литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Екскурс върху вярност и благодарност

Верността[І] спада към онези най-обобщаващи модели на поведение, които могат да добият значимост за всякакви междучовешки взаимодействия, най-разнородни, не само материално, но също и социологически. Във възходящи и (> 439) низходящи йерархизации, както и в равни позиции, в рамките на колективни съперничества срещу някой външен, както в и рамките на колективни приятелства, в семейства, както и, напротив, в държавата, в любовта, както и в отношението към професионалните среди — във всички тези образувания, само според констелацията им, верността и нейната противоположност добиват важност, подобно на социологическа форма от втори порядък, като носител на наличните и консервиращите се типове отношения между елементи; в своята обобщеност верността в определена степен се отнася към заварените от нея социологически форми така, както те на свой ред се отнасят до материалните съдържания и мотиви на общественото битие. — Без явлението, което наричаме вярност, обществото изобщо не би могло да просъществува във времето по фактически дадения начин. Моментите, които носят неговото съхранение: личен интерес на елементите и сугестия, насилие и идеализъм, механична привичка и чувство за дълг, любов и инертност — не биха могли да го предпазят от разпадането, ако всички те не бяха допълвани от момента на верността; наистина мащабът и значението на този момент не може да се определи за отделния случай, тъй като верността, в нейното практическо действие винаги замества някакво друго чувство, от което тъкмо е изчезнала и най-последната следа; онова, което трябва да му се припише на него, което трябва да се припише и на верността, се слива до един общ успех, който не се поддава на квантитативен анализ.

Поради допълващия характер, полагащ се на верността, израз от рода на: вярна любов — е до известна степен заблуждаващ. Има ли я все още любовта в дадено междучовешко отношение — за какво му е тогава верността? Ако индивидите не са обвързани още от първия момент с верността, а със съвсем първичната, изначална душевна диспозиция на любовта — то защо да трябва след десет години да се прибавя верността като пазителка на отношенията, та нали според предварителното условие, тази любов и след десет години си е същата и трябва да доказва съвсем сама из себе си същата скрепяваща сила, като в първия си момент? Щом езиковата употреба иска да характеризира просто трайната любов като вярна, то разбира се няма какво да се противоречи, защото работата не е в думите, а в особеното душевно и социологическо състояние, което запазва трайността на отношенията дори и отвъд силите на първото им състояване, което надживява тези сили със същия синтетичен успех, какъвто са имали те самите, и което ние можем да наречем само вярност, въпреки че тази дума включва и един съвсем различен вид значение: постоянството на самите тези сили. Бихме могли да характеризираме верността като инертност на душата, която я задържа в прокарани коловози, след като импулсът, който всъщност я е привел в тези коловози, отдавна се е изчерпал. От само себе си се разбира, че тук говоря за верността винаги като за чисто душевна, въздействаща изотвътре, настройка, а не като за едно чисто външно поведение, както в рамките на брака юридическото понятие за вярност например съвсем не означава нещо позитивно, а единствено непроизтичането на неверността.

