Пламен Стоилков, Къса проза
Дата: неделя, декември 15 @ 09:15:16 EET
Тема: Блок за жените


Безметежен ден. Намерения.





Вечер. Слънцето бавно-бавно залязваше. След целия този горещ ден... Чувствах се изключително уморен. От... горещината през деня. Но чувствах и как силите ми напират в мен, постоянно възбуждани от силната слънчева светлина. Като че слънцето едновременно ме уморяваше и зареждаше с природната си енергия. Не бях вършил нищо особено през деня. И въпреки това се чувствах безметежно уморен. Умора, като в леност. Единственото ми намерение бе да се излегна на леглото, да лежа в безметежно отлитащия ден, да чувствам бездеен как слънчевата светлина изпълва цялото ми същество с енергия, със сили за предстоящи неща. Какви? Просто очаквания, фантазии, надежди... Погледнах, с вяла надежда, към леглото. Като че то можеше да ми даде нещо, да ме оживи, да ми помогне да кондензирам силите си, изпълващи ме от слънчевия душен ден. Възглавницата си стоеше все така на мястото, изоставена от предния път, приготвена отново за уморената ми от леност глава. В очакването отново да влезе в употребата си. Отпуснах се шумно в очакващото ме легло, за да поема няколкото капчици свеж и горещ безметежен въздух на бавно и вяло залязващото слънце.

Тогава извъня телефонът. Познат глас. Надя.

- Здравей, какво смяташ да правиш вечерта?

- А - а, здрасти! Тъкмо имах намерението просто да си полежа. И само да лежа. Без да се занимавам с нищо особено. Само ще си лежа. И никой няма да успее да ме измъкне от леглото. По-скоро аз бих се съгласил на друга компания. Ти искаш ли да полежим заедно?

- Ама аз смятах да те измъкна на кафе... - запротестира закачливо тя.

- Кафе? О - о!... и трябва да излизам!... да си купувам кафе!... да седя навън!... да...! - продължавах отчайващата си нагласа аз.

- Хайде бе, мързел! Какво ще ти струва? - възпротиви се на шега тя.

- Какво ли? Цяло кафе! Разходки до кафето!... и... останал съм без пари! - заоправдавах се

Нямах никакво намерение да пия по две кафета на ден, по време когато бях ограничил разходите си само до купуването на хляб. А още по-малко да утежнявам нечий джоб.

- Е - е, едно кафе! Колко му е! Аз ще те почерпя - настояваше все още тя.

- О - о, не - е. В момента ме хващаш в такава леност, че единственото ми желание е да си легна в леглото, да лежа и да не ставам. Поне до утре сутринта. Ако се намери и някоя компания при мен, не би било никак лошо. Тъкмо ще пообсъдим “важните неща”. Искаш ли да си полежим заедно? Само ще си полежим.

От другата страна на линията се забеляза кратко колебание. Усещаше се по неловкото мълчание, предизвикано от предложението ми. Накрая дочух подозрителния й въпрос:

- А после? Какви са ти намеренията за след това? Само ще си лежим ли? - заинтригувана полюбопитства тя.

- Намерения? Нали ти казах: ще си полежим само. Ако ти имаш някакви намерения... Аз не очаквам нищо друго. В момента бих се съгласил с всичко онова, което ще ме задържи в леглото.

- Значи казваш да си полежим само, а? Добре де, добре! Ей, пак да се съглася - с радост се примири с настроението ми тя и след това добави скептично: - Ще видим колко ще лежим. А ако все пак само полежим?

- Е и, какво? Ще си полежим ... - уморено й отвърнах аз.

- Добре де! Ще лежим! Щом така искаш!

Тя затвори телефона и аз отново се отпуснах в душното легло.

