Валя Ангелова, FEMINA ALBA
Дата: понеделник, август 28 @ 16:49:44 EEST
Тема: Болест


И разцепиха се скалите, и като пръски фонтан земята пое милионите отломъци. Разля се страхът и извътре излезе жената...
Тъмнина се разстилаше над бездната и Дух Божий се носеше над Водата

Битие



Dies Lunae

Черен гняв беше изсмукал кръвта от лицето на Великата майка Тиамат и го покриваше с пяна. След миг, Мардук, който беше дръзнал да й посегне, щеше да потъне в кръв. Вълните неистово плющяха и заливаха всичко. Внезапно Anima Mundi зърна влажните от любов очи на Мардук и техният блясък прониза сърцето й. Усети как нещо в нея изпука. Ставаше все по-малка и по-малка, притисната от вси страни.


Някога водите били безкрайни, а светлинните зари — ослепителни. Хаосът очаквал своята жертва, за да възвърне видимия свят. Тогава бог Мардук разкъсал тялото на всевластващия владетел на водните стихии Тиамат. Земята показала своята плът, а сърцето на Тиамат се превърнало в жена...

Жената Мардук нарекъл Светлина и се оженил за нея. Когато разбрала, че на мястото на моретата и океаните се разпростирала безкрайна водна шир, тя полудяла. Заупокойно засветила над побелялото в безпомощни гърчове море и в апокалиптичен трепет се вляла в него. Тогава покъртителен детски писък разцепил околността — тя връщала детето. След това прибрала лъчите си в Луната и замъждила, златистокървава като кандило. После всичко утихнало, свито в мрака на Космоса.

И изсипали се парещи от любов перли, и прегръдка от седеф обгърнала морето. А капките кръв на младенеца се превърнали в хора...


Тя шепнеше:

— В нощта, когато ходът на нещата спря и с много време светлината се забави, когато реките обратно потекоха и изворите навътре се върнаха, в три цвята възли вържи и кажи: “За Марс аз заплитам тези окови”.

Вече беше вторник, денят на Марс, и тя трябваше да смени вчерашния пръстен с друг от ковано желязо с червен халцедон и листа от теменуга.






Dies Martis

Нямаше я от понеделник. За първи път в живота си той не знаеше какво да прави. Жена му, детето... Всичко, което...

Брат му не се опитваше да го теши:

— И така ти се зае внимателно и търпеливо да подкастриш всичко в нея, което растеше встрани, докато не окастри пъпките й — (Защо го винеше точно сега!) — и тя, кастрирана, спря да цъфти. Светла знаеше езика на всяка една от вълните. Научи ме, че те говорят, защото можеше да проникне дълбоко във времето, когато те са били хора.

Докато мислеше за нея, Мартин се разстла в безкрая, гол и без сянка като море. Тя грееше, а другите отразяваха светлината й. Нощем говореше езика на огъня и шепнеше с неговите пламъци, денем се оставяше на ласките на слънцето, знаеше какво й казва всеки един лъч. Беше оставила ума си да хвърчи на воля и не искаше да го стиска в главата.

— Познавам я от университета. Голяма хипария беше. Ходеше прекалено небрежно, не беше мой тип и нямаше да й обърна внимание. Един ден я заговорих. Порази ме аналитизмът и бързината на мисълта й. Искреше и озаряваше. Не усещаше как хората около нея се запалват като сухи съчки и после с удивление установяваше, че те горят отвътре. Като въглени — облизани от пламъка, а после пепел почернели. Усетих, че тя има нужда от мен. Прекалено високо витаеше. Някой трябваше да я приземи. Щях да я амбицирам и да я изведа до върховете на науката. Защото тя можеше. Ти не знаеш. Двамата заедно щяхме да се радваме на нашите плодове. Щяхме да имаме поколение. Нашата следа в безкрайното движение на живота...

Двамата братя се изгаряха с погледи.

— Не ти ли стана ясно, че от корените на дървото, което напояваш със своето семе, извира потокът на Времето, а клоните му си делят орелът и змията, светлината и мракът, че ветрове от четирите посоки се гонят в листата му и по неговата кора раните от саможертвата и позора са все още отворени.