Факт от най-голяма социологическа важност е, че безбройни отношения постоянстват в своята социологическа структура, дори когато чувството или практическото основание, които са ги произвели, са изчезнали. Иначе неподлежащата на съмнение истина: Да се разрушава е по-лесно отколкото да се съгражда — без друго не важи за определени човешки отношения. Наистина възникването на дадено отношение изисква определен брой позитивни и негативни условия, липсата на едно единствено от които възпрепятства от самото начало неговото състояване. Само че, веднъж възникнало, то съвсем не винаги се разрушава при последващото отпадане на онова първо условие, без което не би могло да възникне. Например едно еротическо отношение, възникнало въз основа на телесна красота, може съвсем сполучливо да надживее нейното изчезване и преминаването й в грозота. Онова, което се казва за държавите: че се запазват само със същото средство, с което са били основани — е само много частична истина и ни най-малкото не е някакъв общовалиден принцип на обобществяването изобщо. По-скоро социологическата свързаност, от каквото и да е възникнала, култивира едно самосъхранение, една собствена устойчивост на формата си, независимо от първоначалните свързващи мотиви. Без тази инертност на веднъж конструираното обобществяване (> 440) обществото като цяло би се сгромолясвало във всеки момент или би се променяло по невъобразим начин. Консервирането на единната форма се носи психологически от много моменти, интелектуални и практически, позитивни и негативни. Сред тях верността е фактор, отнасящ се до чувствата, или също така: тя самата е под формата на чувството, в своето проектиране върху нивото на чувството. Следователно така би могло да се определи стоящото тук под въпрос чувство — чието качество трябва да бъде установявано само в неговата психическа действителност, все едно дали това се приема или не за задоволителна дефиниция на понятието за вярност. На отношенията, завързващи се между индивидите, в самите тях съответства едно специфично чувство, насочено към самото отношение, един интерес, един импулс. И ако това отношение продължава да постоянства, то, във взаимодействие с продължилото траене, възниква едно особено чувство, или по-точно: споменатите първоначално обосноваващи душевни състояния претърпяват метаморфоза — многостранно, ако и не винаги — в своеобразна форма, която назоваваме вярност, като че в психологически сборен басейн или във формата на общностност и единство за най-разнородни интереси, афекти, мотиви на образуване; а отвъд всяко различие в техния произход във формата на верността те приемат една определена равномерност, която, лесно е да се предположи, благоприятства трайния характер чувството. Тоест няма се пред вид онова, което хората наричат вярна любов, вярна привързаност и т. н. и което означава даден модус или времево качество на едно иначе вече определено чувство, а имам пред вид, че верността е отделно състояние на душата, насочено към постоянството на отношението като такова и независимо от специфичните носители на чувството, или на волята за съдържанието му. Тази душевна нагласа на индивидите, в колкото и различни степени да се явява тук, спада към априорните условия на обществото, към онези, без които съществуването му би било невъзможно, поне както ни е познато на нас — в каквито и различни степени да се явява тя, все пак те не могат да паднат до нулевата степен: абсолютно неверния човек, за когото би било съвсем невъзможно прехождането на отношението на образуващите връзка афекти в особеното, насочено към запазване на връзката чувство, е немислимо явление. И така верността би могла да се определи като индуктивно заключение на чувството. Едно отношение го имало в този и този момент. Оттук чувството — във формално подобие с теоретическата индукция — извежда заключение-следствие: тоест то устоява и в един по-късен момент; и както при интелектуалното заключение няма нужда по-късният случай да се установява така да се каже като предпоставка, тъй като индукция означава тъкмо, че това се спестява, то в твърде много случаи този по-късен момент вече изобщо не заварва реалността на чувството, на интереса, а го замества посредством това индуктивно възникнало състояние, което се нарича вярност. При твърде много отношения и връзки на хората помежду им трябва (и това е едно от социологическите основоположения) да вземаме под внимание, че простото привикване на това да бъдат заедно, че просто фактически по-дългото траене на отношението носи със себе си такова индуктивно заключение на чувството. И това разширява понятието за вярност и допринася един много важен момент: външно траещото социологическо състояние, заедното, в определена степен копира чувствата, които всъщност му съответстват, макар че не е било налице в началото и с оглед на обосноваването на отношението. Тук процесът на верността, тъй да се каже, се обръща назад. Душевните мотиви, свързващи дадено отношение, отварят пространство по отношение на свързаното за специфичното чувство на верността или се преобразяват в него. Ако все пак стигне до обединяване по някакви външни причини, или пък поне душевни такива, които обаче не отговарят на смисъла на това обединяване, то насреща му израства вярност, а тя не позволява да се развиват по-дълбоките и адекватните на обединяването състояния на чувствата, а то веднага бива легитимирано per subsequens matrimonium animarum[ІІ]. Баналната мъдрост, която често се чува по повод на конвенционални или сключващи се по чисто външни причини бракове: че любовта си идва с брака, всъщност не винаги е в грешка. Когато трайността на отношенията вече веднъж е намерила своя психологически корелат във верността, то тя е последвана и от техните афекти, интереси на сърцето, интимни обвързаности, които вместо своята, така да се изразим, логическа позиция в началото на връзката се оказват по-скоро (> 441) нейният краен резултат — едно развитие, което всъщност не настъпва без посредническото звено на верността, на афекта, насочен към запазването на отношението като такова. Съответно на психологическата асоциация, според която след като представата Б е свързана с представата А, то тя действа и в обратната посока и извиква в съзнанието А, когато Б изплува в него — и социологическата форма води по споменатия път към съответното й вътрешно състояние, докато иначе всъщност състоянието води до формата. Във Франция, за да се ограничи доколкото е възможно изоставянето на деца или предаването им в домове за намерени деца — от средата на ХІХ век са въвели така наречените »secours temporaires«[ІІІ], доста щедро подпомагане на неомъжени майки, ако лично поемат грижа за децата си; и вносителите на тази законова мярка са привели много богат емпирически материал в полза на това, че в категорично преобладаващото мнозинство от случаите, ако изобщо се удаде да се задържи детето при майката за някакъв период от време, след това повече не съществува опасност тя да се отдели от него. Когато всъщност естественото чувство на свързаност на майката към детето би трябвало да води до това тя да го задържи при себе си, то очевидно то не винаги действа. Но ако сполучим да подтикнем майката, по външни причини, например за да си подсигури предимството на тези secours temporaires, да задържи при себе си детето само за малко, то това външно отношение позволява постепенно изпод него да възникне чувствената му основа.–

