литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Такис Теодоропулос
Из “Пропадането на Нарцис”
Страница: 1/2




ТОВА БЯХА ОСЕМ, ДЕВЕТ, десет, единайсет, дванайсет малки божества. Показаха се, закриляни от мълчанието си, изпод прилежно сгънатите костюми, добре изгладените ризи и сгънатото бельо. Получателят им дишаше трудно. Взимаше ги една по една, държеше ги нежно в ръце, галеше гладкия им мрамор, а след това ги поставяше прави във витрината върху кадифена поставка.

След малко всички те бяха там. Това бяха седящ Зевс, малко по-голям от останалите, стар Посейдон, облегнат върху тризъбеца си, Хера с разголена гръд, Хефест, подпиращ се върху огромна сфера, Артемида, Атина, Аполон, Хермес с телосложение на бегач на дълги разстояния, съвършена Афродита със сладострастно приведена глава. Цялото народонаселение на Олимп без липсващи и отчупени крайници, с увереността на превъзходството, с блясъка на съвършенството, с онази светла напрегнатост, която излъчва около себе си абсолютната пълнота.

Така наведен, долепил лице до витрината, произнасяйки едно по едно имената им, дишането на новия им собственик ставаше все по-трудно. Накрая то застрашително заприлича на хрип.

Той бе среден на ръст мъж с огромен корем, нервни стъпчици и клюнообразен нос. В дома му на една от улиците в шестнайсети район отидох с такси направо от гарата. Щом ми отвори, той ми направи знак да вляза, усмири едно чудовищно породисто създание, което се разлая като побесняло, и ме успокои:

— Реакцията на Хектор е оправдана при гледката на грък, който пренася вечната Елада в багажа си.

Когато се отдели от витрината, ме изгледа сякаш с насълзен поглед:

— Замисляли ли сте се някога, господине, колко векове са били необходими, какви фантастични съчетания на човешкия ум са се изисквали, за да може един ден погледът на човека на изкуството да разграничи тази красота от хаоса?

— И колко ли още ще бъдат нужни, за да се повтори това — заключих аз.

— Дори самият вие не вярвате в това, което казвате. Не ми изглеждате толкова наивен, че да вярвате сериозно, че “това” може да се случи отново.

Аз се усмихнах, споделяйки горчивината му. Чаках да ми даде парите, двайсет и петте процента от стойността на сделката. Моят спътник, сърбинът Душан, се бе настанил в кафенето на ъгъла.

Но той бе на друго мнение:

— Не можете да си тръгнете така, преди да сме изпили по чаша шампанско! — подчерта той с нетърпящ възражение тон.

 

Докато седях в дебрите на апартамента му преживях нов бурен пристъп на параноя. Нищо не му пречеше да ме извади от играта. Бяхме сами в звукоизолирано пространство от онези, които създават впечатление, че дори изстрелите си остават строго личен въпрос. След това щеше да повика полиция и да твърди, че при законна самоотбрана е бил принуден да застреля непознатия чужденец, който е нахлул в дома му.

Душан беше отчайващо далеч.

Вече бе късно да предприема каквото и да било, дори да си помисля колко неприятен вкус имаше краят, за който знаеш, че наближава и не може да бъде избегнат по никакъв начин.

Но получателят на комплекта олимпийски божества се бе заел да ме убеди в чистотата на своите намерения. Сложи подноса с шампанското на масичката, седна на фотьойла до мен и ме попита:

— Говори ли ви нещо името Скопас[1]?

— Скопас — скулпторът от четвърти век.

— Онзи, който според Плиний, заедно с Бриаксий, Тимотеос и Леохарис[2] изваял скулптурите на музея в Халикарнас, онзи на когото приписват някои от барелефите в храма на Артемида Ефеска, а според Павзаний е архитектът на храма на Атина Алейска в Тегея в Аркадия. Допреди няколко години и аз, както всички, вярвах, че не е оцелял нито един оригинал от неговите произведения, а само известните римски копия, композицията Ерос, Потос[3] и Имерос[4], Ахил с нереидите и тритоните, Менадата. Знаете ли кое е характерно за неговия гений?

