литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Според данните от теренните изследвания на симпатизанти на «Атака» от края на 2005 и през 2006 се вижда, че избирателят и симпатизантът на «Атака» не е нито само западнал лумпен, нито психически неустойчив маргинал. Теренните изследванията бяха проведени в Русе, Златица и Несебър, защото там «Атака» получи най-много гласове на последните парламентарни избори. На президентските избори тази тенденция се потвърди. Лидерът на «Атака» получи подкрепа, съществено по-висока от тази на парламентарните избори в над десет области. Нещо повече. Изводът, който направихме преди президентските избори — за «Атака» гласуват не само, и не толкова пропадналите, колкото оцеляващите хора, хората, които успяват да се задържат на повърхността, успяват да се стабилизират в бурната динамика на прехода, но не искат да се провалят след неговия край — се потвърди изцяло.

В политическо отношение феноменът «Атака» наглед няма ясна позиция — нито е ляв, нито е десен. По-точно, той се разполага едва ли не по целия политически спектър, събира своите симпатизанти, намира отзвук във всички електорални групи. Президентските избори показаха ново качество на това присъствие на «Атака». За Волен Сидеров гласуваха представителите на всички социално-демографски категории. Гласуваха и висшистите, и бизнесмените, и младите, и пенсионерите, и безработните.

Теренните изследвания, обаче, показват един детайл — повечето от анкетираните активисти на «Атака» на времето са били партийни секретари, но не само. Били са и „просто” активни членове на БКП и казионния БЗНС, заемали са номенклатурни длъжности на дребни и средни началници. Днес почти до един те са остри противници на БСП и ругаят Първанов. Има и такива, които стоят в БСП, но подкрепят «Атака», по-точно, настроението, което това политическо образувание носи в атмосферата. А има и хора, които нямат корени в старата комунистическа номенклатура. Или са били прекалено млади или пък просто живота ги е «предпазил». Социолозите веднага след изборите показаха съвсем „интересни” данни. В софийския район „Средец” за Волен Сидеров гласуваха „богатите”. Дали наистина са „богати” едва ли може да се установи от данните на „екзитпол”. Но важното е, че гласуваха твърдите симпатизанти на десните. Гласуваха не за Волен Сидеров, а против Първанов, против „комунистите”.

Така дискурсът на «Атака», иначе акцентиран върху посочване на вината за затваряне на блоковете в АЕЦ «Козлодуй», за влизането на България в НАТО и ЕС, за изпращането на българските войници в Ирак, за приемане на американските бази в България, попива и дискурса против овластените комунисти изобщо. Левият акцент ограничава кръга на виновните до политиците от преходния период. Динамиката на гласуването на първия и втория тур на изборите подсказва — вотът за Волен Сидеров успя да привлече и десните. Дори въпреки това, че преди изборите „атакистите” бяха представени като проводници на руското влияние в България. Изглежда този мотив не успя да отслаби антикомунистическите нагласи, колкото и да се говори, че Първанов привлече значителна част от десните на втория тур. В ситуацията, когато за Русия вече се говори едва ли не като за стратегически партньор, гласуването на част от десните за Волен Сидеров подсказва, че вододелът между русофилството и русофобството се оказа по-голям от този между комунистите и антикомунистите.

Симпатизантите на Атака много държат за запазването на традициите. И отново те се срещат с дясната ориентация към «родното», докато левите подразбират под традициите тези на ...социализма, а значи на интернационализма. В предизборната еволюция на «Атака» отслабна анти-европейският скепсис, но не бе изоставен мотивът за неравнопоставеността на българите в новата Европа. Влизането в Европа се представя като недостойно, «втора ръка». Точно този мотив беше подчертан в кампанията на десния кандидат-президент Н. Беронов.

В кампанията на десните се възприе и най-яркият мотив на «Атака» — ДПС е главният виновник за днешните проблеми на българина.

Така десните без да го казват формално се оказаха заложници на „атакисткия” порив към властта. Десните не успяха да се противопоставят на този порив и в крайна сметка се разцепиха, като най-непримиримите пожертваха либералните ценности и гласуваха за Волен Сидеров, т. е. за «Атака».

Всичко това говори, че настроението, тласнало 600 000 българи да дадат гласа си за В. Сидеров е „разпръснато” пределно широко. Това се потвърждава и от изследванията около и след изборите. Но има и специфични индикатори, които са характерни за симпатизантите на «Атака». Често това са наглед съвсем успешни хора — имат къщи, работа, приятели. Тях „всички ги познават”. Но в тяхното съзнание това не са достатъчни белези за житейски успех. Напротив, в самото това съзнание се крие конфликтният възел. Преди промяната те бяха успешни и хората приемаха тяхната успешност като основателна. Промяната е несправедлива, защото им отне това обществено признание и не даде нищо в замяна. Докато другите успяха. Другите са техни съпартийци и техни колеги, дори подчинени отпреди. Този дълбоко скрит конфликт възпалява съзнанието, радикализира неприемането на настоящето. Идеалът остана в миналото, както и признатият от другите обществен статут. И когато «Атака» атакува днешната БСП носталгично екзалтираните й симпатизанти от средите на БКП се активизират — те искат да накажат именно БСП за своя житейски неуспех. Искат възмездие, но не за материалните, а за моралните, дори идеологическите загуби. Тук е силен мотивът за моралното предателство на лидерите на БСП, те са предали идеалите и за това трябва да бъдат наказани.

