райна маркова, ch1r0n
Дата: сряда, февруари 02 @ 09:54:51 EET
Тема: Болест


Събота, Февруари 08 2003
роден през 60-те — [16:06]



“Луд живот, живот-бъркотия, разбалансиран живот, живот в състояние на разпад, живот в друго състояние.” Koyanisqatsii — това е, което измъквам напосоки от торбата с дискове. Имам си един специален набор дискове, дето са добри за слушане при пътуване на дълги разстояния.

Сутринта все още се помайвах в кухня, осветена единствено от мъждивата лампа на респиратора, докато варях кафе за трима, а ето ме сега на път към С. Аз съм щастливият притежател на ателие-терминал-монашеска килия, отдалечено на 400 км от останалата част от дома ми и сега съм някъде по средата на това разстояние.

На влизане в магистралата винаги леко се възбуждам, сигурно заради скоростта, но сега е нещо повече от възбуда. Дали заради отблясъците на вечерното слънце върху покритото със сняг поле, дали заради безкрайните сенки по него, но екстазът бързо набира сили, достига до някакво плато, плато, по което тялото се носи шеметно, без всъщност да помръдва. В един миг залезът, (тялото, чернооранжевата точка прогорена в очното ми дъно) избухва в дълъг, чудовищен, безпричинен оргазъм...

... докато свлечена в седалката идвам на себе си, чувам през финалните акорди на the grid в слушалките ми, как някакви хора наоколо ми шумолят с торбички чипс и си приказват, дъвчейки.



[23:35]

Нeщо като аритмия, докато прекосявам тъмния, пълен с кашав сняг двор: Дали не съм прекалено задъхана! Дали носът ми нe е червен от студа! Дали косата ми не стърчи? Този пръстен не е ли прекалено просташки?

После вратата — открехната и силуетът ти в нея. Кашмирен шал до земята — ах, какъв принц! — и този характерен мирис на червенокос човек в тъмното, само че сега примесен и с нещо друго, нещо непознато. Целият ти вид е някак променен.

— Не очаквах да се обадиш толкова рано! — казвам.

Изненадващият отговор е целувка.







Четвъртък, Февруари 21 2003
Satie — [01:05]



Сякаш всичко почна в периода между Vespertine и Druqs, през онзи знаменателен септември на 2001 под формата на предчувствия, низ от случайности или не низ, по-скоро вихрушка от случайности, завъртяла и разпръснала частиците на огромен пъзел, не позволявайки им да се подредят и до днес в ясна картина.

Един от многото образи, които витаят и не искат да си намерят мястото е този на Доктор Фаустус. Тогава се бе мернал в рецензия на мой текст, от лавиците на библиотека в дома, в който живеех, мяркаше се непрестанно в разговори със случайни и не дотам случайни хора. Случи се тогава да живея в един дом на улица Мизия, (близо до Военна и до Музикална Академии), който после се оказа домът на преводача на пак същия този Доктор Фаустус. А пак през същият септември, докато близките празнуваха 100 години от рождението му, аз слушах пресните новини за WTC. Вой на тема “ислямския фашизъм” в акомпанимента на съседските цигулки, пиана и маримби ми бяха саундтрака докато четях Океан от звук... който пък друг един познат, свързан с музика, случайно ми бе подарил преди да замине обратно за Германия. Тогава често ходех в КЕВА. Там все си намирах с кого да говоря за la belle epoque и за това, колко ми напомня тя за случващото се напоследък. В КЕВА се видях за малко и с Б. М., завърнал се току що от Констанц. Говорихме си за фанатизъм и реформаторство, за Ян Хус. Тогава за пръв път и на съвсем подсъзнателно ниво, долових нуждата си да превеждам.



[02:30]

В един късен кален следобед в края на есента на 2001 на излизане от един музикален магазин след мен по улицата тръгна мъж с червена коса и сива “федора”. Каза, че току що ме чул да питам за Vexations на Ерик Сати. Беше като че ли леко учуден, аз — също. Щастието ме връхлетя като тенистопка с часовников механизъм без дори да съм готова за сервис. Предложи ми да пием капучино “Къде?”, “Където и да е. Или чай?”. Нямах време за колебания, съгласих се. Бях тръгнала към някаква книжна премиера на балкона на Театъра, така че държах да е наоколо, но да е на открито, за да мога да гледам тази ярка глава насред потока от хора в сивия ден, докато мРАКът наоколо се сгъстява.

Страхувах се да не се окажа прекалено лош събеседник. Ставам аутистична в компанията на ровещи, инвентаризиращи мозъчното ми съдържание плюшкински умове. А и за Сати почти нищо не знаех.

Страховете ми бяха излишни — червенокосият се оказа небрежен събеседник. Обиколихме много места в търсене на пиано-бар, където да ми изсвири ... не, не Вексейшън, а една от петте Гносиени...

... за да чуя ритъма на душата — на дишащия космос — освободен от тактови линии — принуди — препинации — ремарки — (освен най-безумните) — за да чуя преливащата се — отмиваща се наследственост — на телата —
                   които търсят безсмъртие — по стълбичката нагоре
                                       в бавен танц

Бога ми... човекът бе луд. Обещах му да се видим пак непременно.

После отидох на проклетата премиера. Там, сред мириса на сирена и ВИНА, се запознах със Златомир наживо. Другото бяха погледи и черната ми рокля се покри се петна от тях.