— Не.

— Елате с мен.

Без да се разделяме с чашите шампанско, отново се наведохме над витрината с дванайсетте олимпийски божества:

— Абстрахирайте се от тънкостта на линията, забравете непринудените им пози. Единственото, което искам от вас, е да съсредоточите цялото си внимание върху лицето на тази строга дева. Виждате ли очите, които изпъкват от дълбочината на очната ябълка? Виждате ли това изражение, което е достатъчно да ви внуши божествената природа на Атина? Не е ли удивително? Един човек е съумял да превърне човешката мъдрост, това общо и абстрактно понятие за божественото в изражение на едно женско лице. Това е Скопас. Отсега нататък можете да казвате не само, че сте видели със собствените си очи единственото оцеляло до днес негово произведение, но и че сте го докосвал със собствените си ръце.

— Струва ми се невероятно — успях да промълвя аз, заеквайки.

— И на мен ми се струваше невероятно до преди две години, докато не видях Берлинската стена да рухва и последния руския император с името Михаил Горбачов да пада толкова безславно от трона си. Оттогава знаех, че всеки изминат ден ме приближава все повече до това, което в момента изживявам заедно с вас.

Той погълна набързо хапка чер хайвер и освежи шампанското в чашите ни.

— Знаете ли, прекарал съм години наред, обикаляйки Гърция. Всичко в нея ми харесва — пейзажа, хората, начина по който говорите. Харесва ми звученето на вашия език. Дори вашите градове ми харесват. От една страна изглеждат така сякаш са временно построени, а от друга, ако се замислиш добре, виждаш, че ако притежаваха и най-незначителна самоличност, тези сгради не биха могли да издържат на яркостта на светлината. Те са създадени, за да оставят окото да се плъзга по тях. Дори Каламата ми харесва. Ходили ли сте някога в Каламата?

— Много пъти.

— Там, на края на града до автобусната гара има старо пресъхнало дере, а до него — кафене. Това е място без никакви отличителни особености. Когато отидох за пръв път в Каламата през зимата на 1975, там чух невероятната история за някакъв партизанин, комунист, избягал след края на Гражданската война в Съветския Съюз. Дотук нищо особено. Но има една подробност, която го прави по-различен. Със себе си той отнесъл и дванайсетте олимпийски божества. Намерил ги случайно в една пещера недалеч от Тегея, където влязъл, за да се скрие и спаси от преследването на Армията на националните сили. Неговите богове не успели да го спасят. Следите му се изгубили. Дали е попаднал в затвора в Ташкент? Дали не са го изпратили на заточение в Сибир? Кой знае. Във всеки случай той понесъл докрай жестоката си съдба.

Помислих си, че ако тази история бе вярна, дванайсетте божества би трябвало да се намират все някъде. За да е успял да ги пренесе толкова лесно и при такива условия, статуетките трябва да са били малки. Не разполагах с никакви други данни, освен предполагаемия им размер и районът, в който са били намерени, в Тегеа близо до храма на Атина Алейска, който според Павзаний бил построен от Скопас.

След години един мой познат швейцарец, на когото бях разказал историята, ми каза, че е чувал за някакъв комплект малки гръцки статуетки, съхраняван заедно с Троянското съкровище в подземията на Ермитажа. Само че никой не проявявал интерес към тази колекция, поради простата причина, че нейното съществуване не било известно на никого. Известявам ви, скъпи господине, че изгубих съня си много нощи наред и бях принуден да се лиша от доста неща, обладан от идеята, че някой ден тези дванайсет божества биха могли да станат мое притежание. Нямаше да ми бе простено да ги изгубя, понеже в подходящия момент можеше евентуално да не разполагам с необходимата за закупуването им сума.

