литература плюс култура |*| GrosniPelikani

- 1 -

Перейра твърди, че се запознали в един летен ден. Чудесен летен ден, слънчев и ведър, Лисабон искрял целият. Както изглежда, Перейра си седял в редакцията, чудел се какво да прави, главният бил в отпуска, а той и понятие си нямал как да скалъпи културната страница, защото “Лисабон” вече имал собствена културна страница, поверена лично на неговите грижи. Той обаче, Перейра, си мислел за смъртта. В този хубав летен ден, при все гальовния океански бриз в короните на дърветата, при все яркото слънце и искрящия град – буквално пръскал искри под прозореца му – независимо от синевата, невъзможно синя, твърди Перейра, и ясна, почти ослепителна, го обзела мисълта за смъртта. Защо ли? Перейра не е в състояние да отговори на този въпрос. Може би защото, когато бил малък, баща му притежавал погребална агенция на име “Перейра Безутешната”, може би защото жена му била починала от туберкулоза преди няколко години, може би защото той самият бил с наднормено тегло, болно сърце и високо кръвно и според лекаря, ако продължавал така да я кара, нямало дълго да го бъде, както и да е – Перейра се замислил за смъртта и туйто, твърди той. И случайно, съвършено случайно, взел да прелиства някакво списание. Списанието било литературно, но имало и философски раздел. Нещо авангардно май, в това Перейра не е уверен, но с много сътрудници-католици. Перейра бил католик или поне в момента се чувствал такъв, добър католик, но в едно не успявал да повярва, във възкресението на плътта. Хубаво, душата е нетленна, няма съмнение – защото той бил убеден, че носи душа – но цялата тази плът, тези месища, опаковали душата му, не и те, кому е нужно тяхното възкръсване, се питал Перейра. Всичката тлъстина, която му се налагало да мъкне от сутрин до вечер, потта, задъхването по стълбите, защо пък те да възкръсват? Ам?, всичко това изобщо не му трябвало в новия живот, във вечността; Перейра не желаел да вярва във възкресението на плътта. Така че се захванал да прелиства въпросното списание, защото му било скучно, твърди той, и попаднал на една колона, в която се казвало: “Публикуваното тук размишление върху смъртта е откъс от дипломна работа, защитена миналия месец в Лисабонския университет. Неин автор е Франческо Монтейро Роси, завършил Философия с отличие, а това е само част от есето му, надяваме се, че в бъдеще ще можем да разчитаме на неговото сътрудничество.”

Перейра твърди, че отначало се зачел разсеяно, публикацията нямала заглавие, после машинално се върнал в началото и преписал няколко реда. Защо го направил? Перейра не може да каже с точност. Вероятно защото авангардното католическо списание някак го подразнило, или защото тъкмо тогава бил отегчен от всякакви авангардисти и католици, въпреки искрената си католическа вяра, или защото на фона на искрящото лисабонско лято и огромната маса, която затруднявала движенията му, самата идея за възкресение на плътта го отвращавала. Както и да е – Перейра взел да преписва статията, вероятно за да изхвърли после списанието.

Твърди, че не я преписал открай-докрай, а само няколко реда, ето ги, тях може да приложи дословно: “Съотношението, което предопределя в дълбочина и цялост смисъла на нашето битие, е съотношението живот-смърт, тъй като ограничението, наложено на съществуванието от смъртта, е решаващо за разбирането и правилното оценяване на живота.” После взел телефонния указател и си рекъл: Роси, какво необичайно име, няма да е повече от един Роси в указателя; твърди, че набрал някакъв номер, помни го добре, и от другата страна се чул глас, който казал: ало. Ало, казал Перейра, тук “Лисабон”. Гласът казал: да? Вижте сега, твърди, че казал Перейра, “Лисабон” е един лисабонски вестник, основан преди няколко месеца, не знам дали сте го виждали, ние сме аполитични и независими, но вярваме в душата, тоест имаме католически уклон, така че бих искал да говоря с господин Монтейро Роси. Перейра твърди, че оттатък замълчали, а после гласът казал, че той е Монтейро Роси, но че никога не се е вълнувал особено от въпроса за душата. Перейра на свой ред замълчал за секунда, защото твърди, че му се сторило странно как човек, написал нещо така прочувствено за смъртта, може да не се вълнува от душата. Усъмнил се да не би да е станала грешка, а мисълта му ненадейно се върнала към неговата фикс-идея, възкресението на плътта. И казал, че е прочел една статия за смъртта от Монтейро Роси, след което добавил, че и той, Перейра, не вярва във възкресението на плътта, ако това е основната теза на господин Монтейро Роси. В крайна сметка Перейра се оплел, така твърди, и се подразнил, подразнил се от самия себе си – защо му трябвало да звъни на непознати и да ги занимава с деликатни, нещо повече, с твърде лични теми като душата и смъртта. Перейра твърди, че съжалил и дори му минало през ума да затвори, но после, кой знае защо, намерил сили да продължи, така че казал, че името му е Перейра, доктор Перейра, редактор на културната страница на “Лисабон”, и че, естествено, засега “Лисабон” е следобедно четиво, общо взето вестник, който не може да се конкурира с останалите столични вестници, но със сигурност ще си пробие път рано или късно. Наистина за момента “ Лисабон” наблягал преобладаващо на светските клюки, но общо взето сега били решили да пуснат и културна страница, в събота, редакционният екип още не бил попълнен, та затова имал нужда от хора, от външен сътрудник, който да се нагърби с постоянна рубрика.

