце:

– Моля ви, братовчеде мой, защо ме избягвате, та аз съм ваш приятел и роднина! Искам само да ви следвам и да ви служа, за разлика от братята ми, за които съм готов дори да загина, но които не са толкова изискани и мили като вас. Не отблъсквайте като тях вашия предан Хайлун, ако случайно се нуждаете от добър слуга.

Ала кардуонът винаги бягал и Хайлун се връщал у дома при майка си, облян в сълзи, задето неговият братовчед кардуонът не искал да разговаря с него.

Тъкмо този ден майка му го била напъдила, шамаросвайки го ядно и блъскайки го по гърба:

– Марш, клетнико! – казала му тя. – Върви при братовчед си кардуона, такива роднини заслужаваш!

Хайлун се подчинил както обикновено и тръгнал да търси своя братовчед кардуона.

– О! О! – продумал той, пристигайки при дървото с гъстите клони. – Ето го моя роднина... Братовчед ми кардуонът е заспал под сянката, където се сливат всички ручеи, а това не е обичайно за него! Добра сгода, каквато никога не ми се е предоставяла, да поговоря сериозно с него, когато се събуди. Ала какво, по дяволите, крие тук и какво смята да прави с всичките тези причудливи неща от жълто олово, сигурно ги е приготвил да поосвежи гиздилото си? Да не би случайно да е решил да се жени? Майко мила, имало мошеници и на кардуонските сергии! Тази железария е ужасно груба на вид, всяка кръпка на стария сюртук на моя братовчед струва хиляди пъти повече. Ще изчакам все пак да чуя мнението му, стига да е по-разговорлив от обикновено. Смятам да си полегна удобно на това местенце и тъй като имам лек сън, ще успея да се събудя, щом той стане.

Тъкмо се готвел да полегне, когато внезапно бил осенен от една мисъл.

– Нощта е хладна – рекъл той, - а моят братовчед кардуонът не е навикнал да спи покрай изворите, скътани в гората. Сутрешният въздух не е много здравословен.

Хайлун свалил горната си дреха и внимателно покрил с нея кардуона, стараейки се по никакъв начин да не го събуди. Кардуонът не помръднал.

Щом сторил това, Хайлун заспал дълбоко, сънувайки как се сприятелява с кардуона.

Това е историята на Хайлун.

Глава трета
Факирът Абхок

На другия ден на същото място се озовал факирът Абхок, който разправял, че е тръгнал на поклонение, докато всъщност се опитвал да припечели това-онова с факирския занаят.

Когато приближил извора с намерението да си почине, той зърнал съкровището, претеглил го на око и светкавично пресметнал стойността му на пръстите на ръката си.

– Неочакван късмет – рекъл си, – с който всемогъщият и милостив Бог дарява най-сетне нашего брата след толкоз години изпитания и за да стори победата ми по-лесна, благоволява да повери неговото съхранение в ръцете на един безобиден стенен гущер и на един беден и глуповат момък!

Трябва да ви кажа, че факирът Абхок преценил много добре с един поглед Хайлун и кардуона.

– Да благодарим на Небето за всичко! – продължил той, присядайки няколко крачки встрани. – Сбогом, факирски халат, дълги пости и тежки телесни изтезания. Ще сменя страната и ще променя живота си, и ще си купя в първото царство, което намеря за добро, някое хубаво имение, което да ми носи високи доходи. Щом веднъж се настаня в собствен дворец, само ще се радвам на живота сред моите красиви робини, сред цветя и благоухания, съзнанието ми ще се унася под звуците на техните музикални инструменти и ще отпивам отбрани вина от голям златен бокал. Започвам да остарявам, а хубавото вино сгрява сърцата на старчоците. Струва ми се обаче, че това съкровище ще е малко тежичко за носене, освен това не е никак добре за един знатен земевладелец като мене, който има куп прислужници и многобройна стража, да падне до нивото на прост хамалин, пък дори и никой да не го види. За да успее владетелят да накара своите поданици да го уважават, трябва да се научи първо сам себе си да уважава. Би могло да се смята, че този селяк е изпратен тук не за друго, а да ми служи, и тъй като е по-здрав и от вол, с лекота ще пренесе цялото ми злато до най-близкия град, където ще му се отблагодаря с вехтия си халат и няколко дребни грошове, предназначени за подаяния.

