литература плюс култура |*| GrosniPelikani

За фигурите

— Щастлив ли си — ме питат — от това,
че пишеш стихове? — Щастлив съм — казвам, —
но двойно по-щастлив съм аз от факта,

че те не са особено дълбоки.

Защото мойте стихове — уви — това са
следите сребърни, които аз — кънкьорът —
изписвам по пързалката на белия

и леден лист. И би било прекрасно,
ако пързалката бе в зала, ала тя
е върху езеро. А пируетите красиви

тъй се и казват: стилни фигури.

Но гледам те да са по-скоро виртуозни,
отколкото дълбоки. И съм прав,
защото ако още мъничко натисна

кънката на писеца, после още,
ледът ще се продъни — и завинаги
аз ще постигна „бездната на смисъла”,

но мене вече няма да ме има.

Така че с тези сребърни терцини
да почетеме не дълбочината,
а красотата на изписваните фигури

и сексапила на партньорката, разбира се.

Колибката на Теди

Колежката ми Теди, адвентистка,
ми казваше: — Не ме търси във събота.
Не само, че тогава ний празнуваме,

но и защото правиме „колибка”.

— А бе, каква колибка правиш, Теди? —
запитвах я, но кимваше ми само
и дланите, допрени като стрехи,

събираше в молитва мълчалива.

И устните й шепнеха вглъбени,
с трогателна момичешка усърдност,
подобно устни на дете, самичко

останало във своята колибка.

По-късно тя ожени се за техния
пастир и помня, че след месец само
роди им се едно дете красиво

и те веднага кръстиха го Ангел.

....Това си мисля днес, когато в мрака
лежа до теб под нашто одеало
и чувствам — бавно — как на педя само

под пъпа ми расте една колибка.

Пастирке, да се качим на тавана
на къщицата наша — и когато
ти ме целунеш, знам че на момента

от покрива й ще политне ангел.

Празници на спалнята

Завил съм се с юргана през главата
тъй както в свойто детство се завивах
с постелята — и вдигайки фалшива

тревога, карах баба да ме търси.

Или тъй както — юноша — отивайки
на гарата, аз виждах продавачката
да хърка зад гишето, леко дръпнала

перденцето във обедна почивка.

Или тъй както — зрелостник — във храма
съзирах аз свещеникът да дръпва
завесата пред двери си царски

и мълчалив, причастието да „потребва”.

Така съм се завил, защото имам
причина аз да връщам свойте възрасти
и да празнувам Празника на спалнята,

понеже днес тя беше осветена.

А как бе осветена, ще разкажа,
но не сега, защото откъм банята
се чува леко хлопване и бавно

към мене идва моята любима.

Завеската аз дръпвам: „Заповядайте!”
А тя отвръща: — Качвам се в купето ви.
Но само ако бъде първа класата

и ако е потребването пълно.

Моржът

— Е, как е днеска баба ти — моржува ли? —
запитваше ме майка всяка заран,
щом станеше въпрос за туй, че баба ми

живее в най-студената ни стая.

— Не знам — отвръщах — само знам, че тази
устойчивост съвсем не зависима
от възрастта. По-скоро изводима е

от светлия покой във съвестта.

— Ти все това си дрънкаш — майка казваше —
и всеки в свойта работа поемаше,
а късно вечер парата над супата

възвръщаше моралния покой.

Така навярно щяхме да изкараме
и тая зима, но веднъж, открехвайки
вратата на убежището бабино,

на прага спрях и просто онемях:

Бе светло и спокойно като в съвест!
Върху стъклата лесовете сребърни
изрязваха стъбла от сипкав скреж.

И, вдигайки цената на гравюрата,

вълшебни птици пееха сред клоните,
а слънцето — подобно златен Феникс —
разтапяше перата от елмаз.

Като вода шумеше нечий дъх.

И аз видях зад бента от възглавници
как сред вълните ледни на чаршафите
усмихваше се баба ми, подавайки

лицето си в мустачки като морж.

Сутрешен грим по Платон

Бе ранно утро. Моята любима
навярно още мислеше, че спя.
Затуй със деликатна предпалзвост

безшумно от леглото се измъкна.
И лампата щом светна, на стената
на моята студена, тъмна стая,

като върху стена на пещера —
хтонична и с размери причудливи,
израстна мълчаливата й сянка.

И тъй като във стаята си нямах
дори едно самотно огледало,
започна тя по сянката си на стената

прическата си сутрешна да прави.
Успяваше! Помислих си: — Та тя
могла би и така да се гримира! —

И станах! И във миг върху стената
израстнаха две сенки причудливи,
а също и обречени. — Не виждаш ли, —

извиках аз — та ние сме във Хадес!
Не се гримирай толкова красива:
след теб ще се обърна — и завинаги

ще те изгубя в царството на Оркуса,
а аз без теб самотен ще се скитам,
разкъсван от вакханките си — страсти.

— Опитай с друг мотив! — засмя се тя.

И си представих аз, че не във Хадес
сме ние, а на Платон в пещерата
и приковани със оковите от чувственост,

ний само сенки виждаме върху стените,
а истинския лик на тоя свят
не можем, не — и няма как — да зърнем,

понеже цял живот живеем с гръб
към слънцето. И тоя „гръб” двуяк е:
Не само спрямо слънцето физическо,

но и към Слънцето на правдата: та то
изгрява четири столетия след Платон
и — благодатен — дискът му залязва

пак четири-пет века преди нас,
според класическата формула: Откак
човек през Ренесанса стана пак

критерият за всичко. Но добре, че
и днес все още Слънцето на правдата
разискря някой-друг любим прозорец,

та днешната жена, строшила всички
окови и зависимости пещерни,
обръща се с лице към светлината.

Ако не може да съзре безплътните
идеи на битийната конкретика,
поне да среше своята прическа,

пък и да се гримира по-насветло.