Десет минути по-късно. Звънецът на входната врата се поразмърда. Налагаше се и аз да се поразмърдам. Станах и отидох да отворя. Пред прага бе застанала Надя. Отворих широко вратата и я пуснах да влезе в антрето. Тя беше наясно с разположението на стаята ми и веднага се отправи натам. Аз я последвах. Докато вървях след нея, провирайки се през многото коридорчета, отделящи стая от стая, неволно наблюдавах походката й. В нея имаше толкова решителност, толкова свойствена ориентираност за дома ми, която изпълваше цялото й същество и от която се излъчваше лъчистата светлина на своеобразния й чар. Също така неволно започвах да се запитвам: “Нима само това са ми намеренията?! Дали пък не очаквам и нещо друго, различно от това “просто да си полежим”? А тя? Защо ли се съгласи да дойде? Още един пропилян ден, вечер в безметежна леност? Това ли очакваше тя? Какво всъщност очакваше? Какви ли й бяха намеренията? Е, каквото и да е! Ще полежим, пък ще видим! Каквото излезе” - с което отхвърлих всякакви перспективни мисли.

Тя влезе в стаята ми и веднага се отпусна на омачканото вече легло. От всичката обхванала ме леност бях изпаднал в закачливо настроение. То си личеше и от подхванатия разговор:

- А - а, не! - възпротивих се вяло аз - Там съм си аз. Това си е мойта възглавница.

- Е - е, ти пък сега! За една възглавница ли си! Вземи си другата! - поде закачливия тон и тя, като ми сочеше същата възглавница на съседното легло. Това, което използвам нощем.

- Защо не я вземеш ти? Аз съм си свикнал с тази. По-твърда е и ми е по-удобна - продължих закачливото заяждане.

- Ама ти защо ме извика? Да лежим или да си разменяме възглавници? И на мен ми е по-удобно с твърдата - настояваше тя.

- Твърдите неща не са за тебе. Нали се смяташ за от нежния пол. Трябва ти нещо по-меко. Според мен, онази ще ти е съвсем по вкуса. Опитай! Изобщо не знаеш колко е удобна - продължих аз със закачливото си упорство. - Хайде! Дръпни си възглавничката за ушите и се поотмести малко!

Тя се поусмихна. Стана, докато аз през това време се намърдвах в леглото, на обичайното място, и каза закачливо обидена:

- Ама че си скрънза! Една възглавница ти се свиди! - и хвърли нежно възглавницата си до моята.

Не чакаше някаква особена покана от мен, затова просна тялото си в леглото, плътно допряно до мен.

- Ама че човек си! От една дребна възглавница, цял слон можеш да произведеш. Чудно ми е как ти се отдават тези работи?

- Какво да се прави, силата на човешкия разум ... Не смяташ ли все пак, че ще ни е малко горещичко, така допрени един до друг? - попитах аз, разпален от докосването й.

- Не. Ни най-малко. Ние ще се разхлаждаме, докато си лежим. Нали ще си лежим само? Или имаш и други намерения?- попита тя, също така разпалена.

- Желязна логика! И как ще се разхлаждаме, като сме така разгорещени? Ти да не би да имаш и други намерения? - попитах я, като й отправих желаещ я поглед.

- Ами твоите? - попита заитригувано тя.

- Нали ти казах. Аз просто ще си лежа. Ако ти имаш някакви други... - продължих закачливия тон.

- Е - е, стига де! Само намерения ти се въртят из главата! Ти за друго не можеш ли да мислиш? - повиши разгорещена глас.

- Кой? Аз? Нямам никакви намерения. Ти имаш. Но хайде да сменим темата на разговор.

- Каква тема? Има ли някаква тема? - учуди се тя.

- Ами щом си говорим. И ако си спомняш за какво си говорехме по-точно ...

- Ама ние говорим ли си? Ти по-скоро май само се заяждаш. Това не ти харесва, с онова не си бил свикнал, това ти е чуждо, онова ти пречи ...

- Ами ти като ми лягаш в леглото! ... - заоправдавах се закачливо аз.

- А някой да ме е викал?... - запита ме иронично тя.

- Ами май че не, ама щом си дошла ...

Тя ме сръчка нежно в ребрата и се умълча. Даде си вид на уморена и сгуши разгорещеното си тяло в мен. Така и двамата се отпуснахме в безметежния въздух на залязващия ден.

