Бети Файон, паяжинни сънища : read me!
Дата: сряда, декември 07 @ 05:36:41 EET
Тема: Блок за жените


....защо точно сега си мисля, че ще продължа да пиша? Защото, може би защото си пиша с един непознат, разменяме си имейли. Написах два разказа и ги публикувах с псевдоним, а той ги харесал и ми писа откачено писмо, аз отговорих… Той е мил, всъщност отначало не знаех дали е мъж или жена. И сега се съмнявам, все си мисля, че е твърде нежен за мъж. Но за това по-късно... Единственото, което мога да кажа за този, да го наречем…

“Мами, хавлията!”, дъщеря ми се подаде от банята, давам хавлията, тя ме поглежда през парата делово, но и малко смутена, тя е на петнайсет…


…Да го нарека примерно Спейси, даже не знам какво значи на английски и значи ли нещо. Но той пребивава в някаквo пространство, което аз съм му позволила. (Ами ако и той е домакиня?:) Той е завит като в бонбонена книжка. Сп е й си. Ето, завих го. Влизам в интернет само когато искам и получавам писмо. Пиша си и с една друга авторка, която ми е много близка. Също не знам нищо за нея. Отвреме навреме изчезва. За около седмица. После се връща, пише ми мило писмо, за Коледа ми изпраща стихотворение вместо подарък.

Какво исках да кажа... Разказвах ви за Спейси. Но всъщност той се явява само в моментите, когато искам да избягам от сенките. Спейси е едно пространство, в което забравям коя съм. В което не страдам. Там няма моментите на разходка в градината и съмненията, нито горенето на книгата, която не съм написала, а само съм избола с карфица на листите, защото така ми се е явило в съня, нито парченцето от устната на Г., пак в съня, но толкова реално, когато се събуждам. Понякога сънищата са по-реални от всяка реалност.

Виждате ли, опитвам се да започна да ви разказвам за тях. Става трудно. Но вие ще ми помагате. Не мога да разкажа нищо на Спейси и поетесата, не върви. Струва ми се, че те са поставили някакви граници, винаги когато се опитвам да съм близка, по-близка, да си призная например, че това страхотно име е псевдоним, тогава ще разочаровам поетесата, или пък, да кажа на Спейси, че пише много добре и трябва да праща писмата си на електронното списание — тогава ще го обидя, защото той ми ги праща на мен, той иска този живот за тях, оплита се в разни обяснения, че ядял сладки, пиел чай и пишел и то само си се пишело…

Но тъкмо в това писмо той ме накара да почна да пиша, да не спирам да пиша. Имам ли право да ви напиша за писмото му? Не бих искала да го обидя. Но, казано накратко, Спейси ми писа, че си измислям трудностите, че мога.

Дъщеря ми застана тактично на
          вратата, после мина зад гърба ми
          и взе нещо от простора на
          балкона. Скрих с ръка написаното
          на монитора, а после направо го
          минимализирах.. “Мами, ще ме
          събудиш, нали, когато...”
          извивам глава пак към
          вратата, “Като тръгвам ли,
          добре.” (Дъщеря ми не вярва в
          способностите ми на писателка,
          мисли, че по-добре бих правила
          нещо с ръце. Е, може да се каже,
          че и сега правя нещо с ръце,
          прилича ми на паяжина, бързо
          уж заспалото паяче тръгва
          нанякъде, в къщата никой не
          подозира, че само като си мърда
          така пръстите, и нещо
          се преде, паячето уж стои на едно
          място, а после изведнъж се спуска
          по нишката…)


Кой е X., Хайде, опитай да опишеш X. Колкото и да ти е трудно.

X. е известен писател. Поет. Ама че думи! Написани така, направо поразително плашат! Даже думите върху монитора ми изглеждат някак грозни. Във въображението ми той е много красив. Не че харесвам всичко, което пише. Даже напротив, все по-малко ми харесва. С годините. Става сух. Става някак измислен. А в мен не е така. X. за мен, ако оставим настрана реалността, а изнесем наяве сънищата ми, за които, както вече ви убедих, са по-реални от всяка реалност!, X. е изключителен. Той е несъществуващ. Сигурно ви е странно това, което сега написах. Уж съществува, пък е сянка в мен, пък е несъществуващ, въпреки, че е по-реален от всяка реалност!

Но затова си имам цяла теория...