След падането на Горбачов и разпускането на КГБ из Европа взеха да кръстосват всякакви лица, които твърдяха, че притежават съкровища от подземията на Ермитажа и са склонни да ги продадат. Виждате ли, щом изгубят имперското си самочувствие дори агентите на тайните служби започват да се държат като обикновени контрабандисти. Няма да скрия от вас, че ако бях руснак, щях да бъда комунист, неразкаял се привърженик на Владимир Илич Ленин. Той не само бе измислил начина, по който да успее да спаси руската империя, но и как да й придаде универсални измерения. Той принесе в жертва царете, за да може да продължи делото им. Но аз съм французин и единственото, което искам, е да умра спокоен в моя мавзолей, да си отида от този свят с гледката на красотата, която вие днес ми донесохте тук.

Преди няколко месеца ми съобщиха за “обявения търг на произведения от подземията на Ермитажа”, който ще се състои през септември в Женева. Когато видях снимките, вече нямаше никакво съмнение. Образът на Арес Финейски, който изглежда зареден с печал, олимпийската невъзмутимост на Зевс, умората в гънката на устните на Хефест и беглото усещане за неопределеност, което крие усмивката на Афродита. Само в един свят, който се е превърнал в свят, тъй като е бил украсен от разума, любовта може да притежава това усещане за неопределеност.

— Абсолютно сте прав!

Провикнах се ентусиазирано, сякаш изведнъж бях открил вярното решение. Този път сам освежих шампанското в чашите и очаквах продължението. Събеседникът ми изглеждаше уморен. Дъхът му продължаваше да излиза на пресекулки, а гласът му почти бе преминал в шепот. Чудовището до него седеше спокойно, полуизтегнато, а гигантската му глава бе подпряна върху дръжката на фотьойла и ме изучаваше с изпитателен, но глупав поглед.

— Когато чух началната цена за комплекта от Аркадия, тя ми се стори смешна. Изключено бе да знаеха, че дванайсетте божества са единствената оригинална творба на Скопас, запазена до наши дни, и да ги продават на такава цена. Но когато научих кои са моите конкуренти, ме обзе паника. Всички стени, които виждате тук, и още толкова зад вратата, бяха пълни с книги. Цял живот съм се гордял, че най-новото издание, което имам в библиотеката си, е на сто и петдесет години.

Отървах се от всичко. Продадох ги на възможно най-добра цена. Отървах се и от имотите си, онези, от които съм наследил името си, тоест от онова, което бе останало от тях. Запазих си само мавзолея, колата и малко акции, от които живея. И така спечелих своите дванайсет божества. А! И нещо смешно! В наддаването участваше и един ваш човек, грък корабособственик. Той заби като истински маниак една корона — парче злато, осеяно със скъпоценни камъни, същинската представа на варварството за красота.

— И какво възнамерявате да правите сега?

Стори ми се, че гласът ми прозвуча разтревожено.

— Нищо. Ще ви се издължа, както сме се уговорили и ще седна тук, на този фотьойл, който виждате, за да ги гледам. Нямам деца, идеята за брак не ми говореше нищо, сестра ми си отиде преди две години от този безрадостен свят. С една дума — сам съм.

Знаете ли, смятам, че Шопенхауер е бил прав. Ако след четирийсетата си година не станеш малко мизантроп, това означава или че малко цениш себе си, или че не можеш да мислиш. Ако на деветдесет и пет години продължаваш да мислиш, просто не можеш да понасяш никого около себе си. А аз мисля все повече и повече и за нещастие нещата в света ми се виждат все по-ясни. Едва сега осъзнавам колко е несправедлива историята към хората. Тя е несправедлива не защото ги убива, не защото ги смила с гигантските си челюсти, а защото им налага унизителното съзнание за тяхната глупост. Не е ли унизително да мислиш, че вярата в тази тук красота — и той ми направи знак към витрината с дванайсетте божества — е била заменена от киселата физиономия на дърводелеца от Галилея, че Диотима[5] е била изместена и е отстъпила мястото си на онази лишена от смисъл, каеща се Касия[6]?

— Да, но тази кисела физиономия е дала морална опора на всички онези, които тази красота е изключвала от своя свят, донесла е освобождение на толкова много хора, които не са имали къде да прислонят глава.

