литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Некролог

Таман отивах да си купя цигари, когато забелязах, че един съсед е починал. Въпреки това си купих цигарите, също и кафе. Чак след това разгледах подробно некролога му. Нямаше много за гледане, некролог като некролог. Описваше починалия с казионния патос на предполагаемите опечалени, в няколко изречения и толкоз. Всъщност човекът не беше никак читав. Беше типичен представител на породата непрокопсаник — и някак адски му вървеше внезапният некролог. Преди няколко дена го видях да се размотава из квартала; влачеше скапаното си съществуване. И ето: в този ветровит следобед — когато аз се чудех кво да правя — вече го нямаше. Не беше наоколо; не муфтеше за левчета; не пречеше на останалите.

Особеният поглед, от който само нещастниците отбират. Мда... Смъртта им е естествена дружка — смъртта дарява проницателност. Не познавам толкова много проницателни хора, нито пък внезапно починали. Но всичките, които познавам, ставаха някак особено вдъхновени, преди да отпрашат Нататък. Да им се ненарадва човек — толкова готини бяха наистина! Накрая смъртта ги призозававше и те си заминаваха, без изобщо да са ме питали. Това беше тъпото в случая — чувствах се изигран: иначе, ако можеше да минем без него, едва ли бих имал нещо напротив. Но явно не можеше...

По какво се различават хората? Ами всъщност по едно — по чувството за самосъхранение. Фундаментално чувство, признавам — първите отлагат смъртта си за неопределен период от време, иначе казано — колкото издеянат. Вторите пък ритат срещу шибания фундамент — и, да му еба майката, пак колкото издеянат. Първите понякога стават втори, вторите отвреме-навреме мутират в първи, за да пада майтап, от който трети, на свой ред, градят избушеното си анти-съзидание. Такива ми ти работи, въпросният беше от вторите, които во веки веков остават втори. Преебани. Последна дупка на кавала. С готини дъщери, дето сами титуловат себе си курви. Нищожният живот има опцията да отиде на кино, по всяко време на денонощието. Четеш си книга и хоп: стяга те сърцето, припламва ти в тиквата: курвето е по курвалък, жената пере в кухнята, щото банята я използвате за спалня, и в тоя миг всичко ти се изяснява — целия ти скапан живот; пукваш, а книгата, разбира се, е Максим Горки — “Моите университети”.

Навремето пичът (или анти-пичът в случая) бил военен. Доблестен войн бил и понеже нямало война, къркал като за световно. Сгафил нещо, уволнили го. Продължил да порка. Други пороци нямал, освен че бил доста голямо нищожество. Ни воля, ни чувство за хумор — абсолютна нула. Тотален боклук. Незабележим глупак. Някаква шунка го взела за мъж, той я разочаровал още в навечерието на първата брачна нощ, като се изпърдял гръмогласно, а защо се изпърдял — ами защото много пиел. Тя осъмнала разочарована. Разочарованието плъпнало из всичките й вени и тя решила да бъде разочарована перманентно. Това се превърнало в смисъл на живота й, в своеобразна кауза. За да бъде трагедията пълна, родило им се момиче, което на 9 било вече мацка, вследствие на което педофилите започнали да прииждат на орди. Опазили я от педофилите, но не я опазили от курвалъка. На 19 била преживяла едно рейп-ебане, две групови оргии, три заплащания срещу секс, четири лесбийства, пет “шейсет и девятки”, шест... няма значение — отебала си до девето коляно, в смисъл че пропускала деветия месец и абортирала все в десетия.

Много си падах по нея преди има-няма 11 години. Бях съзрял вече за чекиите и търсех голямата любов. Тя чистеше стълбищата, докато аз прехвърчах от нас до шибания видео-клуб и обратно, а в шибания видео-клуб неква шибана провинциалка даваше шибани порно-касети под наем. Всъщност тогавашното порно ич го немаше, деянехме главно на въображение и на филми, тотално лишени от въображевие. За любовта, голямата, бяхме готови на всичко: между свенливите чекии имаше много топлота. Да мечтаеш беше приятно, също както и да мажеш.

Та така, писна ми вече да се занимавам с тая история. Дъртакът пукна, всъщност не беше още дъртак. Малката продължава по житейския си път — чрез изоболни дози секс тя също се подготвя за смъртта. Maman е до такава степен разочарована, че и да пукне, никой няма да забележи. А аз? Рано е да се отговоря на този въпрос: едва когато стане късно, отговорът ще бъде възможен... Нещо такова.

Хейтърски Великден

Нали ги знаете тия лиготии, дето зрели мъже свалят млади мацки с пиниз, а младите мацки пускат на зрели мъже от съжаление. Та така... Драйфа ми се. Не от младите мацки, нито пък от зрели мъже. Винаги ми се е драйфало без видима причина. А когато взема че се издрайфам, винаги, ама винаги ми става най-добре. Скромно се поздравявам за чудесно свършената работа: обичам да драйфам върху тъпотиите на хората.