Особено обостряне тези психологически констелации познават в явлението на ренегата. При него се е наблюдавала типична вярност по отношение на новата му политическа, религиозна или друга позиция, която превъзхождала по осъзнатост и решителност верността на принадлежалите им винаги елементи ceteris paribus[ІV]. Стига се дотам, че в Турция през ХVІ и ХVІІ век турци по рождение изобщо не е могло да се обличат във високи държавни постове, а за целта са се вземали изключително яничари, тоест християни по рождение, които или доброволно са преминавали на турска страна, или са били похищавани от родителите си и са били отглеждани като турци. Те са били най-верните и най-дееспособните поданици. Струва ми се, че тази особена вярност на ренегата почива върху факта, че обстоятелствата, при които той е встъпил в новото отношение, действат по-дълго и по-трайно при него, отколкото ако би се бил врастнал така да се каже наивно и без разрив с някое друго отношение. Ако верността, доколкото ни засяга тук, е рефлектиращият в чувството собствен живот на връзката, безразличен по отношение на евентуалното изчезване на първоначално основаващите я мотиви, то тя би действала толкова по-енергично и сигурно, колкото по-дълго въпросните мотиви все пак продължават да са живи, колкото по-малко биват изисквани натоварващи изпитания за силата на чистата форма, за връзката като такава; а това ще да е съвсем специфичният случай при ренегата, от горчивото съзнание, че не може да се върне назад, през това, че за него, като в един вид чувствителност към различието, другото отношение, от което той се е откъснал безвъзвратно, винаги ще остава фон за актуалното в момента отношение. Като че той постоянно отново и отново е отблъскван от предишното и тласкан към новото отношение. Верността на ренегата е особено силна, тъй като тя включва в себе си и онова, което верността като вярност може да избегне: осъзнатото удължаване на живота на мотивите за връзката, което тук се претопява по-трайно с формалната сила именно на тази връзка, отколкото в случаите, на които е чуждо подобно противопоставено минало и подобно изключване на възможността за назад и за иначе.

Още чистата понятийна структура на верността я показва като социологически, или ако щете социологически ориентиран афект. Други чувства, колкото и да обвързват човек към човека, все пак имат нещо солипсистично. Любовта, приятелството, патриотизмът, социалното чувство за дълг също малко или много водят същността си най-напред от даден афект, който се разгръща и постоянства в самия субект и иманентно в него, както се разкрива може би най-силно в думите на Филине[V] — »Ако те обичам, какво те засяга това?« Тук следователно афектите, въпреки безкрайното си социологическо значение, остават преди всичко състояния на субекта. Всъщност те възникват само чрез въздействието на други индивиди или групи, но също и преди това въздействие да е преминало във взаимодействие. Най-малкото те съвсем нямат нужда, дори ако са насочени към други същества, (> 442) да приемат за свое реално съдържание отношението с тях. Тъкмо то е смисълът на верността (поне тук подвъпросният, въпреки че откъм словоупотребата тя има и друго значение), тя е думата за своеобразното чувство, което не се отнася до нашето притежание на другия, като евдемоничен имот на чувстващия, нито се отнася до благото на другия, като противопоставяща се на субекта обективна ценност, а става дума за запазването на отношението към другия; тя не полага началото на това отношение и следователно не е в състояние да бъде предсоциологическа, както всички изброени афекти, а е проникнала в основаното, скрепявайки един към друг елементите му, като интимна страна на неговото съмосъхранение. Може би този специфично социологически характер на верността е свързан с това, че тя е по-достъпна за нашите морални първооснови в сравнение с другите ни чувства, които се изсипват над нас като дъжд и слънчева светлина и без волята ни да е господар на тяхното явяване и отминаване, че нейният срив е по-силен аргумент срещу нас, отколкото когато липсва любовта или социалното чувство — отвъд техните задължителни проявления.