— И какво ме интересуват мен “всички онези”? Дори на улицата не мога да ги гледам вече. Измъчва ме съзнанието за небитие и ме интересува единствено тази необяснима тежест на живота, която отговаря на името самота! Повярвайте ми! Единствено увереността, че тези дванайсет малки божества сега са се превърнали в съквартиранти на самотата ми, кара смъртта да ми изглежда по-лесна.

— Завиждам ви.

— Изобщо не съм за завиждане, драги ми приятелю. Сърцето ми е три пъти по-голямо от това, което би трябвало да бъде и изглежда клапите, които му присадиха преди две години, за да му помогнат, не работят никак добре. Но от мига, в който ви видях да стоите на прага, престанах да се тревожа. Зная, че моят час е настъпил. Постигнах онова, което бях копнял през целия си живот. Какво друго да кажа? А! Може би още нещо както виждате, помислил съм за всичко в детайли. Освен че съм наредил когато умра, тялото ми да бъде изгорено, в завещанието си изрично съм записал, че дарявам дванайсетте божества на гръцката държава. Тази колекция от красота трябва отново да види светлината, която я е сътворила, да се върне в Тегея в Аркадия.

— Но вашето правителство няма да разреши тя да напусне територията на Франция.

— Моето правителство ли! Ха!

Целият бе разтърсен от пристъп на кашлица. Гигантското чудовище отмести поглед от мен към господаря си. Той се бе зачервил и бе закрил уста с кърпичка, която припряно извади от джоба си. Когато се успокои, ме погледна и продължи:

— Аз изпълних дълга си. Те ще имат в ръце напълно законно завещание.

Изведнъж усетих ръката му върху своята:

— Искате ли да останете тук довечера? Искате ли да ме наблюдавате как умирам? Искате ли да видите как един човек умира с образа на абсолютната красота пред очите си? Вие ще играете ролята на тринайсетия бог, на бога на нова Гърция, онзи, който ме посети през онзи далечен ден в кафенето в Каламата и ме накара да разбера защо си струва да живееш още един ден на тази земя. Чудовището ме гледаше безизразно, но бях убеден, че ако понечех да отдръпна ръката си, щеше да се хвърли върху мен. Целият бях напрегнат. Пулсът ми туптеше в слепоочието и усещах малкия пръст на десния си крак в обувката.

— Знаете ли, в кафенето на ъгъла ме чака моят спътник, за да му предам куфара с парите. Часът вече е осем и се страхувам, че не след дълго той ще ни посети.

Той отдръпна ръката си от моята:

— Разбирам ви. Всичко трябва да стане по реда си. Никой няма правото да пренебрегва действителността. Онези, опитали се сторят това, са изгубили вкуса на онова, което я надмогва, на онова, което я прави поносима за живеене.

 

Преди да извади куфара с парите от шкафа, той постави на бюрото си малък сребърен пистолет. Появяването му ме накара да замръзна. Усещането, което ме завладя, бе разновидност на смехотворното: така изправен, неспособен да воювам, невъоръжен пред насилието на обстоятелствата, изтръпнал, сам с малкото, вече изпаднало величие на моето собствено аз, може би за да се утеша си помислих, че там докъдето бях стигнал, дори смъртта вече нямаше никакъв смисъл.

Въпреки това, ръцете ми трепереха и бях притворил очи в очакване да чуя изстрела.

Когато отново ги отворих, събеседникът ми ме гледаше с пистолет върху разтворената длан:

— Не сте вършили друг път тази работа.

— Не — признах аз.

— Нито пък бихте я вършили отново.

— Не.

— Бих могъл да ви убия.

— Да.

— Но няма да го направя. Не съм в състояние да го сторя. Не мога да убивам. Не се научих да убивам, когато трябваше, а сега е твърде късно. Смъртта ми се вижда прекалено сложен проблем, за да мога да го разреша просто така с един изстрел.

— Разбирам ви.

— Той се усмихна.

— Не съм напълно сигурен, но във всеки случай можете да се отпуснете. Все още не е настъпил последният ви час.

— Не знам.

— Вземете това. То е ваше.