Така се стекоха нещата, че към един момент на една отмираща зима взех че се набутах в есенната връзка на лайфстайлски чичка с обещаваща морална чичолина. Влязох директно, използвайки виртуалната епистоларност, с истински размах. Веднага подозрях... не, това е неточно. Веднага разпознах — и това е неточно. Та веднага разпоредих на мръсното си съзнание, че девчонката е осквернена от чичо Пич. Имах избор, разбира се. Можех да свия и в друга посока. Например: възможно беше чистата ми подсъзнателна потентност да се оскверни от безмерните претенции на тая ми ти средностатистическа патка, използваща баналния женски демонизъм по отношение на напълно предвидим зрял кур. Но не... Що ли? Ей така, от куртоазия. Ирационално погледнато, в каква посока ще поемаш ударите на съдбата, е все едно. На това разчитах. И се надупих. Но отново проявих непослушание. Вместо да поемам, започнах да сера. При това никой не ми беше виновен. Разбирам инстинкта на хората да серат след изваждане на члена. Оправдано е: хората са слаби. Но да сереш без видима причина, от любов към срането... а всъщност от отвращение към този дълбоко природосъобразен акт... не, такова нещо е кощунство спрямо природата!

Как се развиват нещата?... Да ви кажа, никога не съм знаел. Признавам си чистосърдечно. Мога да гадая. Винаги са ме интересували единствено предсказанията на параноичните ми стенания, които виждам в главата си, дълбоко навътре. Смело казано. Бих рекъл, доста тъпо казано даже. Смелите неща винаги са тъпи. Ни в клин, ни в ръкав. Ще вземе примерно някой и ще наебе жената на Арнолд Шварценегер. Което си е смело, но тъпо отвсякъде. Представете си: Арни ще става президент и изведнъж някой го натропа на жена му и Арни не става президент. Заради едната глупост. Така се е родил Хитлер. Появил се е на белият свят, за да затрие на свой ред бол неориентирани човешки формирования...

Но друго имах предвид. За Чичолината и Чичко Лайф. То, нали знаете, когато някой се прави упорито на Лайф, нещата биват подозрителни. На това изградих тезата си. Тестиси много-много не ми трябваха в случая. Но виж: без тезиси не можеше. Що ли? Щото така...

На Чичолината бе необходимо да измисля биография. То без биография също не може. Щото Чичолините са толкова тъпи, че ако не им измислиш биография, те самите не могат да си я измислят. И ще си останат без биография. И ще ги ебат наляво-надясно. Но никога в средата. Това е потресаващо. Имам предвид, че така винаги влиза отзад. Нещо не е много ясно. Знам. Но тайнствеността винаги е необходимата предпоставка за раждането на една Чичолина. Абсолютна безсмислица. Знам. Но и Чичолината, ако не я нарека Чичолина, нищо общо не би имала с първообраза си. Тоест с оная Чичолина, дето й пореха гъза през 80-те години, все едно с линеен крайцер. Както нищо общо няма между Бог и човека, само разните му там тинтири-минтири. Както и нищо общо няма между човека и животното, само безспорният факт, че и маймуните умират. Така че вярвайте ми, деца, за тоя що духа, но без да очаквате да ви правя свирки. Свирките ще изчакат, защото писано е: чакалнята е на гарата.

Да бъдем сериозни. Един размазан Лайф целува сластно тая ми ти Гретхел. Тя още не е чичолина, изобщо не го съзнава, ни тва, ни онова, ни изобщо нещо в тоя живот. И нищото не съзнава, ама нейсе. Та Лайфа почва да си я ебе... ама е застрахован отвсякъде. Тя го е приласкала... погалила му е хуя... и в един момент тоя ми ти чеп взема и завладява душата й. Това е любов! Алено-пембена! Истинска, абсолютно ежедневна. Примерно той има семейство... и да, той наистина има семейство. Тя пък.... примерно й липсва баща. И ето ти на: Лайфа е насреща. Татенце с наточен кур. Какво по-хубаво за една пикла? Нищо, разбира се. Нещо като нищо и... хем пиленцето чурулика, хем Лайфа си отчуква без последващ анонс.

Публичната тайна е най-святото нещо, реалният обществен консенс. Аз обаче не се съобразявам с абстрактни глупости. Само тоягата я разбирам, и то когато ми е в гъза. Още не ми се е случвало. Има време. А ако ли няма, вярвам във вечността. Така че съм застрахован отвсякъде. Та почнах да свирукам, отначало по-тихо, сетне и някак акапелно, на многоглас. Създавах архитипове, градях история. Той: мръсник. Тя: ранена. Той: кръволок. Тя: осквернена. Аз: ту добър идиот, ту саркастично-мнителен, направо декадент. Деба, непрекъснато измислях глупости! Сменях моделите. Ръчках в съзнанието си с адова сила. Сътворявах монументални образи. Сътворявах галерия от светове, “Илиади”, “Одисеи”... Вкарах сектантски уклон, после го изкарах в рециклирано състояние и създадох метафизика на живота. Дръзнах да създам и метафизика на смъртта... като своеобразен контрапункт на истинската любов. Всичко набутах в кацата с лайна, с все подправките се получи една наистина прекрасна гозба. Накрая ми писна.

Харизах Чичолината за обикновен ауспух. Възвърнах обичайния вид на лайфстайлския чичка. Целунах едната си задна буза, другата споделих с ближните си на обществени начала. Видях, че е настанала пролет. Време беше. Винаги съм мразил тоя сезон.

Сбогом, отивам да сера.