Перейра твърди, че господин Монтейро Роси побързал да избърбори, че още същия ден щял да мине през редакцията, както и че работата го интересувала, всякакъв сорт работа го интересувала, защото, така де, вече се налагало да захване нещо, сега, след завършването на университета, трябвало сам да се изхранва. Но Перейра предвидливо му казал не в редакцията, да не идва засега, по-добре щяло да бъде, ако се видят някъде навън, в центъра, да си определят час и да се срещнат. Твърди, че казал това, защото не искал да кани непознати в неуютната стаичка на “Руа Родриго да Фонсека”, където бръмчал астматичният вентилатор и постоянно миришело на пържено заради старата вещица, портиерката, която гледала всичко живо с подозрение и вечно нещо пържела. Не му се искало също да разкрива пред непознати, че културният отдел на “ Лисабон” се състои само от него, Перейра, един изпотен от горещината и неудобството на малката стаичка мъж, така че, твърди Перейра, просто попитал дали има нещо против да се видят в центъра и онзи, Монтейро Роси, казал: довечера на “Праса да Алегрия” има вечеринка с песни и китари, аз съм поканен да изпея един неаполитански романс, впрочем, аз съм половина италианец, но не знам неаполитански, няма значение, та собственикът на заведението ми е запазил маса на открито, на нея трябва да има картонче с надпис “ Монтейро Роси”, какво ще кажете да се видим там? И Перейра се съгласил, както твърди, затворил телефона, избърсал си потта, после му дошла превъзходната идея да започне една кратка рубрика под надслов “Паметни дати” и решил да я публикува още в следващия съботен брой, така че, почти несъзнателно, може би защото бил на вълна Италия, написал заглавието: Две години от кончината на Луиджи Пирандело. По-долу добавил подзаглавие: “Великият драматург току-що бе представил в Лисабон пиесата Насън или може би наяве.”

Било двадесет и пети юли хиляда деветстотин тридесет и осма година и Лисабон искрял в синевата на океанския бриз, твърди Перейра.

- 2 -

Перейра твърди, че онзи следобед времето се променило. Атлантическият бриз секнал отведнъж, откъм океана слязла като плътна завеса мъгла, а градът се задъхал от жега в нейните дипли. Преди да излезе от службата, Перейра погледнал термометъра, купен лично от него и закачен зад вратата. Тридесет и осем градуса. Перейра изключил вентилатора, а по стълбите срещнал портиерката, която му казала довиждане, доктор Перейра, вдъхнал още веднъж миризмата на пържено в преддверието и най-накрая се озовал на открито. Срещу входа, където е окръжният пазар, били паркирани две камионетки на Гуарда Насионал Републикана. Перейра знаел, че пазарът е в брожение, защото предния ден в Алентежу полицията била убила един каруцар – от хората, които зареждат със стока, – по убеждения социалист. Затова Националната републиканска гвардия заемала позиции пред оградата на пазара. “Лисабон” не се престрашил да пусне съобщение по повода, по-точно замредакторът не посмял, а главният бил в отпуска, на прохлада и минерални бани в Бусаку. То кой ли въобще би посмял да публикува подобна новина: че в Алентежу са разстреляли един селянин-социалист, така както си карал каручката, и че кръвта му плиснала върху пъпешите? Никой, защото страната мълчала, упорито мълчала, а междувременно хората умирали и полицията се разпореждала както й харесва. Перейра се изпотил, отново го обзела мисълта за смъртта. И си рекъл: този град вони на смърт, цяла Европа вони на смърт.