Това особено социологическо значение на верността й позволява да играе и обединяваща роля в един дълбоко фундаментален дуализъм, тангиращ към принципната форма на всяко обобществяване. А именно този: че отношението, което е флуктуиращ, продължително развиващ се жизнен процес, добива една относително стабилна външна форма; социологическите форми на сношаването на един с друг, на обединяването, на играта за пред другите изобщо не могат да следват, точно нагаждайки се, превращенията на душевните глъбини, тоест процесите във всеки индивид, отнасящи се до другия; двата пласта имат различно темпо на развитие, или често същността на външната форма е фактически изобщо да не се развива. Най-силното външно ниво на фиксиране на вътрешни променливи очевидно е юридическото: формата на брака, която се противопоставя съвсем негъвкаво на превращенията на персоналното отношение; контрактът между два социума, който поделя по равно между тях печалбата от сделките, въпреки че съвсем скоро се оказва, че единият прави всичко, а другият нищо; принадлежността към някаква градска или религиозна общност, която става напълно чужда или апатична спрямо индивидите. Но и отвъд подобни хвърлящи се в очи случаи и на всяка крачка се вижда, как завързващите се отношенията между индивиди — а също и между групи — веднага започват да клонят към втвърдяване на формата и как те вече образуват повече или по-малко замръзнал прецедент за по-нататъшното отношение и от своя страна изобщо не са в състояние да се нагодят към вибриращата живост, към по-тихите или по-бурните превращения на конкретното взаимоотношение. Впрочем това преповтаря конфликта в рамките на индивида. Вътрешният живот, който ние усещаме като протичане на неконтролируеми процеси, изскачане и губене на мисли и настроения, за нас самите кристализира до формули и установени тенденции, често още дори само с това, че го схващаме в думи. Нека в резултат на това понякога, не често, да се стига до конкретни неадекватности, доловими в отделното; нека при щастливи случайности твърдата външна форма да представя точката на равновесието или точката на безразличие, спрямо която животът равномерно осцилира на една и на друга страна — но все пак остава принципното формално противостоене между течението, същностната подвижност на субективния душевен живот и състоятелността на неговите форми да изразяват и формират не някакъв идеал, някаква противоположност на реалността му, а направо самия този живот. Понеже външните форми, както в индивидуалния, така и в обществения живот, не текат, както става с вътрешното развитие, а остават винаги фиксирани за определено време, тяхната схема е следната: те ту изпреварват тази вътрешна действителност, ту изоставят зад нея. Тъкмо когато надживени форми биват разбити от пулсиращия иззад тях живот, той залита в екстремум на другия полюс и създава форми, които изпреварват този реален живот и все още не са напълно изпълнени от него — поемайки от личните отношения, където например Вие-то помежду приятели често отдавна е усещано като една неуместна за топлотата на отношението неестественост, но също толкова често Ти-то, поне в началото, въздейства като едва доловима прекаленост, като антиципация на една все пак все още тепърва предстояща да се спечели пълна интимност; та стигайки до промените в политическата конституция, които заместват вече преживени, превърнали се в непоносимо бреме, форми със свободолюбиви и напредничави, (> 443) без при това действителността на политическите и стопанските сили да е била винаги узряла за това, залагайки една временно твърде широка рамка на мястото на твърде тясната. — И така верността, в смисъла, в който я разгледахме тук, има следното значение по отношение на тази схема на социалния живот: с нея личната, отклоняваща се интимност фактически приема характера на фиксирана, стабилна форма на отношението; тази социологическа твърдост, упорстваща отвъд непосредствения живот и неговия субективен ритъм тук наистина се е превърнала в съдържание на субективния, определян от чувствата живот. Без оглед на безбройните модификации, отклонения, преплитания на конкретни съдби, верността е мостът и помирението за онзи дълбок същностен дуализъм, разединяващ жизнената форма на индивидуалната интимност от тази на обобществяването, която все пак обаче се носи от нея; верността е онази конституция на неспокойната душа, преживяваща се в континуален поток, с която тя все пак си присвоява интимно стабилността на надиндивидуалната форма на отношения, с която тя снема в този живот едно определено съдържание, като негов смисъл и ценност, чиято форма трябва да противоречи на ритмичността и неритмичността на действително живения живот.