Не ми беше до никакви разговори, нито до сън, нито до някакви мисли или каквито и да било активности. Никакви намерения. Просто си лежах. Тоест, лежахме. Със притихналото до мен присъствие на сгушилата се Надя. Въпреки че разгорещеността ни от деня едва ли би ни оставила притихнали в настъпващия залез. В очакване на прохладната нощ. Явно затова тя плъзгаше ръката си по тялото ми. Вяло. Бавно. И често замираше. Беше ми все едно. Без никакви намерения. Просто приятно. Явно и на нея., защото от време на време продължаваше с тези приплъзвания на ръката. Бавни. И вяли. Тишината бе много по-желана, от каквото и да е активност. Не усещахме нуждата от разговор. В момента той би се превърнал само в закачливи фрази. Без никакви интенции. Без никакви намерения. Безметежното присъствие на текста. Много по-красноречиво в състоянието му на тишина, отколкото в каквато и да било закачливост. Реших да проверя състоянието на тишината, по време на поредното приплъзване на ръката й.

— Това пък защо?

— В случай, че имаш и други намерения.

— О, престани! Нямаш шанс. Засега това ми е единственото.

— И нищо друго? — полюбопитства изненадана тя.

— Нали ти казах. Не.

— Зная, зная. Прекалено досадно е дори да го споменаваш. И все пак, в случай че си промениш намерението... — продължи тя, като приплъзваше ръка по тялото ми. Вяло и закачливо. Безразлично. Приятно.

Оставих я. Все пак нямах нищо против. Никакви намерения. Което не ми пречеше на основното. Просто да си лежа. И да продължа със закачливия тон.

— На теб, май нищо не може да ти попречи да се надяваш?... Е, може и да имаш късмет! На мен поне не ми пречиш. Дори и на основното ми намерение.

— То пък едно намерение... Не съм те смятала за такъв мързел. Що не се стегнеш малко! — предложи тя, с приятно ядосания й глас.

В моменти, като тези, яростта й заискряваше в свежото й присъствие и създаваше разведряваща атмосфера над назряващия проблем.

— При такъв душен ден, няма как да се настроя за нещо по-активно. Лежи си спокойно по гръб, както се изразяваше братовчед ми, и посмали малко претенциите си — предложих и` оправдаващо се на свой ред аз.

— И да забравя за намеренията си? Не виждам как — искреше тя в сладкия си гняв.

— О, ама ти си имала намерения? Гледай ти! Какви нови неща научава човек! И какви са те, ако не държиш да си ги запазиш в тайна? — полюбопитствах разпалено аз.

— А ти как смяташ? Защо ли дойдох? Да ме пита човек ...

— ...и да не ти кажа — обърнах гнева й в поредния закачлив тон — И какви са тези тайни помисли, налегнали душата ти, които все още не си разкрила?

— Като ги смяташ за тайни, защо да ти ги казвам? Мои са си. На кого ли му пука за тях?! — и гневът й премина в забавно сърдене.

— Е, щом не желаеш, не ги споделяй. Въпреки че ръката ти е достатъчно красноречива, че да ги издава толкова явно.

— Защо? Неприятно ли ти е? — поокуражена попита тя. — Да се преместя на другото легло? — сърденето й премина в очакване.

— Не, нямах такива намерения. Нямам никакви намерения. Просто ми е приятно. И толкова — за кой ли пореден път нежно й го повторих. — А пък, нали знаеш, че онова легло го използвам само нощем за сън. Не набърквай спокойния ми сън с простото лежане през деня!

— О — о, престани! Ти като нямаш намерения... аз може и да поспя малко... до сутринта — предложи отчаяно тя.

— Е, все някога може и да имаш късмет с намеренията си. Не се отказвай толкова лесно!

— Ти направо може да отчаеш човек. Какво ли те е прихванало днес? — попита просто тя, без да очаква отговора ми.

— Мен? Нищо. Просто нямам намерения. Днес.

И се сгушихме един в друг разгорещени в душната привечер.




Летни страсти

На Р.

Беше по времето на едно горещо, слънчево лято. Беше толкова горещо, въздухът бе станал дотам сух и нажежен, че сред движението по улиците на София, не се срещаше нито един човек с по-официално облекло, изискващо по-пристегнат тоалет… Едва ли можеше да се намери и един, дори и млад човек, който да не носи в ръка и бутилка минерална вода. Последната бе станала хит и ултрамода на тогавашното лято. Изглежда фабриките за бутириране на минерална вода тази година са били на голяма печалба. Както и да е! Тази бутилчица бе толкова необходима за лятото, че се измисляха какви ли не екстравагантности при носенето й в ръка, в раница и под., които допълнително подсилваха ултрамодерния дъх на тогавашната мода. Но най-очарователна си оставаше гледката, когато тази бутилчица, на всеки петдесет метра, постоянно се виждаше допряна до устните на някой млад човек, който се опитваше да разхлади цялото си физическо присъствие в горещината на лятото.