Отправил се към кафене “Орхидея”, на две крачки път, оттатък еврейската месарница, и седнал на една масичка, но вътре в заведението, заради вентилаторите и защото вън жегата била нетърпима. Поръчал си лимонада, отишъл до тоалетната, изплакнал си ръцете и лицето, помолил да му донесат една пура, поръчал следобедния вестник и Мануел, сервитьорът, му донесъл не друг, а “Лисабон”. Този ден не бил чел коректурите, затова го прелистил като нещо съвършено непознато. На първа страница пишело: “Днес от Ню Йорк отплава най-луксозната яхта на света”. Перейра дълго не могъл да откъсне очи от заглавието, после видял снимката. На нея няколко фигури в ризи и сламенни шапки отпушвали бутилки шампанско. Перейра твърди, че пак се изпотил и пак се сетил за възкресението на плътта. Ами какво ще стане, помислил, ако след като възкръсна, се намеря сред тези със сламените шапки? Представил си, че наистина е сред сламените шапки в някакво неопределено пристанище на вечността. И вечността му се сторила непоносимо място, похлупено от жегата и маранята, пълно с хора, които приказват на английски и вдигат наздравици с възклицания: оу, оу! Перейра си поръчал още една лимонада. Замислил се дали е по-добре да се прибере вкъщи и да се освежи с един душ, или да навести своя приятел, енорийския свещеник дон Антониу от църквата Даш Мерсеш, при когото се изповядал преди години, след смъртта на жена си, и у когото ходел веднъж месечно. Решил, че ако все пак иде у дон Антониу, сигурно ще му олекне.

Така и направил. Перейра твърди, че тогава забравил да плати. Изправил се небрежно, без изобщо да се замисля и си тръгнал ей така, оставил на масата вестника и шапката си, може би защото в подобна жега не му се носела, а може би просто защото си бил такъв човек, вечно разсеян.

Отец Антониу изглеждал кошмарно, твърди Перейра. Торбичките под очите му слизали чак до бузите, имал съсипан вид, измъчен и недоспал. Перейра го попитал какво се е случило, а отец Антониу казал: ама как така, не чу ли? убили са един от Алентежу върху собствената му каручка, започват стачки, тук в града и другаде, ама на кой свят живееш, ти, дето работиш във вестник? Слушай, Перейра, я върви да се осведомиш както трябва.

Перейра твърди, че си тръгнал смутен от краткия разговор и начина, по който бил отпратен. Запитал се: на кой свят живея? И му щукнала налудничавата идея, че може би въобще не е жив, а приживе мъртъв. Откакто починала съпругата му, живеел сякаш и той е покойник. Или по-скоро не преставал да мисли за смъртта, за въскресението на плътта, в което не вярвал, и за глупости от този род – това неговото било живуркане, имитация на живот. Тогава се почувствал грохнал, твърди Перейра. Успял да се довлече до най-близката трамвайна спирка и взел трамвай, с който се придвижил до Терейру ду Пасу. По пътя гледал през прозореца как неговият Лисабон бавно отминава, гледал “Авенида да Либердаде” с красивите сгради, после “Праса ду Росиу” в английски стил, накрая слязъл на “Терейру ду Пасу ” и хванал трамвая нагоре, за Кащелу. Слязъл до Катедралата, защото живеел наблизо, на “Руа да Саудаде”. С мъка се изкатерил по алеята, която водела към неговата кооперация. Звъннал на портиерката, защото не му се търсели ключовете от входа, и портиерката, която му помагала и в домакинството, дошла да отвори. Доктор Перейра, казала, приготвила съм ви пържола за вечеря. Перейра й благодарил и бавно се качил по стълбите, извадил ключа от къщи от обичайното му скривалище под изтривалката и влязъл. В антрето спрял пред библиотечката, където стоял портретът на неговата съпруга. Тази фотография той я бил направил, през хиляда деветстотин двадесет и седма година, по време на една екскурзия до Мадрид, затова на фона се виждал масивният силует на Ескориал. Извинявай, че позакъснях, казал Перейра.

Перейра твърди, че от известно време насам бил свикнал да говори с портрета на жена си. Разказвал му какво е правил през деня, споделял мислите си, искал му съвет. Не знам на кой свят живея, казал Перейра на портрета, и отец Антониу така казва, бедата е, че все смъртта ми е в главата, струва ми се, че целият свят е мъртъв или скоро ще умре. После Перейра се замислил за тяхното неродено дете. Той искал да има деца, и още как, но никога не посмял да поиска толкова много от своята крехка жена, мъчена от безсъние и продължителни престои по санаториуми. Станало му мъчно. Защото, ако имал дете, един вече пораснал син, сега щели да седнат на масата и да си поприказват и нямало да има нужда да говори с фотографията от отдавнашното пътуване, което бездруго вече почти не помнел. Рекъл си примирително: какво да се прави – винаги така се сбогувал с портрета – отишъл в кухнята, седнал на масата и махнал капака от тенджерката с пържолата. Пържолата била студена, но не му се занимавало да я топли. Обикновено изяждал оставеното от портиерката както го намирал: студено. Хапнал набързо, влязъл в банята, измил си подмишниците, сменил си ризата, сложил черна вратовръзка и се напарфюмирал с испански одеколон от едно флаконче, купено в Мадрид през хиляда деветстотин двадесет и седма. Накрая облякъл сивото сако и поел към “Праса да Алегрия”, защото наближавало девет часа, твърди Перейра.