След тази превъзходна вътрешна реч факирът Абхок, напълно сигурен, че неговото съкровище не е застрашено нито от кардуона, нито от клетия Хайлун, който подобно на кардуона нямал никаква представа за неговата стойност, се предал без усилия на съблазните на съня и заспал дълбоко, мечтаейки за своето имение, за своя харем, населен с най-знойните красавици на Изтока, за своето вино сира, пенещо се в златни бокали.

Това е историята на факира Абхок.

Глава четвърта
Доктор Абхак

На следващия ден на същото място се появил доктор Абхак, човек, твърде вещ по всички закони, който бил изгубил пътя, замислен над един заплетен текст, на който юристите били дали до този момент сто тридесет и две различни тълкувания. Той тъкмо щял да роди сто тридесет и третото, когато видът на съкровището тозчас го накарал да забрави всичко, пренасяйки мисълта му от неравния път на измислянето на тълкувания към собствеността и данъците. Тълкуванието така здраво изскочило от ума му, че нямало как да бъде открито отново в близките сто години. Наистина голяма загуба.

– Явно – продумал доктор Абхак – кардуонът е намерил съкровището, а той не ще се позове, гарантирам, на своето право на находката, за да изиска полагащата му се част при подялбата. Въпросният кардуон значи реално отпада. Що се отнася до данъка и до собствеността, твърдя, че мястото е пустеещо, обществено, принадлежащо на всеки и на всички, така че държавата и частното лице не са намесени по никакъв начин, което в дадения случай се явява благоприятно обстоятелство, сливането на поточетата сочи, ако не се лъжа, спорно разграничение между две враждебно настроени населения, оттук могат да възникнат дълги и кръвопролитни войни при евентуален конфликт между двете юрисдикции. Ще извърша значи невинен, легитимен и дори предохранителен акт, отнасяйки съкровището у дома, стига да мога да си позволя подобно пътуване. Що се отнася до тези авантюристи, от които единият ми прилича на прост дървар, а другият – на заядлив факир, хора без име, без признание и без тежест, възможно е те да са полегнали тук единствено за да могат утре да пристъпят към другарска подялба, тъй като не познават нито текста на закона, нито коментарите, които имат същата тежест. Ала те не биха се оттеглили без процес, в който би пострадала моята репутация. Но тъй като, поради величайшото напрежение на ума, което ми докара това дело, сериозно ме налегна дрямка, ще предприема акт на придобиване, поставяйки няколко от тези монети в моя тюрбан, за да може, ако бъде повдигнато обвинение, очевидно и безапелационно в съда да бъде установена изначалността на моето право – правото на този, който притежава вещта поради желанието за притежаване, традиционното ѝ притежаване и началното ѝ придобиване, да бъде считан за собственик, както повелява законът.

И доктор Абхак напъхал в тюрбана си толкова монети като веществено доказателство, та голяма част от деня на бедния човечец отишла да го размотава чак до мястото, където под косите слънчеви лъчи свършвала сянката на благосклонните клони. Връщал се той още много пъти, продължавайки да тъпче своя тюрбан с нови доказателства, докато накрая с един замах решил да го напълни целия, макар да трябвало след това да спи гологлав на нощната влага.

– Няма проблем да се събудя – рекъл и подпрял своя гладко обръснат тил на издутия тюрбан, който му послужил за възглавница. – Тези хора тук ще се изпокарат още в ранни зори и ще бъдат доволни да имат подръка някой познавач на закона, който да ги насочва, а това ще ми осигури дял и хонорар.

Сетне доктор Абхак заспал безметежно, сънувайки съдебна процедура и злато.

Това е историята на доктор Абхак.

Глава пета
Царя на пясъците

На другия ден по залез слънце на същото място пристигнал един известен разбойник, чието име историята не е съхранила, но който в цялата страна се подвизавал като ужаса на керваните, комуто плащали огромни налози и когото поради това наричали Царя на пясъците, ако хрониките за онази далечна епоха са верни. Той никога не бил навлизал толкова навътре в пустинята, тъй като по този път почти не минавали пътници, а гледката на сенчестия извор зарадвала сърцето му, което обикновено било безчувствено към красотите на природата, и решил да поспре за малко.