Разбра го още първия път, когато ги запозна. Усещаше как брат му я подрежда като библиотека. Тя вече си мислеше, че е пресъхнала и пуста, когато се влях в нея...

— Ти нищо не знаеш...

Мартин беше готов на всичко, за да спре брат си, да го отскубне... Излезе и тръшна вратата след себе си.

Той остана сам и се замисли. Брат му говореше така, сякаш я познава по-добре от самия него. Всъщност дали той не я...






Dies Mercurii

Най-напред се запозна с по-големия. Бяха на някаква студентска бригада, той беше от нейния курс. Изкачваха се нагоре по планината, когато тя видя цветето. То безсрамно показваше прелестите си, усмихваше се и тревата се беше навирила.

— Страхотно е, нали? - Вече го беше откъснала и неволно докосна с ръка момчето, което вървеше до нея, за да привлече вниманието; току-що я бяха запознали с него.

Не си даде сметка, че така изля сластните сокове от напращялото цвете и стана проводник на страстта. Затова и не разбра кога любовта прониза сърцето му. За нея той беше един от многото колеги, с които трябваше да прекара поредната кошмарна студентска бригада. Дори по това време взаимно се привличаха с друг.

Една вечер, съвсем неочаквано за нея, той я изведе на открито.

— Кажи ми какво искаш да направя за теб, за да разбереш, че... Звездите са ми свидетел.

Тя се стъписа. Сети се за онова цвете в планината и си даде сметка, че оттогава той я следваше като куче. Гледаше я как се храни, как заспива, знаеше всичките й тайни места и идваше при нея. И се изплаши...

После книжният хлад на библиотеката я погълна и светлината в очите й посивя. Той вече беше плътно до нея. Заедно ходеха на училище, преподавателите насърчаваха техните спорове по време на упражнения. Виждаха в тях бъдещите плодове. И той ги видя.






Dies Jovis

Последния път, когато бяха тримата заедно, стаята лепнеше от пот и изпарения. Мътните погледи плуваха като при мъртво вълнение. Алкохолът, разреден с кръв, пълзеше по вените и се изпаряваше в думи, които потъваха в облаците никотин и се врязваха обратно в гладката тъкан.

Свързани с пъпната връв на пиянското откровение, те докосваха плътта на Вселената...

— Ние сме любовта. Осъдени на безкрайно повторение, разединени на мъж и жена богове. Самодостатъчни и недовършени — като шепа вода се изсипаха думите на брат му и се протегнаха като море...

Бяха на гости. Брат му се беше върнал от Несебър.

— Животът е безкрайно припомняне на началото — плетеше език мъжът й, но не спираше да философства. — Новородените го правят вечен.

— Котило за животи — не се сдържа тогава.

— Едва когато създаваш живот, разбираш какво е любовта. — Той вече чуваше само себе си.

— Тук си излязъл като мъртвец. — Искаше да му напомни, че не е сам.

Снимката се хлъзна от ръката й.

— По-лошо — като новороден — включи се в диалога Мартин.

Тя усети как погледът му я лизна отвътре като морска вълна. И разбра — той също беше видял как словесният бързей засвети.

Тишината достигна повратната точка, отвъд която нахлува светлината на преображението. Те се разстлаха в диплите на безпределната вечност, разтворени в капките на времето — дисперсия на всички животи.

Тя стържеше пещерата на съзнанието си. Бъркаше дълбоко и дразнеше дремещите бесове в ехиден шемет. И се остави любовта да я обладае на талази.

— Ще ви разкажа една притча за любовта — продължи да говори брат му с променен глас. — Някога тракийската царица Тиамат се влюбила в брата на своя господар и тайно заживяла с него като с мъж.

Той обичаше да дава приказни обяснения на живота. Вярваше, че тези митологични видения ще възстановят същинското ни митично битие на цялостни личности.