- 3 -

Перейра твърди, че градът изглеждал окупиран от полицията. Били на всяка крачка. Взел такси до “Терейру ду Пасу” и под портиците видял камионетки и агенти с мускети. Може би се бояли от манифестации и площадни стълпотворения, затова държали стратегическите места в града. Щяло му се да продължи пеша, защото кардиологът му бил казал, че има нужда от движение, но не му стигнал кураж да мине пред злокобните военни части, та взел трамвая, който върви по “Руа душ Фанкейруш” и стига до “Праса да Фигейра”. Твърди, че като слязъл там, отново видял полицаи. Този път му се наложило да мине пред подразделенията и леко му прилошало. Мимоходом чул един офицер да казва на войниците: и не забравяйте, момчета, враговете на държавата дебнат отвсякъде, дръжте си очите отворени на четири.

Перейра се огледал, сякаш съветът бил отправен към него, но не видял защо да си държи очите отворени. На “Авенида да Либердаде” царяло спокойствие, сладоледаджийската будка била отворена, а по масичките на заведенията хората търсели хладинка. Той закрачил бавно по централния тротоар и чак тогава, твърди, чул музиката. Тази музика била нежна и меланхолична, китари от Коимбра – сторило му се странно това съчетание: музика и полиция. Помислил, че се чува от “Праса да Алегрия”, така и се оказало. Колкото повече се приближавал, толкова по-ясно звучала музиката.

Нищо не издавало, че това е площад на град във военно положение, твърди Перейра, нямало полиция и единственият нощен пазач наоколо дремел опнат на една пейка, явно пиян. Площадът бил украсен с книжни гирлянди, с шарени лампички, жълти и зелени, които висели по шнурове, опънати от прозорец до прозорец. Имало няколко масички на открито и няколко двойки танцували. После забелязал един транспарант закачен между две дървета от двете страни на площада, с огромен надпис: В чест на Франсиско Франко. И отдолу, с по-ситни букви: В чест на португалските военни в Испания.

Перейра твърди, че чак тогава разбрал, че става въпрос за салазаристка вечеринка, затова е необходима полицейската охрана и всичко останало. И чак тогава си дал сметка, че много от присъстващите носят зелена риза и връзка на врата. Спрял ужасен и в ума му нахлули няколко неща едновременно. Помислил, че може би Монтейро Роси е от техните, помислил за каруцаря от Алентежу с опръсканите в кръв пъпеши, помислил какво би казал отец Антониу, ако го види на подобно място. Помислил за всичко това, седнал на пейката, върху която дремел нощният пазач, и се оставил на потока от мисли. По-точно се оставил на потока от музика, защото, независимо от всичко, музиката му харесвала. Свирели две старчета, едното на виола, другото – на китара, изпълнявали сърцераздирателни мелодии от неговата младост в Коимбра, когато той бил студент, а животът бил приветливо сияйно бъдеще. По онова време и той свирел на виола на студентските тържества, и бил слаб и чевръст, и момичетата го харесвали. Толкова хубави момичета лудеели по него. А той взел, че се влюбил в едно крехко бледо девойче, което пишело стихове и често страдало от главоболие. След това се сетил и за други неща от своя живот, но тях Перейра отказва да съобщи, защото твърди, че са си негови, лични, и не добавят нищо съществено към онази нощ и онази вечеринка, на които попаднал неволно. По някое време по-късно, твърди Перейра, видял как от една от масите станал висок, строен младеж със светла риза, отправил се към подиума и се наместил между двете свирещи старчета. И, кой знае защо, сърцето го боднало, може би защото разпознал самия себе си в това момче, себе си от времената в Коимбра, приличали си някак – не в чертите, а в движенията и донякъде в косите, които падали на кичури върху челото. И младежът запял една италианска песен, O sole mio, чиито думи Перейра не разбирал, но чувствал, че песента е пълна със сила и живот, чувствал я красива и чиста, а разбирал само думите “o sole mio” и нищо повече. Междувременно младежът пеел, откъм океана отново подухнал ветрец, вечерта била свежа и всичко му се сторило хубаво: някогашният му живот, за който не иска да говори, Лисабон, небосводът над шарените лампички. И много му домъчняло, но не желае да уточни за какво. Както и да е, разбрал, че младежът, който пеел, бил човекът от телефонния разговор този следобед, така че, когато свършило изпълнението, любопитството му надделяло над задръжките и Перейра се вдигнал от пейката, насочил се към масичката и рекъл на младежа: господин Монтейро Роси, предполагам. Монтейро Роси понечил да се изправи, блъснал масичката, халбата бира пред него се обърнала и се разляла върху чудесния му бял панталон. Съжалявам, измърморил Перейра. Няма нищо, много съм отнесен, казал младежът, често ми се случва, вие сте доктор Перейра от “Лисабон” предполагам, моля заповядайте. И му подал ръка.