Подаде ми пистолетчето си. Недоумявах. За миг си помислих, че искаше от мен да поема отговорността за неговото отчаяние и да го убия:

— Знаете ли, и аз не съм в състояние да убивам. Дори мишка не мога да убия. Той поклати ръка, сякаш искаше да ми каже, че моментът не е подходящ за да си губим времето с глупости.

— Не искам от вас да убивате. Предлагам ви да направите нещо, за да спасите живота си. Това е ваше задължение. Не ми казвайте, че и това не е по силите ви?

— Но аз никога не съм хващал пистолет в ръка. И не знам как да го използвам.

— Много е просто. Освобождавате предпазителя ето оттук, а след това стреляте. Този тук има два куршума. Не е малко да имаш два шанса да живееш. Не се страхувайте! Вземете го! Хектор, легни долу!

Щом ме видя да се приближавам към господаря му с протегната ръка, гигантското чудовище се надигна и започна да ръмжи, разкривайки висящите си бърни в цялото им великолепие. Аз хванах пистолетчето и стиснах хладния от докосването на дланта му метал.

Той продължи:

— Вече ги познавам твърде добре всички тях, за да мога да им имам и най-малко доверие. Този Борис Йосиф Висарионович Джугашвили Елцин...

— Той истинска личност ли е?

— Той дори не е личност. Той е маска, една от онези маски, които ти напомнят колко отблъскващ може да стане животът. Винаги много добре е пресметнал всичко. Този път системата им не проработи. Нещо заяде в зъбчатите колела на механизма, малката песъчинка, която дори все още да не е станала бисер, също притежава своя блясък. Няма ли да ме попитате какво е това?

— Защо искате да ми помогнете?

— Защото и вие, както и аз знаете, че без тази красота животът не си струва. Затова поисках от вас да останете с мен тази вечер.

— Наистина ще ми бъде много трудно.

— Разбирам ви. Няма нужда да се оправдавате. Просто ви моля да не ме разочаровате. Всички те ме отвращават. Мисълта, че са докосвали тази красота с омърсените си ръце, ме вбесява.

Но защо по дяволите всички бяха толкова склонни да ме оневиняват? Защо не се намери поне един, който да ме види такъв, какъвто бях, да различи онова, което носех в себе си и да ме изтрие от лицето на земята?

— Къде тръгвате така? Няма ли да вземете парите? Нали казахме, длъжни сме да служим на действителността докрай, единствено тя може да ни разкрие измеренията на красотата. А парите са именно онази стойност, която съдържа в себе си неподправената мярка за действителност.

— Моля да ме извините. Дължи се на напрежението от всичко това.

— Хайде, скъпи мой. Не се срамувайте. Моля ви да ги преброите преди да ги вземете.

Гледката, която ме очакваше в чантата, бе много по-завладяваща от всякаква моя мисъл. Пачки от по петстотин френски франка, безброй пачки, подредени, кротко лежащи, жълти и пасивни, които не се съпротивляваха, когато ги взимах една по една, броях ги и така, както бяха сложени една върху друга, ми изглеждаха като единно тяло, завършено и съвършено.

Нищо не им липсваше, за да бъдат това, което бяха.

Сумата ми се видя астрономическа.










Напред (2/2) Напред



  
Накратко
Из “Пропадането на Нарцис”
Бележка на преводача

Още сведения

публикувано на събота, юни 15 @ 10:29:27 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| Космосът Хеленика | проза |

4380 прочита

Бележки под линия:


[1] Наред с Праксител, един от най-големите древногръцки скулптори. Бел.прев.

[2] Бриаксий, Тимотеос и Леохарис — антични скулптори от 4 в.пр.н.е. Бел.прев.

[3] Потос — (мит.) син на Ерос и Афродита. Бел.прев.

[4] Имерос — демон от свитата на Афродита, олицетворение на неудържимото еротично желание. Бел.прев.

[5] Диотима — жрица от Мантиния в платоновия “Пир” развива метафизиката на любовта. Бел. прев.

[6] Касия — византийска поетеса и авторка на църковни химни, живяла през 9 век. Бел.прев.


Още в тази връзка
· Такис Теодоропулос


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 4
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из “Пропадането на Нарцис”" | | 0 коментара


литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.17 Секунди