Четвъртък


Напоследък, преди да си легна да спя си мисля, че влюбванията ми си приличат по нещо. Например, все минавам край къщата на този, в когото съм влюбена, нерешителна да му се обадя. То е толкова смешно, сега, като се видя, от разстоянието на годините. Вир вода съм, на шестнайсет, и точно затова, в този страшен дъжд, вече към осем вечерта е, минавам край къщата му, може да ме види, или пък майка му случайно да погледне през прозореца, или баба му. Но не забавям крачка, направо тичам. Почти не поглеждам към светещите прозорци. От мисълта че очакваното от мен е толкова невъзможно, ми се плаче и не знам дали вече не плача или надеждата ми ме крепи, поне докато не съм отминала. Виждам се, точно в момента завивам на ъгъла, къщата свети с много прозорци, предполагам ,че по това време са в хола, светналия в най-наситена жълта светлина прозорец на първия етаж. Мяркат ми се фигури, макар че едва, едва поглеждам, бягайки в дъжда. Студено ми е и се радвам, че изпитвам студ и че съм толкова окаяна.

Някъде преди година четох разкази на Мазох и ми се стори, че светлината в къщата и обляната в светлина градина пред нея на “Sommernacht”с нещо напомнят моите премеждия в тази нощ. Нещо в позицията горе-долу, в много важната роля на светлината, идваща от прозорците, но и от луната в разказите на Мазох — като че и той разказваше някакъв детски спомен. Особено важна беше и за мен градината пред къщата, някак забулена, тъмна. До нея аз нямах достъп заради оградата. Нападалите ябълки, тъмни, светещи едва в светлината на дъжда листа…

Блока на X. стигнах, вървейки пеша от центъра, чак до отдалечения квартал, един самотен висок блок, към който водеше неравна утъпкана земя. Бетонът му изпълваше погледа, откритието, че точно този е търсеният блок след изминатите няколко километра от центъра ме накараха да се олюлея. Преброих деветия етаж. Някъде там видях простряна черна риза и тениска. Беше толкова сива картина, че черната тениска и риза ми направиха огромно впечатление. Като знаме на примирение. Не знаех защо тръгнах да търся блока, не можех да очаквам никакво природно бедствие, което да накара някой да ме забележи долу.
     Днес съм малко тъжна, нали. То е
     защото мъжът ми разговаря с
     дъщеря ми. Когато говори с нея,
     сякаш някой слепва две части от
от мен, но те са толкова различни,
     сърцето и черния дроб, например.
     Тя казва, че всички хора са
     paзлични и дори от глупавите
     можеш да научиш нещо, така че
     да гледаш телевизия не е порок,
     той — че всичко, всеки оставя в теб
белег и без дори да усетиш се
     превръщаш в кретен...дали
употребява тази дума... тя говори
     за революция, “Не мога да търпя
     да ме тъпче... ти си на толкова
     години и не си го накарала да те
     уважава, мамо.” той — идва след
     разговора с нея и ме целува по
     челото, покровителствено и
     мъдро.
Ето, сега минава зад мен, чул е че кашлям и казва “направи си чай”, после минава пак, и пак. Иска ми се да гледам на всичко това отвисоко. Като че надничам от улицата. Или като на кино. Да посягам да си взема чая само, и пак да излизам.







Защо Бети Файон


Погледнах името и ми заприлича изведнъж на очите на баща ми. Те бяха зелени, по-скоро пъстри. Очи на любопитен, винаги отворен човек, но някак живеещ надълбоко. Например, представете си че вървите по Варненския плаж и по някое от мостчетата искате да навлезете в морето, зима е, или есен, студена светло-зелена вода, вие се навеждате на перилата на моста и се вглеждате във водата, достигате, при добро време, дъното. Дали не видяхте и малка, едва носеща се прозрачна медуза? Все едно, вдигате поглед, поглеждате небето, морето, плажа, но в погледа ви остава онова петно на дъното, от което вътрешния ви поглед не може да се откъсне, зърнесто, камъчета и зелени, синьо-зелени водорали, синьото на водата е различно от синьото на небето, и тъкмо това резливо, не мога да го нарека другояче, резливо синьо е някак дълбоко, безкрайно дълбоко. Когато си спомням очите на баща ми, спомням си и какво впечатление правеше на околните. Очите му се смееха, но ако се опиташ да се вгледаш по-дълго в тях, плашеха. Вижте сега написаното име Бети Файон. Не ви ли прилича на морско дъно?

Е, може би само аз имам това усещане. Че във “е”-то на “Бети” виждам очи на рибки, без да виждам рибки, че “йо” измерва дълбочина, “Ф” има нещо общо с “фар”, но е по-скоро тялото на Фара под водата, невидимата част, която сигурно има съвсем друг живот...









Това е част от началото на роман, който се намира на различни е–сайтове и списания.
Търсете го както се чудите къде ще е следващата паяжина!



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=244