Перейра твърди, че се разположил на масичката с известно неудобство. Помислил си, че не това е неговото място, че е абсурдно да се среща с непознат на тази националистическа вечеринка и че отец Антониу не би одобрил постъпката му; дощяло му се да е вече на път към къщи, пред портрета на съпругата си, дощяло му се да си поговори с нея и да й се извини. Всички тези мисли му дали смелост да попита Монтейро Роси направо и без много да се церемони, като за начало на разговора: това тържество е на младите салазаристи, вие млад салазарист ли сте?

Монтейро Роси отместил кичура, който закривал челото му, и отговорил: аз завърших философия, интересувам се от философия и литература, но какво общо има това с “Лисабон”? Има общо, твърди, че казал Перейра, защото ние правим един свободен и независим вестник и не желаем да се замесваме с политика.

В това време двете старчета отново засвирили, заизтръгвали от меланхоличните си струни една франкистка песен, а Перейра, независимо от неудобството и всичко останало, осъзнал, че е въвлечен в игра, която се налага да продължи. За собствено учудване осъзнал също, че може да се справи с играта, че той е господар на положението, защото е доктор Перейра от в. “Лисабон”, а младежът насреща му попива всяка негова дума. И казал следното: прочетох вашата статия за смъртта, стори ми се много интересна. Дипломната ми работа действително е за смъртта, отвърнал Монтейро Роси, но трябва да уточня, че не всичко аз съм го писал; откъсът, публикуван в списанието, признавам, отчасти съм го преписал от Фойербах, отчасти от един френски спиритуалист, даже научният ми ръководител не забеляза. Знаете ли, университетските преподаватели са по-невежи, отколкото хората вярват. Перейра твърди, че се поколебал дали да зададе въпроса, който го мъчел цялата вечер, накрая се решил, но първо поръчал на младия келнер в зелена риза нещо за пиене. Ще ме извините, казал на Монтейро Роси, но аз не пия алкохол, само безалкохолни, така че ще поръчам лимонада. Та, докато отпивал от лимонадата, попитал полугласно, сякаш някой може да го чуе и да му отнеме думата: извинете, но вас, така де, бих искал да ви попитам, вас интересува ли ви смъртта?

Монтейро Роси се засмял широко и това го смутило, твърди Перейра. Я пък вие, доктор Перейра, възкликнал звучно Монтейро Роси, мен ме интересува животът. После продължил по-тихо: вижте, доктор Перейра, преситен съм от смърт, преди две години почина майка ми, тя беше португалка, учителка, почина ей така, от аневризма в мозъка, каква сложна дума, за да се каже, че ти се спуква вена и умираш внезапно; миналата година пък почина баща ми, той беше италианец, работеше като корабен инженер в доковете на лисабонското пристанище, остави ми нещичко, но това нещичко вече се изчерпа; имам и баба в Италия, но не съм я виждал от дванайсетгодишен и не ми се ходи да живея в Италия, струва ми се, че там ситуацията е още по-тежка от тукашната, преситен съм от смърт, доктор Перейра, извинете, че така открито ви говоря, но защо ми задавате подобен въпрос?

Перейра отпил глътка от лимонадата, обърсал уста с опакото на ръката си и казал: просто защото в един вестник се налага да се пускат възпоминателни слова за писатели, или некролози всеки път, когато си отива някой важен автор, а тези неща не могат да се правят от днес за утре, трябва да са добре подготвени, затова търся някого, който да ми пише предварително некролозите на големите съвременни писатели. Ето, утре ако се спомине Мориак, какво да правя?