– Наистина не съм очаквал да видя това – процедил през зъби той при вида на съкровището. – Според древния обичай на гущерите и драконите кардуонът бди на пост над тази купчина злато, какво друго да прави; а тези трима видни нехранимайковци са се домъкнали тук вкупом да си я разделят. Ако тръгна да товаря цялата тази плячка, докато спят, несъмнено ще събудя кардуона, тъй като той има лек сън, а той на свой ред ще събуди тези мизерници и ще трябва да се разправям с гущера, дърваря, факира и човека на закона, които са настървени за плячка и способни да я бранят. Предпазливостта ми подсказва, че ще бъде по-добре да опитам да полегна до тях, докато не е станало съвсем тъмно, тъй като явно са решили заедно да изкарат нощта тук, а сетне ще се възползвам от мрака, за да ги избия до крак с по един удар на ханджара. Това място е толкова закътано, че утре не ще бъде трудно да пренеса богатствата, и се заклевам, че няма да си тръгна, без да съм похапнал кардуон, чието месце било доста крехко, както съм чувал от баща си.

И той заспал на свой ред, сънувайки убийства, грабежи и печени на жар кардуони.

Това е историята на Царя на пясъците, който бил крадец, но го наричали така, за да го различават от другите разбойници.

Глава шеста
Локман Мъдреца

На другия ден на същото място се появил Локман Мъдреца – философ и поет, Локман – любимецът на хората, народен будител и царски съветник, Локман, който често търсел най-дълбоко уединение, за да размишлява за природата и Бога.

Локман тътрил с мъка краката си, тъй като бил на преклонна възраст, а пък този ден празнувал триста годишнината от своето раждане.

Локман се спрял при гледката край дървото в пустинята и се замислил за миг.

– Картината, която излага вашата Божествена милост пред погледа ми – извикал най-сетне той, – съдържа в себе си, о, върховни Творецо на всички неща, много поуки и съзерцавайки я, моята душа е смаяна от възхищение пред уроците, които се съдържат във вашите творения, и е сразена от състрадание към тези безумци, които въобще не ви познават.

Пред мен стои съкровище, както се изразяват хората, което е струвало на своя майстор неведнъж душевния и умствен покой.

Ето кардуона, който е намерил тези жълтици и следвайки слабия инстинкт, с който сте дарили неговия вид, ги е взел за парчета изсъхнали на слънцето корени.

Ето бедния Хайлун, чийто поглед е бил заслепен от бляскавите одежди на кардуона, тъй като неговият ум не е успял да намери път към вас сред мрака, който го обгръща, както пелените обвиват детето в люлката, и не е съумял зад тази поразителна външност да се възхити на чутовната ръка, която по свое усмотрение разкрасява и най-низшите твари.

Ето факира Абхок, който се е уповавал на естествената скромност на кардуона и на глупостта на Хайлун, за да стане единственият притежател на богатството и да си осигури охолна и безгрижна старост.

Ето доктор Абхак, разчитащ на спора, който на изгрев слънце би предизвикала подялбата на измамните суети на богатството, за да стане посредник между претендентите и да получи двоен дял.

Ето Царя на пустинята, който е пристигнал последен в плен на пагубни мисли и планове за убийства, характерни за подобните нему окаяници, които вашата върховна милост е оставила в плен на земните страсти, и който сигурно се е заклел да пререже гърлото на преждедошлите през нощта, доколкото мога да съдя по отчаяната сила, с която ръката му стиска дръжката на ханджара.

И петимата са склопили очи завинаги под отровната сянка на анчара, чиито смъртоносни семена са долетели дотук от усойните дерби на остров Ява, носени от полъха на вашия гняв.

Щом изрекъл всичко това, Локман се проснал на земята в прослава на Бога.

Сетне се изправил, погладил с ръка брадата си и продължил:

– Уважението, което дължим на мъртвите, ни забранява да оставяме телата им за храна на пустинните животни. Живите съдят живите, но мъртвите принадлежат на Бога.