Аз и досега все още се чудя, как не бях успял да се снабдя и аз с една такава скъпоценна ултрамодерна бутилка, която предизвикваше такива очарователни ситуации и никога и за миг не излизаше от лятната си употреба. Поради липса на бутилката, се бях погрижил все пак да избягвам преките слънчеви лъчи и да остана колкото е възможно по-дълго време на сянка. На дебела и плътна, като за един слънчев ден, сянка. Такова беше и мястото пред Шипка — шест. Обстоятелство-то, че трябваше да дочакам уговорената среща, в центъра на София, по средата на деня, в летния зной, все повече разгорещяваше тялото ми. Но най-силната вълна идваше от представата, че тази среща ще ми позволи да се докосна до едно присъствие, което тогава, точно това лято, бе разпалило кръвта ми до луда, безумна влюбеност. Може би и заради това не усещах нуждата от бутилката минерална вода. В мен кръвта още по-бурно, и от всичката горещина, циркулираше и разливаше по цялото ми тяло всичката страст от любовта, после се оттегляше бързо и за миг ме обливаха ледени тръпки. И досега не успявах да си обясня, защо точно това лято потта трудно можеше да избие по челото и лицето ми.

За щастие срещата се състоя, при това без онази изнервяща продължителност на закъснението. Бях премалял от цялото това пулсиране на кръвта във вените и вече изпитвах огромното облегчение от мисълта, че скоро ще заемем места в едно от близките кафета. Нямаше време за умуване. Изборът ни се решаваше от правилото на първата случайно срещната по пътя елегантност на кафе-обстановка, в центъра на София, с възможно най-малко слънчеви отблясъци по масите. Щастливият избор се падна на “Канн”. Поръчахме си кафе, с допълнителното недоразумение — на кого да се падне сметката, и седнахме. Сенчестото кафе бе препълнено с хора, в контраст на пустите слънчеви столични улици, в района на Университета.

Разговорът ни подемаше бавно, вяло и лениво обичайния си ход. Но на кого ли му беше за по-обстойни разговори, през този летен ден. Оставаше ни предимно насладата от взаимно разменяните погледи, в които също се четеше вялото, лениво присъствие на другия. “Какво ли би могло да ни накара да се разприказваме?”. За сметка на това, кръвта у мен продължаваше да пулсира и облива цялото ми тяло, в играта на разгорещяване и разхлаждане, при всеки нов, взаимно разменен (съзнателно хвърлян), поглед. От това, бъркотията на разговора ставаше все по-отчайваща. От устните ми продължаваше да се излива онова подобие на комуникация, рядко прекъсвано от диалогичност, от която по-скоро можеше да се забележи бурното пулсиране на вените ми от някой външен наблюдател, отколкото някаква свързана текстуалност, с по-единна структура на разговора. Но за мен това си оставаше несполучлив опит да изразя членоразделно и диалогично играта на тръпнещата в мен и изтляпаща ме възбуда и страст. Само за мен, обаче. Иначе, то предизвикваше само още повече сковаващото притеснение да не се прекъсне играта, изливаща се накъсано и вяло в предимно монологичната си форма.

В този момент от близката кооперация излезе възрастна жена. Фактът, че, в едно толкова тясно пространство, се срещат две еднакви облекла, поразнообрази разговора и дори прекъсна изливащата се от мен игра.

— Но това е смешно — каза тя, оживена от този малко по-разведряващ факт.

— Кое по-точно? — изненадан запитах аз.

— Тя има същата блузка като моята!

Изгледах я недоумяващо. “Какво можех да й кажа!” Тя бе прекъснала играта ми, а кръвта продължаваше да пулсира в мен. Гледах я мълчаливо и неразбиращо. “Какво ли трябваше да направя?”.

— Искам да облека блузката ти! — каза изненадан от себе си аз.

— Моля? — изгледа ме недоумяващо тя.

— Чу ме какво ти казах — разколебано настоях аз.

— И за какво ти е всичко това? — полюбопитства тя.

