литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Там, на ръба на два свята —
където замаян вървиш от близостта на морето,
където се нося пияна, предвкусвайки острия въздух —
там, на ръба — на брега —
ще се боря със тебе.

Знаеш ли, и боговете от мен се страхуват,
затова ме подхвърлят на тебе —
питай, попитай ги, нека в очите ти кажат
защо ти поднасят подарък…

Ако не си унизен — приеми го. Скъпо ще струва.
Няма от мен да дочакаш да симулирам борба,
да ти подхвърля победа нагризана. Царю Пелее,
готви се за истински бой.

Само ме дръж и не пускай. Няма да бъда покорна.
Аз съм богиня все още. Не съм
майка на смъртно дете.

Хайде при мен на брега, да нагазим в прибоя,
да ти покажа лицата си — виж ги какви са прекрасни, Пелее —
да ти покажа телата си — хлъзгави, люспести, бягащи,
тяло на лъв и змия, на вода и на огън.

Само ме дръж и не пускай — ти тромав, ти земен, ти неподвижен,
вечно еднакъв — аз хлъзгава, бягаща, водна, различна.
Да ме заключиш в ръцете си, за да възпираш
вечния бяг на лицата ми, да ме направиш еднаква,
докато с грохот вълните о нас се разбиват.
Да угасиш със ръцете си бесния бяг на прибоя…
Аз ще ръмжа като лъв, ще се изплъзвам като змия,
като вода ще тека през твоите пръсти, ще боля като огън —
ти само дръж и не пускай. Додето опитомен утихне прибоят.

Ти само дръж, само дръж се. Ще придойде и моето тяло дълбинно,
тяло на риба–жена, то ще се върне при мене,
мокро от морската пяна в ръцете ти тромави, бавни —
ти ще ме върнеш към него, към моето истинско тяло.
Само ме дръж и не пускай. Не давай да се завърна
в моята вечно меняща се, мокра и мъртва стихия…

После ще има, разбира се, празник. И боговете
ще ти поднасят подаръци щедри, хвалби лицемерни.
Там ще подхвърлят подаръка, който
нашия син ще погуби. Безгласна ще бъда под булото,
сред разредения въздух, чужда
на богове и на хора, майка на смъртно дете.

Ти ще си там, победителю, царю Пелее.
Златната ябълка ще е за други. За тебе ще бъде
моето тяло, сега неизменно. За мене ще бъдат
твоите тромави, бавни ръце. Само дръж и не пускай.