— От страх да не бъде разкрита любовта й, царицата заповядала да отрежат езика на нейния любим и пуснала мълвата, че той е мъртъв. Годините минавали, а любовта им ставала все по-гореща. В душата на царския брат се отваряли все повече и повече рани и той разбрал, че трябва да направи нещо. Един ден видял царския пощенски гълъб. Воден от желанието да разкрие истината, той изплел кипус и го вързал за крачето на птицата. Оттогава надеждата пуснала корен в зениците му. Той чакал вест от своя брат.

По-късно Мартин често й разказваше за двете падения на човечеството. Отначало хората чували и виждали много повече неща, отколкото днес — виждали очите на тревата и чували сърцето на дръвчетата, не изпитвали страх от животните, защото знаели техните истории и ги обичали. Те знаели и разказа на Земята. Самата тя често обичала да го повтаря. Някога, в далечни времена, Земята не издържала на Голямата самота и решила да скъса с нея. Тогава отлетяла и поела пътя към неизвестността. Започнала нейната дълга и мъчителна схватка със страха от безкрая, която я къпела в горещата пот на преображението. Постепенно капките пот изстинали и се превърнали в живот, докато накрая цялата Земя се изпълнила с обитатели и затрептяла от щастие. Радостта й я правела толкова красива, че когато се завъртяла около Слънцето, то решило никога да не откъсва очи от нея. По това време хората виждали и други неща, но животът ги преобразил. Като че някаква зараза плъзнала сред тях. Способностите им чезнели и те се задържали на Земята за все по-кратко и по-кратко време, защото вече не били богове. Тогава се появил Христос и други като него - искали да възвърнат загубената хармония. Но вместо това настъпило второто, много по-страшно падение - хората загубили вярата в своята същност и напълно забравили, че са били богове. Оттогава в мъчителни гърчове се опитват да върнат времето в себе си.

— Когато получил кипуса, царят обявил висока награда за този, който успее да го разгадае. Гадатели, мъдреци и обикновени шарлатани се стекли от всички страни на царството, за да опитат късмета си, но никой не успявал да разчете плетеницата. Накрая се появил един старец. За него се говорело, че всеки ден от седмицата носи различен пръстен, в зависимост от свойствата на седемте планети. В неделя слагал златен пръстен, белязан със знака на Слънцето — планетата, която управлява и дава името на този ден; в понеделник — сребърен, на Луната; във вторник — железен Марсов пръстен; в сряда — живачен, на Меркурий; в четвъртък — калаен на Юпитер; в петък — меден Венерин пръстен; в събота — оловен пръстен, на Сатурн. Говорело се, че е ходил до края на света и че благодарение на тези пръстени вече живее хиляда години, без да се промени външно от много време насам. Казвали също така, че преди да продума своите пророчества и гадания, вадел селен изпод езика си.

Старецът като че знаел какво пише в кипуса, още преди да го види, защото поискал от царя обещание — да не допуска гневът да нахлуе в душата му и воля за кървава справедливост да го обладае. Царят набързо дал исканите обещания, убеден, че това ще бъде поредният неуспешен опит да научи истината. Тогава старецът казал, че този канап е сплетен от единствения му брат, който, макар и ням, е жив и здрав и тайно живее с царицата като със своя жена. Сега моли всеопрощаващата царска ръка да ги благослови и позволи любовта им да излезе изпод хладната сянка на лъжата.

Разгневен от дързостта на странния старец, понечил да петни царската чест пред очите на всички поданици, царят наредил начаса да го убият.

На другия ден царицата била изчезнала, а първородният царски син Итис намерили мъртъв. На мястото на убития старец бил избуял вечнозелен храст, а в листата му тъжно проплаквал славей: "Итю, Итю...", сякаш викал по име мъртвия престолонаследник. Едва тогава царят разбрал, че старецът всъщност е неговата царица, която сега се била превърнала в славей.

Неговите легенди...


Беше четвъртък и решимостта нахлуваше през мидата на лявото им ухо направо от Юпитер, за да ги превърне в неуловимо дихание.

А когато серафическата любов ги лизне отвътре, те ще се понесат над водата като ангелски дъх и ще обладаят свещения пламък на огнения слънчев диск, слети с него във вечна прегръдка...

Калаеният пръстен с виолетов камък се завъртя и стръкчетата камшиче поръсиха пръстта.

