литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Нийл, или историята на паметта

На 20 юли 1969 времето спря. Така стана навсякъде, където живееха хора; но най-вече спря в къщата под номер три на Булеварда в Марошвашархей. Разбира се, спря и в казармата, намираща се отсреща.

И съвсем точно: земното време бе онова, което не помръдваше. Вместо него небесното летеше, както никога досега или пък го беше правило много рядко. А две времена по едно и също време не може да има: затова земното спря около четири сутринта местно време. Пропуснаха и смяната на караул в двора на казармата.

След като почака малко, забравеният часови вдигна слушалката на скрития в хралупата на акацията манивелен телефон, седна на росната трева, облегна гръб в старото дърво и започна да върти манивелата сякаш меляше кафе, докато някой не я вдигна в поделението и не изкрещя в нея:

– Веднага идвай, идиот с идиот! Закъсняваш за изравняване на налягането!

Телефонът се стовари на росната трева като коварно животно, което са посекли с един замах на секирата: на две.

Но както обещах времето спря и оттатък, на нечетната страна.

С червена жичка в дясната и черна в лявата, притаил дъх, до радиото като антена седеше Янош Йотвьош, обущарят. Когато даваше знак, жена му вдигаше към устата му чашката кафе и му даваше да пие, сякаш беше дете. А когато присвиеше устни, жената по същия начин поставяше в устата му цигара.

До г-жа Йотвьош седеше Дойна, шивачката. До нея г-н Фехер, който правеше вино менте. До него г-жа Фехер, която всъщност е Вайс. До нея Баща ми, поетът. До него Майка ми и нищо не доказваше по-добре, че тази сутрин земното време не бе меродавно, от това, че до Майка ми сега седеше г-жа Майер, която имаше катранена душа, а тези хора бяха просто нейни наематели.

По земно време г-жа Майер никога не би стъпила в тази обущарска работилница, в тази кочина, така да се каже – в този коптор. Та наистина жената на Янош Йотвьош беше крастава циганка, която сушеше хляб в ъгъла на печката за прасетата на сина си. Така че, преди да почне да си бърка кафето, дъхна в лъжичката и я изтърка в пеньоара си.

– Имаше лепило по нея – каза.

Всички знаеха, че няма, иначе нямаше да я потърка в него.

И тогава връзката прекъсна.

Минутите на мълчанието са най-безмилостните. Така е и на разпит, така е и в любовта. На погребение също. Дяволът измерва с ръждив железничарски будилник минутите на мълчание без значение от това, дали е валидно небесното или земното време. Мери минутите като години, затова тогава се остарява.

В тази тишина изникна Агата Мезьои, хубавата млекарка и след като завърза магарето за единия чинар на алеята, му нахлузи чул на главата, за да не реве, а по-скоро да поспи. Спря се на вратата с двете бутилки мляко за г-жа Майер под мишница и зачака.

Облегна рамо на стената, кръстоса крака, но никой не я и поглеждаше.

Търпението й се изчерпа. Остави двете бутилки и взе червена жичка от дясната ръка на обущаря и я захапа. Думитру Поповици, хюстънския кореспондент на румънската осведомителна агенция Агерпрес отново се включи. Всичко това се случи в четири и петнадесет небесно време, когато привършваха с изравняването на налягането и в скафандрите.

Нийл сега отваря – каза Думитру Поповици, но вратата на Аполо не искаше да се отвори. Минути наред от Хюстън в работилницата пристигаше тишината.

– Господ я подпира с рамо отвън, затова не му се отваряше. Трябва да си прочете молитвата – каза г-жа Йотвьош, защото другите не смееха да го кажат.

Тогава влезе Баба, но само за да поиска назаем чаша мляко от г-жа Майер и отбеляза:

– Всичките сте глупаци, до един. И ти си голяма глупачке, дъще. През четиридесета, когато прекрояваха границата и аз така седях до радиото, но тогава това си беше друго нещо. Днес човек като излезе от къщата си, тутакси стъпва в лайното навън. За кой дявол трябва да пътуваш толкова надалече.