Така дясното и лявото се сливат в едно общо настроение — мъст и възмездие за БСП.

В анкетите и интервютата се откроява един детайл — най-запалените симпатизанти на «Атака» вярват в харизмата на Волен Сидеров, приемат безрезервно авторитета му, неговата аргументация и поведение. На места те повтарят стила на Сидеров, активни и агресивни са в диалога с местните власти. Но дори и да не се сблъскват директно с властта, те се изживяват като борци с несправедливостта и народни будители.

Точно сред тези хора надделява мотивът за разочарованието от прехода — те загубиха властта върху хората. По-точно властта им беше отнета „несправедливо” — от техните съпартийци, които предадоха идеалите. Загубата на властта афектира и изостря моралните сантименти у последователите на «Атака». Така се подхранва класическият садомазохистически комплекс — отношението между жертвата и палача. Служилите си с властта като със средство на тоталното потискане на другия (палачите) в другата ситуация садистично приемат господството на лидера, подчиняват се на неговата харизма като пряко насилие върху тях.

Тук е уместно да се припомни и т. нар. „катастрофично” съзнание. Този феномен се проявява в широки обществени настроения, свързани и производни от глобалните военни и икономически катастрофи. Това се потвърждава и от факта, че общото настроение, което се визира в средата на симпатизантите на «Атака» е негативно — ситуацията в страната се оценява крайно песимистично. Направо трагично.

Катастрофичното съзнание е кризисно съзнание, съзнание, което не се справя със своята основна функция да ориентира хората в техния социален свят, оставя ги да се оправят без някой да им казва и показва как. И като резултат те започват да търсят виновник за това нарушаване на реда.

Макс Шелер определя този тип съзнание като „ресантимент”. Това не е непосредственото осъзнаване на ситуацията, но е следа от първоначалните, главно негативните емоции. Това съзнание постоянно се връща към този род негативни емоции като ги обяснява с вината на тези, които предизвикаха тези емоции. Това е отмъстително съзнание. Според Шелер, това съзнание е резултат от безсилието да се противопоставиш на първичния негативен импулс, което води до продължително отлагане и изтласкване на възмездието, на съпротивата. Мъстта — ceteris paribus — винаги е позиция на по-слабия. Но за чувството на отмъщението е съществено, че то уравновесява оскърбения и оскърбителя. Робът, по природа оставащ роб, чувстващ и осъзнаващ себе си като роб, смята Шелер, не изпитва никакво чувство за отмъщението, дори и когато господарят го наскърбява. Напротив, високите, сдържаните дълбоко навътре нагласи и гордостта, които не съответстват на външния статус, са особено благоприятни за събуждането на желанието да отмъщава.

Тази диагноза на Шелер изцяло подхожда на електората на Волен Сидеров. Това са сърдити и яростно желаещи да отмъщават хора!

Според Шелер, това масово желание за мъст нараства толкова повече, колкото е по-голям разривът между политическия и правовия (съобразен с „обичая” или „конституция”) ред, но, най-вече между публичното положение на групите, „обладани” от чувството за мъст и тяхното реално отношение към властта. Максимално силен потенциал желанието за мъст натрупва в обществото, където формално признатото публично равенство в правата съседства с огромните различия във фактическата власт и където всеки има „право” да се сравнява, но не може да се сравни реално с всеки.

Колкото и да са общи тези констатации, те имат евристична стойност при обяснението на феномена «Атака». Той е производен именно на пост-преходната ситуация, а не на прехода.

Основният образ на това настроение не е просто възмездието. То не може да бъде постигнато със съществуващите средства и норми. Целта е в отмъщението. Условието за това е посочване на вината, която би оправдала мъстта и отмъщението. Отмъщението не е възмездие, това е желанието за връщане на положението, което нито може да бъде върнато, нито може да бъде компенсирано.

Аналитиците подчертават „анти-системния” характер на вота за В. Сидеров. Отдалеч погледнато той е такъв. Но ужасяващата близост на афектите, породили и продължаващи да пораждат този вот, свидетелства, че това съвсем не е така. Самата система произвежда това настроение, защото или загуби, или изобщо не е имала вътрешни алтернативи за възприемане на новите обстоятелства.

„Протестът” на вота за Сидеров не е срещу системата, това е самата системна алтернатива. Това е нещо като „едипов комплекс” на обществото, което иска да се отърве от „бащите” си без да промени самото семейство.

«Атака» затова не обещава нищо, защото обещава всичко. И не би трябвало това да бъде възприето иронично. Твърде много са „сърдитите” хора в България, твърде много те имат да отмъщават на всички и за всичко, за да бъде омаловажаван този им афект. Но най-страшен е стремежът за политическото му „оползотворяване”.

--------------------------
Бележки под линия::
В матирала се използва издание на М. Шелер: Шелер М., Ресентимет в структуре моралей. М.: Наука, 1999, страница: 231. ISBN: 5-02-026812-7, 5-791.