литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Любовници (втора част)

Разходка на бивши любовници

Веднъж на половин година се разхождаме
в Табан: този ден остана от всекидневието.
Ходим на кръчма, ти ядеш паниран кашкавал.

В аптеката се редим на опашка за лепенки,
новите обувки са разранили петите ти. Всичките ти
дрехи са нови: все по-малко напомняш себе си.

Вече от нищо не кипвам. С носна кърпичка
избърсваме от дъжда пейка, търсим общата
тема, която навярно има тежест.

Ти палиш цигара, аз гледам кучетата. Разказваш
как са онези, които познавах само заради теб
и които не оставиха ни спомен, ни липса.

Опитвам се отново да пожелая устата ти
и в очите ти виждам, би ме прегърнал,
но не се и докосваме, да остане спомен

всяко сгушване, правене на любов.
Разказваш, че имаш нов приятел,
заедно живеете, звъниш му на мобилния,

да знае, че си наред, и да покажеш,
че си зает, тук е границата.
В леглото ме хапе, казваш внезапно.

Но не боли, успокояваш ме. Даже е хубаво.
И аз искам да те хапя, да те стискам и да те хапя.
Но това не бяхме ние, това не е общ спомен.

Изчаквам с теб трамвая на Вермезьо,
не те желая чак толкова. В очите ме гледаш,
но аз вече се чудя къде да отида на кино.

Без мен

Без мен отиде да се забавлява — тялото му
е прекалено красиво така без мен.
Пали цигара и отегчено
се усмихва. Музиката гърми.

Хапят го комари и погледи.
Кожата му е нежна. Почесва си рамото.
Заедно с него се вълнуват стените,
музиката гърми и в ритъма й

из главата му плуват риби: сьомги
скачат срещу водопада, и падат,
и пак скачат, и падат…
След тях плува под моста Маргит

и в скута си ги приспива, на главата си
вижда корона. Устата им зеят,
зеят, докато се приспива, както
вълни приспиват жадувания моряк.

Омръзна ни представата един за друг

Омръзна ни представата един за друг.
Мръсното ти бельо покрива стаята,
ти се пречкаш, жилището е твърде малко.
Общата топлина на телата ни задушава.

Надува радиото. Нахвърля се
и смъква ризата ми, драска ме
и хапе. Пия чаша вода. Гледам
в огледалото тялото си в рани.

Обръсва тялото си, преди да си тръгне,
докато гледам телевизия в леглото, пуша.
Свали когото щеш, спи където щеш,
само да не се виждаме до сутринта.

Карта

Адресът ти е излишен: ще го забравя,
защото вече не ти се радвам,
на новата си карта не отбелязах
с черно кръстче дома ти. Краката ми
учат нов маршрут, другаде се разхождам,
все едно в друг град живея,
където само домът ми е старият.
Бенките по друго тяло
ще бъдат моята тайна карта.

Без ангели

Над вечерята дълго си играем с погледи,
надничам под фланелката ти, зад думите ти.
Искаш ли още салата или картофи?
Ако не те познавах, щях да се влюбя в теб.

Вечерта се просмуква във фантазиите ни.
Оплитат се границите между тъмно и светло,
човек и животно, тяло и тяло. Ароматът
на кожата ти надделява миризмата на ядене.

Унасям се в сън с празна глава в леглото.
На сутринта стаята става чужда от всяко
твое движение. Задушава ме въздухът, мръсно
е одеялото, твърде много светлина, твърде жива.

Приятелство

По потник съм в леглото,
прегръща ме, в ръката му — цигара,
и както по него си мечтая,
поемам ритъма му.

Унасям се в дима, а музиката
ме люлее, замайва ме и чакам
изцяло да се мръкне, да бъде нощ,
когато подивява погледът му.

Но все пак да виждам в светлината
от лампата, как той ме наблюдава.
Да е изцяло мой. Незащитаващо се
дете. Да не посмява да ми каже не.

Още един коняк. Като малък
си мислех, докато спя, моят приятел
ме гали. За съвършен ме счита
и като ме пипва, се усмихва.

И искам да ме гали, да намаже
червените петна на болестта ми
по тялото ми и да позволи
да се любувам само на себе си.

Търся мястото

Къде е пейката, където обеща да чакаш?
Прашните изпарения на колите се просмукват
в дробовете ми, боли ме глава от неоновите лампи.
Това не може да е вечерта, която чаках.

Адресът и часът съвпадат, но мястото ми
е обрасло с бурени, музика гърми
в главата ми и полека запълва мястото ти,
както те търся. Пак не дойде.

Е, нека да е така, да подивея, да съм животно,
да пулсира стомахът ми, да се издуват
по врата ми жилите, да ме изтощава воят.
Дойдеш ли, обещавам, ще те пребия.

Седи на стълбите

Седеше най-горе на стълбите, когато влязох
и се уплаших, понеже ми се зарадва.
Не спрях, пристъпих към прозореца:
чуруликане, зелени листа,
а той седеше все така на стълбите,
не гледаше гърба ми,
какво е палтото ми, къде гледам,
а гледах само клоните, небето.
В стъклото на прозореца видях
потта по слепоочията си.
Потеше се цялото ми тяло.
Седеше като птица в гнездото си,
без да се накокошинва.
Не можех да го заговоря.
Чаках дявол знае какво,
но не можех да отида при него,
само се взирах в градината.
Само се взирах в градината.

Как ти е името?

Многобройни, безтегловни “кой си?”
Иска да научи името на голото тяло,
макар вече да му говори галено
от гърдите до задника.

Това може да е лицето на всекиго,
не знае дори какъв цвят
ще са очите, когато ги
погледне на сутринта.

Тялото притиска тялото,
но ароматът остава чужд;
нито ритъмът, нито закуската
могат да бъдат общи.