В много по-ограничена степен, отколкото при верността, социологическият характер се проявява непосредствено в афекта на благодарността. Социологическото значение на благодарността едва ли може да бъде надценено; само външната маловажност на отделните й актове — на която обаче противостои неимоверната ширина на тяхното въздействие — изглежда досега напълно е заблуждавала, че животът и спойката на обществото не биха се изменили безмерно без факта на благодарността.

Онова, което извършва благодарността, е преди всичко да допълва правния ред. Всяко взаимодействие на хората почива на схемата на отдаване и еквивалент. И така може да се наложи еквивалент за безбройни давания и извършени услуги. При всички стопански размени, протичащи в юридическа форма, при всички фиксирани съгласия за дадена услуга, при всички задължения, следващи от определено правно регулирано отношение, правната конституция налага потока в двете посоки на предоставяне на услуги и отплата и подсигурява това взаимодействие, без което няма социален баланс и спойка. Обаче съществуват безброй отношения, при които не се полага формално-правна регулация, при които не може да става дума за налагане на еквивалент за отдаването. Тук като допълнение встъпва благодарността, плетяща онази нишка на взаимодействието, на сноването насам-натам на предоставяни услуги и отплати, дори, където тя не ни е гарантирана от външна принуда. Благодарността в този смисъл е допълнение на правната форма в същия смисъл, в който посочих брака като такъв.

За да се класифицира правилно тази свързаност в нейната изключителност, най-напред трябва да се изясни, че персоналното, но упражнявано чрез неща действие от човек към човек, както е залегнало например в грабежа или в подаръка, в примитивните форми на смяна на собствеността, се развива до размяна в обективния смисъл на думата. Размяната е отслабването на взаимодействието между хората. Когато някой дава нещо и друг връща в замяна нещо, което има същата стойност, чистата одушевеност на отношението между хората се е проектирала в предмети, и това опредметяване на отношението, врастването му в предметите, които странстват насам натам, става толкова съвършено, че в развитата икономика описваното персонално взаимодействие отстъпва напълно и стоките са добили свой собствен живот, отношенията между тях, уравняването на стойностите им протича автоматично, единствено чрез пресмятане, и хората се явяват вече само като екзекутори на заложените в самите стоки тенденции за разместване и приравняване. Обективно същото се разменя срещу обективно същото, а самият човек, независимо че, разбира се, изпълнява процеса заради своя интерес, фактически няма значение. Отношението на хората се е превърнало в отношение на предметите. Благодарността на свой ред също възниква от и във взаимоотношението на хората, а и оттам, както в посока навътре, така и в посока навън, е израсло и споменатото отношение на предметите. Тя е субективната утайка на акта на приемането, както и на отдаването. Както с размяната на нещата взаимодействието изниква от непосредствения акт (> 444) на корелация, така с благодарността този акт потъва надолу в душата, в последствията си, в субективното си значение, в душевното си ехо. Тя е подобна на моралната памет на човечеството, и в това отношение се отличава от верността, тъй като е по-практична, по-импулсивна по същността си, тъй като тя, макар и естествено да може да пребивава само във вътрешното, все пак представлява потенциал за нови действия, идеален мост, който душата, така да се каже, винаги намира пред себе си, за да изгради, при най-плахия подтик, който иначе вероятно не би бил достатъчен, нов мост и да се приближи към другия по него. Всяко обобществяване отвъд своя пръв произход почива върху продължаващото действие на отношенията отвъд момента на възникването им. Дали любов или алчност, послушание или омраза, порив за общуване или жажда за власт пораждат из себе си действие от човек към човек: творческото настроение държи да не се изчерпва в действието, а да заживее по някакъв начин в създадената от него социологическа ситуация. Благодарността е подобно постоянство на съществуването в най-решителен смисъл, идеално продължаване на живота на дадено отношение, дори когато то отдавна е прекъснато или актът на даването и приемането отдавна е приключил. Макар че благодарността е чисто персонален, или ако щете, лирически афект, то чрез своето хилядократно насноваване насам натам в обществото тя се превръща в едно от най-силните му спояващи средства; тя е плодородната почва от чувства, от която не само израстват отделни акции от единия към другия, но чрез чието фундаментално, ако и често несъзнателно и вплетено в безбройни други мотивации, битие на акциите се придава една уникална модификация или интензивност, една свързаност с по-раншното, едно вдаване на личността, една континуалност на взаимния живот. Ако с един замах се унищожи всяка почиваща върху по-предишни акции благодарствена реакция, то обществото, поне каквото ни е познато на нас, би се разпаднало.[1] Ако е възможно да се огледат всички външно-вътрешни обвързващи мотиви между индивидите според това доколко те са носители на размяната, която до голяма степен образува самото общество, а не само удържа вече изграденото — то благодарността е тъкмо онзи мотив, който води до отвръщане на доброто дело, когато не може да става дума за външна необходимост. Но доброто дело не е само някакво вещно даване от личност на личност; ние благодарим на художника и на поета, който не ни познава, и това обстоятелство създава безбройни идеални и конкретни, по-хлабави или по-здрави връзки между онези, които са изпълнени от такава благодарност към един и същ даряващ; нещо повече, благодарим на някого не само за онова, което той изобщо прави, а със същото понятие може да се характеризира чувството, с което реагираме на простото съществуване на някакви личности: благодарни сме им, само защото са тук, защото имаме преживяване за тях. И най-фините, и най-здравите връзки често се крепят на това независимо от всяко отделно възприемане чувство, което принася на другия като че от дълг за благодарност направо цялата ни личност, тъй като и тя е предназначена за целостта на неговата личност.