Когато Думитру Поповици съобщи, че вратата се е отворила, Баба взе чашата мляко и излезе, защото тя бе единствена на света, която не се интересуваше от това, къде живее Господа.

В и петдесет и шест Нийл стъпи с левия крак на луната.

В и петдесет и шест Нийл изрече единственото си изречение, което си спомняше от времето на подготовката. Мъдреци и луди бяха шлифовали тези думи хиляди години. Това бяха издълбавали в скалите келтите, и над това си блъскаше главата мужикът. Много си я бил блъскал. Дори и сархегския Карой Сопош ги беше пошлифовал: “Ша видиш комшу Бартиш, кат го настъпя с излъсканите си ботуши, оттук, от градината ще ви се стори и по-малък от кокоша стъпка, и все пак ша е най-голямото нешо в живота на селото. Толкова голямо, че в негова чест тук ще спре бързият влак.”

Упрекнете и майките си, ако ви учат на този проклет език. “Значи ме учиш на езика на лудия Карой Сопош, който не става ни за молитва, ни за любов?” Това им кажете и не е страшно, ако се разплачат.

Та, добре смесиха всичко, дори взеха и една-две думи от клетия безумник и това стана родния език на Нийл. На него се обърна към румънските войници, към обущаря, към Баща ми, към кратерите.

– Кракът ми потъва само един пръст... Изглежда няма да е трудно да вървя... Да, въобще не е трудно да ходиш... Струва ми се, че всичко върви доста по-лесно отколкото на тренировките... – преведе Думитру Поповици.

Нийл запази пълно самообладание за деветнайсет минути дори съвсем сам. Тогава Едуин го последва, за да забият знамето.

Една сълза на Агота Мезьои се отрони. Стече се по лицето й, надолу до крайчето на устата й, а оттам по червената жичка в радиото, апаратът запращя, докато не се изпари от горещите транзистори. А колко й се искаше на госпожата бисерът на тъгата й да стине до луната по някакъв неведом път. И да увисне оттук нататък в края на микрофона, вграден в скафандера, и да не може да се разбере нито дума на Нийл. Защото се разплака не от петдесетте бели звезди, развяващи се във слънчевите изригвания, както си мислеха всички от г-жа Майер до обущаря, а защото, дори на Луната човек не може да бъде напълно сам. Напразни са всякакви опити, и в небето човек бива последван от някой друг.

В и петдесет и девет президента Никсън похвалва Нийл от името на всички жители на Земята и изразява надеждата си, че той ще се върне.

Отговора на Нийл не може да се чуе ясно.

Двамата космонафта разпъват филтърното платното за хващане на слънчевите бури, произведено в Швейцария. С него уловят частички хелий, аргон, неон, криптон, ксенон.

А на мене Баба междувременно ми сменя пелените.

По време на монтирането на сеизмографа вече пия от млякото, взето назаем.

Земята му съобщава, че всичко се вижда в лазерното огледало, което човек желае да види.

Вече и аз седя вън на двора и аз виждам всичко. Обръщам пластмасовото си фотоапаратче към юлското слънце, щракам копчето и изгледите на дванадесет известни румънски курорта се сменят.

– Виждам малки кръгли кратери. Сякаш са дупки от куршум. Ще ги снимам. – казва Нийл.

– Може ли и аз да видя? – пита Баба.

– Никога – казвам и захвърлям фотоапарата в най-тъмното мазе на света, където г-н Вайс държи виното менте.

– И ти бъди проклет Атила Бартиш – казва Баба и това е първото изречение, което си спомням.

А това, какво отговори Нийл на президента, дали е имало оттогава смяна на караула под акацията, кърпил ли е обувки обущарят, писал ли е Баща ми още стихотворения, разнасяла ли е Агата млякото, шила ли е калъфки шивачката и умря ли Майка ми, дали се върна земното време, това никога да не разберете.