Перейра твърди, че Монтейро Роси си поръчал още една бира. Откакто дошъл, младежът изпил поне три и, според Перейра, сигурно бил вече доста замаян, или поне на градус. Монтейро Роси отметнал перчема от челото си и казал: доктор Перейра, езиците ми се удават и познавам съвременните писатели; аз предпочитам живота, но ако вие настоявате да говоря за смъртта и ми плащате за това, така, както ми платиха да изпея неаполитанската песен днес, мога да се заема с тази задача и още за вдругиден ще ви напиша едно посмъртно хвалебствие за Гарсия Лорка. Какво ще кажете за Гарсия Лорка, нали всъщност той положи основите на испанския авангардизъм, както нашият Песоа даде начало на португалския модернизъм, пък и беше многостранен талант, занимаваше се с поезия, музика, живопис.

Перейра твърди, че отговорил, че Гарсия Лорка не му се струва най-подходящата личност, но можело да пробват, стига нещата да са казани с мярка и предпазливо, като се наблегне на приноса му в изкуството и не се засягат теми, които, предвид създалата се ситуация, можело да се окажат щекотливи. Тогава, по възможно най-естествения начин, Монтейро Роси му казал: вижте, прощавайте, че заговарям за това, аз ще ви напиша посмъртното слово за Гарсия Лорка, но вие бихте ли могли да ми дадете някакъв аванс? Трябва да си купя нов панталон, този е непоправимо съсипан, а утре имам среща с момичето, което ей сега ще дойде – запознахме се в университета, приятели сме и много ми харесва, мислех да я заведа на кино.

[…]

[…]

- 25 -

Перейра твърди, че му хрумнала една налудничава идея, но, като се замислил, може би щял да успее да я осъществи. Облякъл си сакото и излязъл. Знаел, че срещу катедралата има едно кафене, отворено до късно, откъдето може да се обади. Влязъл и се огледал. В заведението групичка окъснели посетители играели на карти със собственика. Сервитьорчето, полузаспало, се мотаело зад бара. Перейра си поръчал лимонада, насочил се към телефона и набрал номера на таласотерапевтичната клиника на Пареде. Поискал да говори с д-р Кардозу. Докторът се прибра в стаята си, кой го търси, попитал гласът на телефонистката. Аз съм доктор Перейра, казал Перейра, трябва непременно да го чуя, спешно е. Отивам да го извикам, задръжте така, казала телефонистката, няколко минути, колкото да слезе долу. Перейра изчакал търпеливо идването на д-р Кардозу. Добър вечер, доктор Кардозу, поздравил Перейра, искам да ви кажа нещо важно, но сега не мога. Какво има, доктор Перейра, попитал доктор Кардозу, да не ви е прилошало? Наистина ми е лошо, отвърнал Перейра, но не е там проблемът, у нас се случи нещо много сериозно, не знам дали не подслушват личния ми телефон, все едно, сега не мога да ви кажа нищо повече, но имам нужда от помощта ви, доктор Кардозу. Как да ви помогна, попитал доктор Кардозу. Тъй, рекъл Перейра, утре по обяд ще ви звънна, а вие трябва да бъдете така добър да се престорите на шеф от Цензурата, трябва да кажете, че статията ми е получила одобрение, само това. Не разбирам, казал доктор Кардозу. Вижте, докторе, отвърнал Перейра, обаждам ви се от едно кафене и не мога да обяснявам с подробности, вкъщи се случи нещо, което дори не можете да си представите, но ще разберете като прочетете следобедното издание на “Лисабон” утре – ще бъде изложено черно на бяло, – но трябва да ми направите тази огромна услуга, трябва да потвърдите, че моята статия е получила вашата лична заверка, нали? Трябва да кажете, че португалската полиция не се притеснява от скандали, че полицията е с чисти ръце и не се бои от шумотевицата. Ясно, казал доктор Кардозу, утре по обяд ще чакам вашето обаждане.