После — клуб Веселата Крава. Или май кравата беше жълта — не помня. Един поет с фамилия като моята ми говореше за връзките си с мафията... или май за това, как се бори с лошата мафия... и пръскаше слюнки в лицето ми, а дъхът му вонеше на развалено месо. Казах, че ми се повръща и искам да си ходя, а той настоя да ме изпрати. Раздели се с мен думите “дължиш ми едно чукане”.

След седмица пак те видях и ТИ ми каза: “Ще летя за Виена, но не заради музиката”. Тогава дори не обърнах внимание на недомлъвката, мислех си: Всеки е свободен да лети където си ще.



[3:32]

На другия ден ти пак се обади, за да ми съобщиш, че си голям задник, но че искаш да ме видиш... и други такива, които изслушвах на крак, докато се стягах за излизане.

Не разбирах скрупулите ти, но обещах да намина.



Посрещна ме облечен в халат и хавлия, метната на врата. Каза ми, че искаш да правиш секс с мен... и след като ме изчака да отговоря с ДА, ти, подлецът, ми постави условие: само ако ВЕДНАГА след това си намеря някой друг.

Отговорих, че не е нужно някой да ми го поставя като условие и така тряснах вратата на излизане, че къщата потрепера.







Петък, Февруари 22 2003
[23:35]

В началото на февруари пак музикант, но електронен, ме откри и влезе в листа ми — uviolet. За да излезе от там почти веднага с гръм и трясък. И за да се наложи скоро след това да търся отново начин да се сдобрявам с него.

...

През март открих прозрачността на черното и чух звука на пръстовия си отпечатък.

През април, 2001 — вече описвах света на табуто с чистите линии на смъртта (все още само за себе си). И превеждах текст за Мерзбоу. Все още само за себе си.

Преди Великден пишех Месо в Б., четях за смъртта на Дамиен и плачех почти денонощно.

А след Великден ти взе, че се обади пак и аз полудях, забравих какво е предпазливост и хукнах обратно към С.



Ти ме посрещна тържествен и някак лъчезарно озъбен на прага на стария, красив, миришещ на гробница дом. Този път не по халат. Въведе ме вътре, разказвайки ми как наистина си летял до Виена, но си се отказал от химиотерапията, защото не си искал да пропилееш времето, което ти остава по такъв глупав начин. Завърши с думите, че все така ме искаш, само дето си по-малко сигурен, че желанията ти имат нещо общо с възможностите.

“Химиотерапия ли?” — хлъцнах.

”Ето. Виждаш ли? А можехме просто да ... пием чай?”

”Все още можем!” — казах и имах чувството, че жестоко ме будалкаш. После почнах бавно да разкопчавам най горното копче на ризата ти. Разкопчавах го толкова бавно, колкото въобще е възможно да се разкопчава. За времето не беше прав. Имахме цялото време на света.



После легнахме на дивана. Голо беше само лявото ти рамо. Ти говореше колко виновен се чувстваш, че съм толкова млада и по всичко личи — невинна — и как не искаш да ми объркваш живота и емоциите, но пък от друга страна точно това искаш. Отговорих ти, че външността лъже и, че не съм нито млада нито невинна и, че никога не съм била. Засмя се и нарече начина ми на изразяване странен. Наложи се с документ за самоличност да доказвам, че и аз съм дете на 60-те — hoc est enim corpus meum. А ти възкликна щастливо: Ако това е възможно, значи всичко е възможно!

Тогава се свих до теб като до свой близнак — гръб до гръб — общ гръбнак — буква капа. И тихичко казах, че никой не знае какво е всъщност животът: дали е основан на въглерода, дали на силиция, дали е кристал или полипептидна верига или въобще няма връзка с химията, а е електронно-реверберираща верига някаква. Така се беше случило, че бях чела Докинс наскоро и ти говорех, че от туй дето виси на чатала ти, твърде малко зависи дали нещо ще остане след теб. Колкото до удоволствието, което мога и искам да получа... спомни си петата Гносиена — казах. — Спомни си какво ми говореше за телата? Ти, ти го говореше... че ние НЕ сме телата... Нали? Ето, аз те допълвам — НИЕ паразитираме в телата. Това тяло понася добре паразита в себе си” — и погалих бедрото си. “А това — не.” — погалих твоето.

“Правиш ме толкова спокоен!” — въздъхна ти. Мълчахме дълго. Докато не каза: Намери ми тяло!

А аз в миг си представих телата ни готови за ритуална размяна, "fighting with property”, нещо като индиански потлач вместо обичайната битка между примати, където тялото е единствената property. И ние, щастливите нещастни деца на 60-те, забравени от Бога и забравили Бога, самодостатъчни и нарцистично обсебени от споделената тайна помежду си — оставяме единствените посветени в тази странна икономия на дара!










... a аз в миг си представих телата готови за ритуална размяна, "fighting with property”, нещо като индиански потлач вместо обичайната битка между примати, където телата са единствената property... и ние, щастливите нещастни деца на 60-те, забравени от Бога и забравили Бога, самодостатъчни и нарцистично обсебени от споделената тайна помежду си – оставяме единствените посветени в тази странна икономия на дара!



Текстът е от литература плюс култура |*| GrosniPelikani
http://grosnipelikani.net
Няколко здрави парчета посред happy end-а

URL на публикацията е:
http://grosnipelikani.net/modules.php?name=News&file=article&sid=165