Кърви легендата и отделя живот. Струи ухо, капки сърце, нищят...






Dies Veneris

Тя се гърчеше от високата телесна температура. Зениците й се разшириха. Магистрали на светлината. Дългото постене я променяше химически. Разтваряше се като акварел в капките пот и сълзи. Той танцуваше до нея в пълно единение. Вселената беше отпушила своите отвори, от които струеше неизразима и неизчерпаема любов. Светът беше прекрачил смъртните граници и въззет над илюзиите и задръжките, оголваше вечността...

— Някога — думите му пронизваха като олово тънката ципа на музиката и се извиваха в ритъма на танца, — когато още нямало никакви планети — нито Слънце, нито Луна, нито Земя, мракът на безлюбовта, дълбок като кладенец и непрогледен като бъдеще, властвал недосегаем и единствен. Свелината — жена, невкусила любовта — била заключена и никой не знаел тайната...

Серотонинът изгаряше. Миришеше на щастие. Телата се прибираха в своя димящ ореол.

Тя видя неясно очертание на изсечена от пръст и камък женска фигура. На показалеца й проблясваше сребърен пръстен с лунен камък и корен от божур под него. Замириса на кръв от прилеп, кози рога изгорени и опърлена опашка на черна котка. Парите любов очертаваха паралелните същества, които се бореха в нея.

Скали разцепени, корени изтръгнати, кости от огън, коса от облаци, сол от вода, семе от земя оплодена, заченала Времето, събуждам и теб, Луна, притеглям... — чу се да произнася...


Тя се мяташе в мъртвешки танц, обгърната от него. Ръцете му, размножени до безкрайност, танцуваха върху клетките й и отделяха свободни ядра. Лющеха се имената й, заченати в мрака. Видя как бог Шива обладава богинята Шакти и светлина потече в нея. Самодивите извиха нямо хоро, мъзга от черници обърна човешката ретина и отвори небесните двери. И студената змия, омагьосана, мигом изгоря.

Струи митра преминаха през очите й, докато не я разцепиха и съединиха наново.

Чу гласове да прииждат. Ритъмът на енума елиш пробождаше мрака. Светлината от огъня прииждаше и се отливаше. Опиянени от нейните обливи, всички танцуваха ритуалния танц около жертвения камен, докато той се нажежи и засия...

Небето преминаваше през тях и отиваше дълбоко в земята, обладаваше я и тя повръщаше животи през камъка. Планината беше обелила дърветата и поляната стоеше някак като отворена рана, тревата беше полудяла. Капките кръв се превръщаха в цветя и поляната притегляше очите, пъстра до блясък.

Детето лъщеше върху жертвеника, притихнало, онемяло от любопитство.

Внезапно един мъж се отдели измежду всички, спря се и отвори уста. Усети стоманеното острие на майчиня поглед дълбоко в сърцето си и изчака. После извади изпод езика си лунния камък и го постави върху момчето.


Усети кръвта на детето си. Капеше от ръцете й и замръзваше в ледени висулки...

Наоколо се разнесе сладко благоухание. Сякаш Венерина въздишка лазеше по земята.

Плътта й се изпари и тя видя как от нея се отдели странно очертание, сред което просветваше меден пръстен с опал. Беше петък — денят на Венера. Светлината разцепи метала и по земята се пръснаха милиони прашинки благородно сребро като пепел от бяла роза.

Тя обичаше. Брата на своя съпруг. Вече не беше същата.

Беше превърнала истината в действия и свитите в нея души се уголемиха и отделиха, готови за живот.


Заспа. Сънуваше как морето се беше превърнало в градина с магнолии, а вълните му — в сплитове коренища. Тя плуваше сред бялата магия и ароматът я изпълваше отвътре. Искаше да откъсне стръкче бял цвят, но щом протегнеше ръка, клоните се превръщаха в сухи вейки. Усети чужд дъх в себе си. Любовта в чужди гнезда спеше. Кехлибар под греха просветна, отдели обривите страх и я събуди.