И той измъкнал от пояса на Хайлун дърварския нож, за да изкопае три ями.

В първата положил факира Абхок.

Във втората положил доктор Абхак.

В третата погребал Царя на пустинята.

– Колкото до тебе, Хайлун – продължил Локман, - ще те отнеса по-далеч от смъртоносната прегръдка на отровното дърво, за да могат твоите приятели, ако след смъртта на кардуона ти е останал някой, да те оплакват, без да се страхуват за живота си на мястото, където лежиш; и ще сторя това, братко мой, защото ти зави с палтото си заспалия кардуон, та да не настине.

Сетне Локман отнесъл Хайлун далеч от дървото и изкопал яма в една долчинка, изпъстрена с цветя, която пустинните извори къпели с водите си, без да я наводняват, под дървета, чиито разлюлени от вятъра листаци разнасяли наоколо единствено свежест и благоухание.

Когато сторил всичко това, Локман отново поставил ръка на брадата си и след като помислил, върнал се за кардуона, който лежал мъртъв под отровното дърво.

След това Локман изкопал пета яма за кардуона над могилата на Хайлун, на един полегат склон, изложен така, че лъчите на изгряващо слънце да носят радост на гущерите.

– Опазил ме Бог – рекъл Локман – да разделям в смъртта тези, които са се обичали!

Когато казал това, Локман погалил за трети път с ръка брадата си; и след като помислил, върнал се отново при анчара.

Сетне изкопал много дълбока яма и там заровил съкровището.

– Тази предпазна мярка – рекъл той, вътрешно доволен – може да спаси живота на някой човек или кардуон.

После Локман, грохнал от умора, се запътил да полегне до гроба на Хайлун, но преди да пристигне, почувствал крайно изтощение заради преклонната си възраст.

Когато Локман стигнал до могилата на Хайлун, той бил съвсем смазан от умора, свлякъл се на земята, отправил поглед към небето и издъхнал.

Това е историята на Локман Мъдреца.

Глава седма
Божият дух

На следния ден във въздуха се появил един от онези небесни духове, които сте срещали единствено в сънищата си. Той се реел подобно на гигантска пеперуда, размахвайки широките си сини криле, издигал се, понякога сякаш се разтварял сред вечната синева, пак се спускал и се стрелвал на височина, непостижима за човешкия ум.

Докато се приближавал, виждало се как се веят къдриците на русата му, сякаш от разтопено злато коса, как се носи сред полюшващите го въздушни потоци, протягайки ръце от слонова кост и свеждайки глава съобразно небесните порядки.

После той се приземил с лек отскок върху зелените клони, без да огъне нито едно листо, без да смачка нито едно цветче, и запърхал с криле над пресния гроб на Хайлун.

– Сега какво? – рекъл той. – Значи Хайлун е умрял, Хайлун, когото чакат на Небето заради неговата невинност и простота?

И от широките сини криле, с които галел могилата на Хайлун, се отронило и паднало точно в средата на купчината пръст едно перце, което тутакси пуснало корени, поникнало и се разпукнало в най-красивата корона, която някога била виждана да краси гроба на някой владетел. Това той сторил, за да може да открива гроба по-лесно.

Тогава той съзрял поета, който в смъртта си приличал на потънал в сладка дрямка и от чието лице струяло спокойствие и блаженство.

– Моят Локман – рекъл духът – също е решил да се подмлади и да се присъедини към нас, макар да не живя чак толкова много сред хората, които за жалост не успяха да се възползват от неговата мъдрост. Ела, братко мой, ела с мене, събуди се от смъртта и ме последвай; да вървим при вечната светлина, да вървим при Бога!...

В същия миг той положил възкресителна целувка на челото на Локман, повдигнал го леко от мъхестата му постеля и се стрелнал в небето, което се било разтворило миг, преди да отлети, и което било толкова дълбоко, та дори орлов поглед не можел да го обхване.

Това е историята на ангела.

Глава осма
Краят на златния сън

Това, което ви разказах току-що, се е случило преди много векове, но оттогава името на Локман Мъдреца е останало в паметта на хората.

И оттогава анчарът простира своите клони, чиято сянка носи смърт, сред непрестанно течащите извори.

Това е историята на света.