Конкретното съдържание на благодарността, тоест ответите, към които тя ни потиква, отваря пространство за модификации на взаимодействието, чиято крехкост не намалява значението им за структурата на нашите отношения. В нея душевността узнава извънредно богатство от нюанси, (> 445) когато на получен дар може да бъде отговорено според душевното разположение само с един вид друг насрещен дар. Така единият вероятно дава на другия това, което се нарича дух, интелектуални ценности — а другият показва благодарност, връщайки обратно сърдечни ценности; или той предлага естетически или някакъв друг чар на личността си, който е по-силен по природа и поради това сякаш вменява на някой воля, снабдява го с твърдост и решителност. Е, вероятно няма взаимодействие, при което това насам натам, даването и вземането да се отнася до съвсем точно едно и също усилие. Но случаите, които споменах тук, са екстремумите на това неизбежно различие на дар и дар в замяна при междучовешките отношения, там, където те настъпват съвсем решително и с подчертана осъзнатост, те образуват един етически, както и теоретически еднакво тежък проблем пред нещо, което бихме могли да наречем интимна социология. В много отношения фактически се явява отсянка от тиха интимна несъразмерност когато единият предоставя на другия интелектуалните си съкровища, без например при това да ангажира кой знае колко душата си в отношението, докато другият няма какво друго да даде в замяна освен любов: всички подобни случаи носят някакво фатално усещане, тъй като някак си напомнят покупки. Разликата между замяната изобщо и покупката е, че при понятието за покупка бива подчертавано, че фактически протичащата замяна засяга две съвсем хетерогенни неща, които се удържат и стават сравними тъкмо единствено чрез общата им парична стойност. Значи, когато някаква ръчна изработка например в минали времена, когато още е нямало метални пари, бива откупувана с крава или коза, това са били напълно хетерогенни неща, които обаче се удържат и подлежат на размяна чрез криещата се и в двете обща икономическа, абстрактно-обобщена ценност. В модерното парично стопанство тази хетерогенност е изведена до връхната си точка. Понеже парите, тъй като изразяват обобщеното, тоест разменната стойност във всички подлежащи на размяна предмети, не са в състояние да изразяват и индивидуалното в тях; то оттук над предметите, доколкото те фигурират като продаваеми, се понася един тон на декласиране, на снизяване на индивидуалното в тях до обобщеното, което е общо за тези неща и за всички други също продаваеми неща, но преди всичко е общо за нещата и самите пари. Малко нещо от тази принципна хетерогенност се провежда в случаите, които споменах, където двама души си предоставят взаимно разнородните блага на своята душевност, където благодарността за дара сякаш се реализира в една съвсем различна монета и с това в размяната се явява нещо от характера на продажбата, който тук поначало е неуместен. Човек купува любовта с това, що за дух влага в нея. Човек купува очарованието на даден човек, на който иска да се наслади, чрез надмощие във възможността за сугестия и силата на волята, които той или иска да чувства над себе си, или които иска да си прелее. Чувството за определена неадекватност или недостойност се появява тук само, когато взаимно предоставяното като че прилича на отделени обекти, които се разменят, когато взаимната благодарност и благодеянието така да се каже се отнасят единствено до разменяното съдържание. Само че все пак човекът, особено в отношенията, за които става дума тук, не е купувач на самия себе си. Неговите качества, излъчваните от него сили и функции все пак не се простират пред него като стоките на тезгяха в магазина, а въпросът е да се вникне с чувство в това, че човекът, дори когато дава нещо отделно, предлага само една страна от личността си, но в тази единствена страна би могъл да бъде цялостен, и би могъл да дари изцяло личността си под формата на тази единична енергия, на този единичен атрибут, както би казал Спиноза. Въпросната несравнимост настъпва само, когато диференциацията в рамките на отношението е дотолкова напреднала, че онова, което единият дава на другия, се отделя от целостта на неговата личност. Ако това не се е случило, то тъкмо тук възниква един великолепно чист случай на иначе не много честа комбинация: благодарността едновременно да включва в себе си реакцията и спрямо благодеянието, и спрямо благодетеля. В привидно обективното отвръщане, което се отнася само за дареното и което се състои в друг дар, сега чрез спомената забележителна пластичност на душата е възможно както да се добавя, така и да се отнема целостта на субективността на единия или на другия.

