литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Sain Jean de Monts, 22/07/09

1. подготовка за наблюдение на вълните

за да сме на ясно:
това е стих от Франция

а аз съм

по стечение на обстоятелствата

без национална идентичност

затова преекспонирам
каза ми вълната – плът от водата на Гълфсрийма.

2. прилив

неусетно се е завърнала
водата. докато сме спали
е превзела пясъчните замъци
заличила е следите от играта
снощи платноходките
сменили ризите. хвърлям миди
през глава да нахраня дюните –
сухото им гърло и брадата
им в зелени пеперуди

мама бе рапан, а после стана стрида.

3. поздрав на жена, която срещам привечер по дюните

“Bonsoir madame!“ на разминаване женица
в басмена рокля: предно закопчаване, най-обикновени
прозрачни копчета като вкаменени медузки; с ортопедни сандали
и млечната усмивка на луна, която се подава зад гърлените хълмове
придава тежест на походка ми френското й “добър вечер”
несресаната ми коса е вече лежерно елегантна, небрежна и естествена – имам кърпа
на цветя. на теменужки и червена самота (простете натрапчивото ми внушение на самосъжаление
това е поза, моля – поза на коса и тяло, кръгла имитация на някаква емоция).

крайчетата й потеглят с бриза.

достойна е за картина с тежка масленост
пастелна мекота и няколко декоративни отклонения – все пак трябва да виси
в гипсовата позлатена рамка над дивана в хола – как ме поздравяват като кралицата
на дюните, солта и хляба, аз просто регистрирам
приливи и отливи,
драскам стиховете си по пясъка с външността на амбалажна хартия –
гигантски разкъсан картон хвърлен върху земите на Бретан
драскам ги с остра мида, докато питката зад тънката мъглица бавно се изгризва.
няколко опесъчени бутилки, пластмасова кофа, дори мрежа с лук
е изхвърлил океанът на плажната ивица. вграждам ги в скелета на това,
което пиша. понякога спирам, майко пясъчна бълха скоклива, мятам няколко камъка
и наблюдавам следите им там, където се вбиват – всъщност така и не научих имената на птиците,
както бях решила през зимата.

стихът ми се разлива, прелива в проза (казват, всяка седма вълна била най-силната – отмивала следите,
поглъщала обратно пяната – изчиствала ландшафта, сякаш никога не е била предишната
и животът не е бил нещо повече от измислица, измокряла до колене, две-три пръски под очите
оставяла на вятъра да изсуши, като че има някакъв смисъл в самото пречистване), нанизах на гердан
няколко протрити камъка. изветряла земя, на брега Е
произходът на всички неистини, бабо албатрос, изкрещи ми ги
във фосилното ухо, на игла ги нанизвам. решавам да бъда
добра като риба, тиха и незабележима, но неотменима като отлива и като прилива неотменима
и като гласа на жената в ортопедни сандали залезно топла решавам
да се стрия на пудра, сутрин да не бъда ленива, да експлодирам в изгревен огън
какво ли не изхвърля Атлантикът
когато се прибира.

кеят забит в калта като тотемна дървена фигура. ако кацне на рамото му птица,
ще се пулверизирам. ще се пулверизирам във всичко написано – пепел и прах, нека да го
отмие океанът – то е!
храна за риби.
Bonsoir madame, отивам да се прибирам, а Вие?

4. до третото дърво зад плажната ивица намирам мида, която съм търсила

серпентина
ти си мидата
и аз те притежавам
в ухото
и в неговите повторения
в ръката си те имам
като отражение
на линията на съдбата
вървя по правата
и в предверието
на хралупата на мрака
не бързам
чакам
ям и пея
ям и пея

татко бе сардина, а после се превърна в кит и го видях да се издига,
като остров от водата да се саморeaлизира. аз бях дете и след това прерастнах
в туристката с бинокъл. прилив?

5. И.,

тя би искала да те поздрави с
отсъствието на мисъл за теб.

закуската днес за първи път от
месеци насам не носела твоето име.
и обядът не носел твоето име,
и вечерята, и другите междинни хапки,
бисквитките, кафето и чаят... не били И.
и дрехите, стъпките, кърпите на съседите,
цветето на отсрещния балкон
не било И. и работата, и почивката,
и чашата вино с колегите... и когато
я попитали, какво прави днес И.,
отговорила: “И. нищо не прави, И. е измислица,
изобретение за губене на времето,
нещо като iPod или икебана”.
а те шумно се изсмяли, клатили глави. а
в този град и номерата на колите съдържат
поне едно И. и океанът е атлантИИИИИ...

да, и атлантИда някога си би била континент, но се превърнала с скалица
и се затрила някъде из дробовете на всемира

тя се оглежда в огледалата
в магазините, във витрините и във водата,
в гладки материи, залъгващи
с безметежната си изрядност (да го хване човек страх
да не остави следа само от бегло надникване
под повърхността на нещата...

отливът всичко открива –
приливът всичко отмива.

къде да го скрие И. от всичко,
което го умножава?).

не откривам предишните огнени перли в очите й,
вероятно се е успокоила, с безразличие регистрира, че
отминава,
отлива,
обратно в океана и рачето, и мидата,
и израслата върху гърба й скална пирамида
обратно
океанът прибира!

и диша в ритъм, пулсира,
равномерно се свива сърдечният мускул,
здраво изтласква спокойната жизнена течност,
не се свива стомахът и няма причина
пеперудите нервно да пърхат
в горещите дни над цветята.

отсреща в парка И. играе шах,
докато тя храни в аквариума
атлантически риби.

6. отлив

дирижира денят върховете
на птиците ярката човка
високите тонове – ниските...
бяла земя глътнала пяна
океанът се свива – оголва
костта върху която се крепи
яйце – ключът
всичко
друго се крие под пясъка

малка черна ръка
чертае пир-а-миди.

7. сряда, умерени ветрове, тънка облачност

вали
но под вода
едва ли имат някакво значение
мокрите пера на някаква си птица с непознато име

нали.