литература плюс култура |*| GrosniPelikani - Писателят и виртуа(ктуа)лното

Един преуспяващ писател получил от издателя си предложение да участва в чата на някакъв литературен форум. Всичко щяло да бъде подобаващо рекламирано, така че да се виртуализира с колкото се може повече почитатели (фенове, иначе казано) и да остане доволен от срещата. Разбира се над всичко щял да дебне сайт-админът, който да го предпазва от пошли и нецензурни въпроси. И така, писателят (естествено) се съгласил. Разбира се, първоначално демонстрирал известна неохота: зает, уморен, без желание за подкосмически неща, но в крайна сметка склонил.

Обаче, за негов ужас, точно в следобеда на съдбоносния ден, компютерът му гръмнал и той останал без връзка. А връзките от както свят светува са си най-важното нещо. Затова нашият човек се въоръжил с въображение и решил да отиде в някой интернет–клуб ( наречен често и кафе, макар че никакво кафе нямало нито аванта, нито да си купиш, но както и да е). Във въпросния ден той станал към десет на обяд, хапнал и мислил по време на яденето бавно, за да му мине времето, след това взел една книга и два–три часа преди срещата се запътил към университета, в чиято градинка обичал да си почита. Това, разбира се, почти никога не успявал да направи, тъй като младите студенти по литература го наобикаляли кой за автограф, кой за телефонен номер и имейл, кой за каквото там бог дал. Нашият човек обичал да е сред почитателите си (фенове, иначе казано) и затова не мърдал от градинката на университета… Този важен ден, обаче, се оказал неделя и нямало и пукнат студент. Видимо отегчен и въздишащ, писателят от немай къде се видял принуден да зачете книгата, изпокъсана от носене в чантичката. Отворил на първа страница и зачел. На няколко пъти поглеждал отново корицата, мръщил вежди, но при изписаното име клател утвърдително глава, подреждал лицето си внимателно и отново с най-явната наслада зачитал. Така без ама абсолютно никаква скука или отегчение издържал до времето на срещата и бавно и с показателна неохота заради принудата да прекъсне започнатото четиво, събрал нещата си от пейката и се отправил обилно към интрнет–клуба. Вътре имало петима тийнейджъри, играещи на игри, и една намусена барманка ( тоест кафеджийка без кафе). Нашият човек я погледнал с очакване, но след като това не променило намусеността, писателят оставил книгата до клавиатурата и седнал пред един компютър. С премерен жест на нокътя барманката отключила от разстояние интернета и той влязъл във форума. В този момент и за негово висше неудоволствие до него се намърдал смъкнат тийнейджър и също влязъл в мрежата. Преди това хвърлил смъртно презрителен поглед на книгата на нашия човек, внимателно и съвсем случайно оставена до клавиатурата, че и с корицата нагоре, след което се съсредоточил в екрана си.

Въпреки че бил подранил, въпросите във форума вече валяли и той усърдно и, естествено, пестеливо се заел да им отговаря.

Оттук нататък историята би следвало да е ясна. В каноните на сюжетирането разбира се измежду множеството почитатели (вие си знаете иначе какви…) имало един–единствен готин, който задавал смислени въпроси и показвал (не демонстрирал) внимателно четене на творбите му. Нашият човек с охота и по-пространно от обичайното му отговарял и така полека-лека се увлякъл и дори си помислил, че денят може да бъде спасен. В един момент обаче нещо до него и съвсем извънвиртуално изтрещяло и прекъснало писателската му мисъл когато а-ха да отговори нещо по-така. Той гневно (не нещо друго, а именно гневно) извърнал глава.Сюжетът е ясен: онзи същият тийнейджър, вече прав и с раница в ръка, ударил един ентър, навел се да види дали зададената команда е приета, погледнал часовника си и с един последен презрителен поглед към книгата отишъл да плати и се омел.

И за всички недосетливи сега следва развръзката: нашият писател поклатил осъдително глава, върнал се към форума и въпросите и прочел от своя единствен любимец:

Съжалявам много, но трябва да тръгвам….в едно поне съм сигурен, че вие не четете такива умрели глупости като един псевдоинтелектуалец с противно наперен вид, който седи до мен ( следва името на книгата, сещате се коя)…

Усмивки и до скоро пак…в нета, по вестниците, където бог дал.

09.2004