Най-дълбокият случай от този вид се среща, когато вътрешното цялостно настроение, което (> 446) е насочено спрямо другия по особен начин, наречен благодарност, сякаш не е само разширяване на същностно определено фиксираната реакция на благодарност върху целостта на душата, а когато онова, което изпитваме от другите като блага и заслужаващи благодарност неща, е само като случайна причина, при която само бива осъществявано едно отношение, предопределено в интимното устройство на душата. Тук настъпва онова, което наричаме благодарност и което е дало името на това настроение сякаш само откъм едно единично проявление, много по-дълбоко под обикновената, отнасяща се до обекта форма на отблагодаряването. Може да се каже, че тук в най-голяма дълбочина то изобщо не се състои в това да се отвръща на даването, а в съзнанието, че човек не би могъл да му отвърне, че тук имаме нещо, което обвързва душата на приемащия като че в определено продължително трайно състояние в противовес срещу другия, и което извежда в съзнанието определена представа за вътрешната безкрайност на едно отношение, което не може да бъде напълно изчерпано или осъществено от никое крайно проявление или дейност.

Тук се докосваме до друга дълбинна несъизмеримост, която е от решаваща същественост за отношенията, протичащи под категорията на благодарността. Когато някой друг ни е причинил нещо заслужаващо благодарност, когато той ни е »задължил«, ние не можем да отвърнем изцяло с никакъв дар в замяна или услуга в замяна — въпреки че те биха могли юридически или обективно да го превъзхождат –, понеже в първото дело диша една доброволност, която вече не е налице в ответното дело. Защото за него ние вече сме етически задължени, за него съдейства натиска, който наистина не е социално-юридически, а е морален, но все пак е натиск. Първото, извиращо от пълната спонтанност на душата проявление притежава една свобода, която липсва на дълга — и конкретно на дълга за благодарност. Този характер на дълга Кант е декретирал с насиления обрат, че изпълнението на дълга и свободата били идентични. Тук той е объркал негативната страна на свободата с позитивната. Привидно свободни сме да изпълним или да не изпълним дълга, който чувстваме идеално пред себе си. В действителност само второто става напълно свободно. Изпълнението обаче произтича от един душевен императив, от въпросния натиск, който е вътрешният еквивалент на юридическия натиск на обществото. Пълната свобода се простира само от страната на оставянето, на предоставянето, но не и от страната на действието, към което съм подтикнат само понеже ми е дълг — както да отвърна на даден дар съм подтикнат тъкмо с това, че съм го приел. Свободни сме, само ако се издължим, а това е причината, поради която в първото, непредизвикано от никакво отблагодаряване, предоставяне на някаква красота, е заложена една спонтанна отдаденост, едно извиране и разцъфване за другия така да се каже от virgin soil[VІ] на душата, което не може да бъде неутрализирано с никакъв съдържателно превъзхождащ го дар. Тук има остатък, който се изразява в чувството — често изглеждащо неоправдано по отношение на конкретното съдържание на проявлението– че изобщо не можем да отвърнем на някакъв дар; защото в него живее свобода, която насрещният дар не може да притежава, тъкмо понеже е насрещен дар. Може би по тази причината някои хора приемат с неудоволствие подаръци, и по възможност избягват да бъдат дарувани. Това би останало неразбираемо, ако благодеянието и благодарността се въртяха просто около обекта, защото тогава всичко би могло да се уравновеси с реванша, интимната обвързаност би могла да се прекъсне напълно. В действителност обаче при тях може би се задейства тъкмо инстинктът, че подаряваното като отговор не може да съдържа най-важното, момента на свобода в първия дар и затова с приемането му човек се впуска в едно не толкова обвързващо задлъжняване. [2] По правило тук става дума за хора със силно влечение към независимост и индивидуалност, за което е показателно, че ситуацията на благодарност лесно внася със себе си един тон на ненакърнима връзка, че тя е един морален character indelebilis[VІІ]. Ако веднъж вече сме приели услуга, жертва, благодеяние, то оттук може да възникне въпросното душевно отношение, което никога не може да бъде изличено напълно, понеже благодарността е вероятно единственото състояние на чувствата, което може да бъде нравствено изисквано и предоставяно при всякакви обстоятелства (> 447). Дори когато дълбинната ни душевност, от само себе си или в отговор на някоя външна, е направила невъзможно за нас да продължаваме да обичаме, да продължаваме на почитаме, да продължаваме да ценим — естетически, етически, интелектуално: то ние продължаваме да можем да бъдем благодарни на онзи, който веднъж вече е заслужил нашето благодаря. За тази повеля душата става безусловно възприемчива или пък може би може да се каже, че няма друга простъпка по отношение на чувството, срещу която да се произнася присъда без смекчаващи обстоятелства, както е по отношение на неблагодарността. Дори дълбоко интимната вярност не притежава същата неотслабимост. Има отношения, които така да се каже от самото начало оперират с определен капитал от чувства и тяхното влагане неизбежно води със себе си неговото постепенно изразходване, така че прекратяване

