Георги Календеров, Как умира живота, как се ражда смъртта
Дата: петък, юли 02 @ 12:32:47 EEST
Тема: Краища
Според мен от “Боен клуб”, Ларс фон Триер и филмите на Тим Бъртън насам вече живеем в друга епоха, различна от тази на постмодернизма. Няма да се обосновавам, защото който знае за какво става дума, няма нужда от обяснения, а останалите така или иначе нищо няма да разберат. Според руския режисьор Олег Мавромати, който от две години живее като емигрант в София, след постмодернизма идва така нареченият траш, боклук. Самият той снима страхотни боклуци! Освен неговите филми и повечето от тези на Триер и Бъртън, като “траш” бих определил и олигофренските комедии на братя Фарели, сериала “Американски пай” и разбира се всичко на Ед Ууд.
Заминал ли си е постмодернизмът и какво идва да се изпикае на неговия гроб?
Да вземем примери и от литературата — съвременна или не. Споменатата връзка между всичко и всичко е добре да бъде търсена с оглед по-добро проумяване законите на Сътвореното.
Да си зададем един глупав въпрос:
Може ли Данийл Хармс да бъде разглеждан като нещо друго, освен като постмодернист? Помоему той е именно див постмодернист и като такъв силно способства заравянето (и изравянето) на постмодернизма.
Но между всичко и всичко има и разлика! Ако питаш Хармс, отдавна заровен и изръфан от всякакъв калибър червяк, той няма да може да ти разкрие своята концепция за създаването на качествения си хармсовски боклук. Това едно.
Второ, както казва Дяд Диньо от гара Мазово на село Садово, всяко нещо с времето си. Дори един постмодернист да успее да надмогне стила на групата, което малко или много всеки творец се опитва да стори, той няма да може да вдиша от въздуха на “неродените още”. Ние можем да открием постмодернизъм дори в творбите на Вапцаров, който твърди, че романтиката е вече в моторите. Но това прави ли го постмодернист? В никакъв случай! Същото може да се каже и за Хармс във връзка с траша.
Неговото изкуство е било съвременно, когато му е било времето (долу Мадридския измамник!!! — бел. авт.). Четейки Хармс, добрият изследовател трябва да отчита повече влиянието на Троцки, отколкото на Ларс фон Триер, не съм ли прав?
Но в същото време този същият добър изследовател може да изкове интересни значения, които едновременното разглеждане на (на пръв поглед) несъвместими неща може да породи.
Професор Никола Георгиев например чете заедно “Бай Ганю” и “Нова земя” на Вазов, “Швейк” и “Процесът” на Франц Кафка. Който се интересува, може да намери книгата му “Мостове и пропасти на междутекстовостта”. По така създадената “технология” и на Хармс може да му се намери място, където и да е. Макар че лично според мен мястото му е в Сибир, при сивите вълци и кафевите мечки. Но…
Трябва да се пие с мярка,
казва алкохоликът, който от нетърпение пие от мярката (200 милилитра). Всяко ново течение в художествения процес (както казва пък проф. Георгиев) идва “ей така”. И показва едно характерно движение с лактите, което извършваме докато се качваме в софийски трамвай. Трашът идва да загроби всичко останало, но за щастие не може да го направи, защото това е невъзможно. Някои хора например толкова време се опитват да докажат на широката публика, че теориите за трите литературни рода са напълно безпочвени, обаче тази идея си живее с абсолютен успех, така както и теорията за Дарвиновия естествен отбор на литературните видове. На мене не ми харесва трашът, той и не е за харесване.
Харесва ми идеята “Смърт на всичко живо”.
Да изгорим всичко до основи, за да започнем на чисто. Това е толкова човешко!!!
Но да се върнем на конкретните примери, вече от съвременната литературна класика. Следните редове са на Пламен Дойнов.
Този гроб е добре ограден със желязна решетка
като детско креватче, би казал Превер.
Нощем там някой плаче — малък ангел във клетка
носи тънки криле, шлем от вятър и звездна жилетка,
а над него в небето сред млечни вълни — чудна гледка:
бели лунни акули хвърлят златния си хайвер.
Как умира живота, как се ражда смъртта!
Ти, мой ангел, расти-порасти! И размахай криле натежали!
Скоро в твойто креватче ще лумнат горчиви цветя
и в очите ти - демон
възвишена, люлчина смърт ще запали.
* * *
Хубавото на художествения процес е това, че при него никой не умира. Смъртта тук се ражда. Затова и можете да прочетете това разкошно стихотворение веднъж като постмодернизъм, веднъж като траш.
Първия (постмодернистически) път това е междутекстовостта, лумването на горчивите цветя и запалването на възвишената люлчина смърт, които здраво подменят всичко “високо” и “ниско”.
Втория (трашърски) път можем да забележим откровените кретенизми като “расти–порасти”, “звездна жилетка”, клишетата “криле натежали”, “малък ангел” и чисто фактологическото недоразумение: “бели лунни акули хвърлят златния си хайвер.” (по принцип акулите са живораждащи и не хвърлят хайвер, ама ония звездните акули знай ли ги чиляк! Тю, бряааа!).
Ние можем да заровим постмодернизма,
но той сам ще се изрови. Едвин Сугарев може да пише, че Ани Илков не принадлежи на постмодернизма, но с това няма да унищожи постмодернизма. Най-много Илков да остане папа без църква, тъй като без него просто българският постмодернизъм би престанал да съществува. Впрочем самият Ани Илков, без да знае, вече се е преориентирал към траша. Ето един разкошен пример, публикуван в “Литературен вестник” с псевдонима N: E: Thing Goes, но разконспириран по-късно във вестник “Дума”, от който може да ви се изправи косата:
бате рачко дойде
(ти си на педесе)
жена му влезе и попита/искаш ли кафе/а той отвърна без да мисли/бате рачко дойде/дъщеря му влезе и попита/имаш ли пари/но той говореше на себе си/сърце сърце сърце не трепери/сеа си на педесе/имаш внуче на 2/не ти се живее/не не не ти се ебе/и ето/ бате рачко дойде/слънцето влезе и попита/искаш ли живот/животът ми беше/ живот на скот/не ми се мисли/неам пари/оф как ме боли т'ва малко сърце/и/ба-ба-бате рачко дойде
хорус
през вратата с краката напред/главата ми не е наред/оф как ме боли ово малко сърдце/и/ба-ба-бате рачко дойде
Тук стилът не е траш метъл, а хип-хоп, но това не променя нещата.
* * *
В киното се случва подобно нещо. Например в “Добре дошли в джунглата” идва Скалата и чупи главата на Кристофър Уокън.
Екшънът е мъртъв. Екшънът е студен и бездиханен с извадени капачки на коленете. Ражда се екшънът, който се надсмива над себе си. Без самоирония екшънът вече е невъзможен. Това е трашерски подход. Той се опитва да изгори всичко до основи, но вместо това обогатява изкуството. Да живей!
Какво идва след постмодернизма и дали? Ще разгледам няколко примера от литературата и киното, тъй като намирам, че между всичко и всичко има връзка и че когато човек вдъхне жизнено дихание в ноздрите на една идея, тя почва да се носи из въздуха, който всички — щат, не щат — дишат.
|
|
|