— За да разбера, дали ще престане тази игра на кръвта ми.

Тя ме изгледа заинтригувано. Струваше ми се, че започва да й става смешно и да се забавлява.

— Не си много забавен.

— И не държа. Искам само да нещо да се промени. Не мога повече. Не издържам. Направи нещо! — заоплаквах се аз.

— Какво има? Какво ти се е случило? — попита ме закачливо тя.

— Нима не се забелязва? — отчаяно попитах.

— Какво да забележа? Виждам само, че жената имаше блузка, като моята.

— И само това?

— А малко ли е?

Вече не знаех какво да кажа. Имаше ли значение за някого, освен за мен, състоянието ми. То се помрачи и вече нищо не можеше да ме разведри, поне в близките двадесет минути. Отпуснах се уморено на стола и я загледах, опияняващо ме, в очи. От нея се излъчваше толкова свежа закачливост, която, въпреки съпротивата, все повече продължаваше да разпалва кръвта ми. Но вече нищо не ме интересуваше. Нито дали съм със нея, нито дали ще си тръгне. Нищо. Абсолютно нищо.




Пустотата на “Яйцето”

На “Чая”,
18:23:20, петък, 27 Септември 2002 г.

Вторник, 1830h. “Яйцето”. Вечер. Никакви компании. Напълно пусто е. Необичайно пусто е. Питам се дали това е “Яйцето”? Естествено. Отговор не получавам. Няма от кого. Няма никого. В “Яйцето”.

Мисля, че трябва да се разделя с някогашната приятна обстановка. На “Яйцето”. Решавам да си тръгна. Като толкова други пъти. Преди. Някога. Но сега е различно. Всичко се е променило. Вече няма никого. Решението вземам сам. Налага се. Пусто е. Пустота от компании. Пустота от хора. Всеки е поел по своя си път. Като студент. Но човек не е винаги такъв. Променя се. И “Яйцето” също. Пусто е. Като за сам човек. Като самия човек. Тръгнал по своя път. Нанякъде. От “Яйцето”. Но вече го няма. Само пустата обстановка на “Яйцето” изпълва сърцето ми. Изцяло. Цялото. В него и без това има много място. Незаето от много свят. Без много хора. Почти пусто. Тук-там се мярка по някого. Човек, приятел, познат, студент, преподавател — обикновения човек. Същото като в “Яйцето”. Почти. Все пак се мярка. Някой. Понякога. И това е важното. Това е, което изпълва сърцето ми. И това е различното. От “Яйцето”. В него никой вече не се мярка. Пусто е. Питам се дали мога да се закача за нещо, за което да кажа, че го изпълва. Мисля си, че не намирам. Нищо. И решавам да си тръгна. Да напусна пустата обстановка на “Яйцето”. Да остане напълно пусто. Излишно е да мисля повече. За това. Излишно е да прехвърлям спомените си. За “Яйцето”. То е вече различно. Никой и нищо не е съвсем същото. Като някога. Като в спомените. Те са нещо различно. От сегашното. От пустотата. От “Яйцето”. Излишно е да мисля. За пустотата. В пустотата. От пустотата. Тя е без значение. Това, което ме е изпълвало, това, което е изпълвало и “Яйцето” — някога, последно време — са спомените. Само в спомените. Това и изпълваше сърцето ми през последния половин час. Докато решавах да си тръгна. Поне спомените ми помагаха да не мисля за пустотата. В “Яйцето”. Спомените от “Яйцето”. Но само спомени. Мои спомени. Те не променят нищо. Само в мен. Изпълващи ме. Само мен. От тях пустотата на “Яйцето” не става никак по-пълна. Поне не забелязвам. Тя си остава пустота. В която съм и аз. Доколкото я изпълвам. Със спомените си. Това поне я поизпълва, поизпразва от пустотата й. Но те си остават в мен. И с това изобщо няма да променя пустотата. На “Яйцето”. Ще променя само спомените си. Вече с повече пустота. От “Яйцето”. Поне това ще ми остане. Спомени от пустота. Пустотата на “Яйцето”. Неизбежната вече пустота.

И решавам най-накрая да си тръгна. От “Яйцето”.








Безметежен ден. Намерения.
Летни страсти
Пустотата на “Яйцето”



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=58