Перейра се върнал вкъщи. Отишъл в спалнята и махнал кърпата от лицето на Монтейро Роси. Покрил го с един чаршаф. После влязъл в кабинета си и седнал пред пишещата машина. За заглавие сложил: Убиха журналист. Минал на нов ред и започнал да пише: “Казваше се Франческо Монтейро Роси, беше от италиански произход. Сътрудничеше на нашия вестник със статии и некролози. Пишеше текстове за големите писатели на нашата епоха: Маяковски, Маринети, Д'Анунцио, Гарсия Лорка. Статиите му останаха непубликувани, но може би някой ден ще намерят своето заслужено място. Той беше весело момче, обичаше живота, но бе поканен да пише за смъртта и не отказа. И смъртта дойде да го потърси. Вчера вечерта, докато вечеряше в дома на редактора на културната страница на “Лисабон”, доктор Перейра, който пише тези редове, трима въоръжени мъже нахлуха в апартамента. Представиха се за политическа полиция, но не показаха никакъв документ, който да потвърди думите им. Не ни се вярва наистина да са били от полицията, защото дрехите им бяха цивилни, а и надеждата ни е, че полицията в нашата страна не си служи с подобни методи. Тримата мъже бяха нагли и груби, не се разбра от чие име действат – няма да е лошо властите да разследват това позорно събитие. Техният водач беше нисък, слаб, с мустаци и остра брадичка, другите двама го наричаха “командире”. Той се обръщаше често по име към тях и, ако тези имена не са фалшиви, двамата едри, яки мъже със смугла кожа и тъпи физиономии, трябва да се казват Фонсека и Лима. Докато дребният, слаб мъж държеше на прицел пишещия тези редове, въпросните Фонсека и Лима завлекоха Монтейро Роси в спалнята, за да го “ разпитат”, според собствените им думи. Пишещият тези редове чу удари и приглушени викове. После двамата заявиха, че са свършили работата. Всички напуснаха незабавно апартамента на редактора, като го заплашиха със смърт в случай че спомене на когото и да било за случилото се. Пишещият тези редове отиде в спалнята си и единственото, което можа да направи за младия Монтейро Роси, бе да установи смъртта му. Беше смлян от бой и ударите с палка или с приклада на пистолет му бяха счупили черепа. Неговият труп още се намира на втория етаж на “Руа да Саудаде”, номер 22, в дома на автора на настоящата статия. Монтейро Роси беше сирак и нямаше роднини. Беше влюбен в едно хубаво и мило момиче, чието име не знаем. Известно ни е само, че има медночервени коси и обича културата. Към това момиче, ако ни чете, отправяме най-искрените си съболезнования и най-сърдечен поздрав. Приканваме компетентните власти да ни предпазят от подобни епизоди на насилие, каквито се случват из днешна Португалия в тяхната сянка, а може би и със съучастието на някои от тях.”

Перейра минал на нов ред и долу, вдясно, поставил своето име: Перейра. Подписал просто Перейра, защото така го знаели всички, по презиме, както в течение на дълги години подписвал статиите си в черната хроника.