Dies Saturni

Трябваше да се прибира. Днес беше защитата на дисертацията й. Знаеше как ще свърши всичко. Щеше да покаже на мъжа си поредната, удостоверяваща успехите й в науката, хартия — ослепителнобяла, несравнима. Щеше да му светне... Но да не избързва. Звънна за последно. Защо никой не й отваряше? Отключи. Сигурно той още спеше. Нехарактерно за него — ставаше твърде рано. Влезе. Запали. Стаята побеля и потъна в хлъзгавия студ на тишината. Къде беше изчезнал? Детето сигурно спеше. Приближи до легълцето. Краката й омекваха. Погледна. Устата — разтеглени, главата — неестествено изкривена. Беше вцепенено, побеляло до леденосиньо... Зейнаха очите й, черни ями, и я отвориха отвътре — мъртвешки бяла. Светлината засмъдя и изчезна.

И разтвори се земната утроба като мъртва мида. Потекоха мътни потоци и лепкави като смола сълзи. Светлината прокърви, нямо изстена имената си и угасна навътре в своите язви. Сърцето й светулчено се стече като разтопяван в самота восък. Беше в часа на чесъна....


Семе от черен мак, корен от мандрагора, кръв от прилеп запалвам, за да ме видиш...


И тя го видя. Видя как жертвеникът се отвори и ослепителната светлина се провря през лабиринта на очните ями и всмука всичко наоколо. И засияха хиляди слънчеви диска.

Мъжът насочи пръстена от олово срещу светлината. Беше събота - денят на Сатурн, който спускаше коси над земята, за да се сплете в смъртна прегръдка с нея.


Детето потъна в жертвеното гърло на камъка. Тя протегна ръка и студенеещата плът я опари като коприва.


Светла затвори зеещите очи на сина си.


Мартин я търсеше от часове. Изведнъж я видя да се спуска надолу. Петите й браздяха камъка. Кожата й се опъваше и прозираше светлина. Очите й се променяха. Наоколо синкопи от писъци на глухарчета впиваха белия мрак. Небето кървеше - пиеше отрова, превръщаше я в бисери. Земята блъвна съсиреци кръв.

Тя танцуваше със скалите. Валяше се, впиваше нокти, смучеше сокове. Кръвта й се стичаше на ситни бръзги. Сякаш опитваше като пеликаните да съживи с кръвта си своята рожба. После усети как сърцето й в трескав транс лиспопадно прошумоли, ръцете просълзиха, а очите й потрепериха.

Морето заплющя като плесница. Вълните се изхвърлиха. Наниз от проклятия, черни флуиди, цвете, поникнало в зеница, раззидан параклис… Предателството, бог в зародиш, сто глътки от водата отпи и със студени криле я обгърна. В прегръдка с разплетен гълъб...


Той си припомни нейната песен. Не счупвай черупката в мене, на голо яйце ще заприличам. На гореща рана, спечена с парафин, на музика, заседнала в кривото гърло, на хастар, обърнат навън, на шепа пот от истината в дните. Защото нямо ризплитам сърцето на слънцето.

А той й отвръщаше: Аз ще събирам люспите на всички животи, докато по храстите храчките хванат скреж. И ехото не забере в сърцата ни.






Dies Solis

На гроба й той разказваше...

Някога светлината била момиче. Тя блестяла от искреност и невинността й лъчисто греела. Омаян, морският звяр Тиамат я поискал и я заключил при себе си. Наоколо се възцарил непрогледен мрак.

Един ден Светлината видяла брата на своя тиранин — бог Мардук — и се влюбила в него. Любовта им била толкова силна, че зноят й стопил лунния блясък и залял всичко наоколо в ослепителна белота. И Земята, обгърната в слънчева светлина, обелила форми. Тогава се появили планините, океаните, дърветата и скалите. А хората прогледнали в танца на светлината.


За първи път в живота си той не знаеше какво да прави. Не можеше да повярва на следователя, че в онази нощ неговата жена хладнокръвно е убила детето им и е излязла. Къде е отишла? Може би Мартин …


* * *

Беше неделя. Слънцето обвързваше в златния си пръстен морето…







Dies Lunae
Dies Martis
Dies Mercurii
Dies Jovis
Dies Veneris
Dies Saturni
Dies Solis



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=204