--------------------------
Бележки под линия::

Бележки на автора:
[1] Даването изобщо е една от най-силните социологически функции. Без в обществото трайно да се дава и да се взема — също и извън размяната — изобщо не би могло да се установи никакво общество. Защото даването в никакъв случай не е само просто действие на единия върху другия, а е тъкмо това, което се изисква от социологическата функция. — То е взаимодействие. Приемайки или отхвърляйки, другият упражнява съвсем определено обратно действие върху първия. Начинът, по който той приема, благодарно или неблагодарно, все едно го е очаквал или бивайки изненадан, все едно че е удовлетворен от дара или все едно е останал недоволен, чувствайки се възвисен или унизен посредством даваното — всичко това упражнява едно решително, ако и, разбира се, неизразимо в определени понятия и мащаби обратно действие върху даващия, и така всяко даване е едно взаимодействие между даващия и приемащия.

[2] Това, разбира се, е екстремен израз, чиято чуждост на действителността обаче не трябва да се пропуска в анализите, които изолират хилядократно примесените, постоянно разсейваните, действащи почти единствено в зачатък елементи на душевната действителност и искат да ги направят видими само за себе си.

Бележки на преводача:
[І] Верността, die Treue, на немски не е свързана морфологично и съответно семантично с вярата, die Glaube.
[ІІІ] per subsequens matrimonium animarum — чрез последващ брак на душите (от латински).
[ІІІ] secours temporaires — временни помощи (от френски).
[ІV] ceteris paribus — тук означава при равни условия (от латински).
[V] Филине — основната женска фигура от Гьотевия роман “Вилхелм Майстер. Години на учение”
[VІ] virgin soil — девствената почва (от английски).
[VІІ] character indelebilis — буквално неизличим знак. Най-често в схващането за трите тайнства — кръщение, миропомазване и посвещение — които оставят неизличим знак, като вечен впечатък в душата. Неизличимостта на белега отива отвъд смъртта, превръщайки съпричастността към земното богослужение в участие в небесната литургия. Поради неизличимостта си кръщението и посвещението се отличават с еднократност и необратимост.
Схващането за неизличимия знак се превръща във важен момент за дистанцирането на протестантските тълкования спрямо католическата църква. Повод за особено интензивно разграничение дава схващането на католическата църква за йерархизирането на участието в бгослужението чрез различието на неизличимия белег на кръщението и посвещението или ръкополагането. Литургически тази по-висша съпричастност добива израз в разграничението при приемането на хляба и виното в католическата църква.
Изразът character indelebilis има и по-широка употреба — за избрани народи (еврейския; германския при Майнеке), които носят своята избраност като неизличим белег, но например и за литературните характери (в естетиката Жан Пол), за белязани от особена трайност и неизменност социални отношения (Макс Вебер), или пък за етиката като неизличим белег (Киркегор).