Вдигнал очи към прозореца и видял по клоните на палмите в отсрещната казарма, че се зазорява. Чул призива на тромпета. Отпуснал се в едно кресло и се унесъл. Когато се събудил, слънцето вече било високо и Перейра погледнал стреснато часовника. Твърди, че първата му мисъл била да побърза. Обръснал се, изплакнал си лицето със студена вода и излязъл. Намерил свободно такси пред катедралата и го взел до редакцията. В портиерната намерил Селесте, която дружелюбно го поздравила. Нещо за мен, попитал Перейра. Нищо ново, доктор Перейра, отговорила Селесте, знаете ли, дадоха ми една седмица отпуска. Посочила календара и продължила: връщам се идната събота, дотогава ще трябва да се оправяте без мен, днес Държавата се грижи за най-слабите, за хора от моята черга, искам да кажа, неслучайно членуваме в профсъюзите. Ще гледаме да избутаме някак без вас, измърморил Перейра и се качил по стълбите. Влязъл в редакцията и извадил от архива тънката папка с надпис “Некролози”. Сложил я в коженото си куфарче и излязъл. Спрял пред кафене “Орхидея” и видял, че има пет минути да седне и пийне нещо. Лимонада, доктор Перейра?, попитал услужливо Мануел, докато Перейра се настанявал. Не, отговорил Перейра, донеси ми едно сухо порто, предпочитам едно сухо порто. Виж ти новости, доктор Перейра, рекъл Мануел, пък и по това време, браво, браво, значи се чувствате по-добре. Мануел му сервирал чашата и оставил бутилката. Слушайте, доктор Перейра, ако искате още една чашка, сипвайте смело, а ако ви се е допушило, мога веднага да ви донеса пура. Донеси ми една лека пура, казал Перейра, впрочем, Мануел, ти нали имаш приятел, който хваща радио Лондон, какви са последните новини? Както изглежда републиканците си търсят белята, казал Мануел, а освен другото, доктор Перейра, добавил шепнешком, са говорили и за Португалия. Така ли, отвърнал Перейра, и какво казват за нас? Казват, че живеем под диктатура и че полицията измъчва хората. Ти какво мислиш, Мануел, попитал Перейра. Мануел се почесал по главата. А вие какво мислите, доктор Перейра, върнал въпроса, вие сте вътре в журналистиката и ги разбирате тия работи. Аз мисля, че англичаните са прави, заявил Перейра. Запалил пурата и платил сметката, после излязъл и хванал такси за печатницата. Когато пристигнал, открил метранпажа под пара. Вестникът излиза след час, рекъл метранпажът, доктор Перейра, добре сте направили да включите разказа на Камилу Кащелу Бранку, чудесен е, аз още като момче съм го чел в училище, и продължава да ми харесва. Налага се да го съкратим с една колона, казал Перейра, донесъл съм нещо за завършек на културната страница, един некролог. Перейра му подал листа, метранпажът го прочел и се почесал по главата. Доктор Перейра, казал метранпажът, въпросът е много деликатен, вие ми носите този материал в последната минута, без заверка от Цензурата, а ми се струва, че се говори за сериозни неща в него. Слушайте, господин Педру, казал Перейра, познаваме се от почти тридесет години, откак започнах да правя черната хроника в най-четения лисабонски вестник, някога да съм ви докарвал неприятности? Никога, съгласил се матранпажът, но сега са други времена, не е както някога, сега се налага да спазваме всички тези бюрократически формалности, доктор Перейра. Вижте, господин Педру, казал Перейра, получих устно разрешение за публикуване от Цензурата, обадих им се преди половин час от редакцията, разговарях с майор Лоуренсу и той е съгласен. Да, но най-добре ще е първо да звъннем на главния, възразил метранпажът. Перейра въздъхнал дълбоко и рекъл: хубаво, звъннете, щом настоявате, господин Педру. Метранпажът набрал номера, а Перейра зачакал със свито сърце. Чул, че метранпажът говори с госпожица Филипа. Главният е отишъл да обядва, казал господин Педру, говорих със секретарката, ще се върне чак към три. В три вестникът трябва да е вече напечатан, казал Перейра, не можем да чакаме до три. Не можем, разбира се, казал метранпажът, не знам какво да правя, доктор Перейра. Знаете ли какво, предложил Перейра, най-разумното решение е да се обадим направо в Цензурата, може да успеем да се чуем с майор Лоуренсу. Майор Лоуренсу, възкликнал метранпажът, сякаш самото име го изплашило, лично с него? Приятели сме, казал Перейра с престорена небрежност, сутринта му прочетох материала и той беше съвършено съгласен с мен, разговаряме всеки ден, господин Педру, това е част от нашата работа. Перейра взел телефона и набрал номера на таласотерапевтичната клиника на Пареде. Чул гласа на доктор Кардозу. Ало, майоре, рекъл Перейра, обажда се доктор Перейра от “Лисабон”, в печатницата сме, за да вмъкнем статията, която ви прочетох днес сутринта, но метранпажът не е сигурен как да постъпи, защото липсва писменото ви одобрение, моля, убедете го вие да не се притеснява, ето ви го. Подал слушалката на метранпажа и не откъснал очи от него, докато траел разговорът. Господин Педру кимал утвърдително. Разбира се, господин майор, казвал, точно така, господин майор. После затворил и погледнал Перейра. Е и?, попитал Перейра. Казва, че португалската полиция не се бои от скандали, отговорил метранпажът, че напоследък са се завъдили прекалено много престъпници, които трябва да бъдат разобличени и че вашата статия, господин Перейра, трябва да излезе още днес, това ми каза. След което продължил – каза ми също така: предайте на доктор Перейра да напише статия за душата, защото всички имаме нужда от нещо подобно, така каза. Сигурно се е пошегувал, отвърнал Перейра, утре ще го питам.

Оставил материала си на господин Педру и излязъл. Чувствал се изтощен, коремът му се обаждал с глухо гъргорене. Понечил да си поръча сандвич в ъгловото кафене, но взел само една лимонада. После взел такси до катедралата. Влязъл предпазливо вкъщи, страхувал се да не би някой да го причаква. Но в дома му нямало никого и царяла абсолютна тишина. Отишъл в спалнята и хвърлил поглед на чаршафа върху тялото на Монтейро Роси. Взел един малък куфар, поместил вътре вещите от първа необходимост и папката с некролозите. Отишъл до библиотечката и запрелиствал паспортите на Монтейро Роси. Най-накрая намерил един, който подхождал на неговия случай. Чудесно подправен френски паспорт, със снимката на някакъв пълен мъж с торбички под очите, възрастта съответствала. Името му било Боден, Франсоа Боден. На Перейра му харесало. Мушнал паспорта в куфарчето и взел портрета на жена си. Ще те отнеса оттук, му казал, по-добре да дойдеш с мен. Сложил го със снимката нагоре, за да диша. След това се озърнал наоколо и си погледнал часовника.

Трябвало да побърза, “Лисабон” щял да излезе след малко и нямало време за губене, твърди Перейра.

25 август 1993 г.