Азия Ардженто: Из Amore, Из I Love You Kirk - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Завинаги

Вече пет дена откакто живея в Лондон. 5 плътни дни. Сто и двадесет часа. Седем хиляди и двеста минути. Естествено твърде малко, за да съм тъжна. Тогава защо? Защо е това чувство за празнина? На ужас? Да променяш е равносилно да умираш.

Мисля за приятелите си в Рим, за бившото ми гадже, за баща ми... как да му го кажа? Как ще живея без тях? Завинаги?

ЗАВИНАГИ. Всички мъже, които съм имала, рано или късно стигат до съдбовното “завинаги”. Ще ме обичаш ли “завинаги”? Ще бъдем ли заедно “завинаги”? Ще се оженим ли и ще живеем ли заедно “завинаги”? Това означава за цял живот? Исусе! Да ти настръхне кожата... Един дори заговори за това “завинаги” едва два дни откакто ме познаваше. Добре, не някой който и да е... Той. Англичанинът.

Моят любим.

И ето ме тук, двадесетгодишна, неподготвено момиче, катапултирано в една прекалено объркана реалност, за да не плаши. С този полунепознат англичанин, за който все пак знам нещо и с когото фантазирам да остана “завинаги”. Какво ще ми се случи? Наистина ли ще стана домакиня, за да направя щастлив този мъж?

И какъв е той за да заслужава това?

Стоя в тази студена къща в Челси, опитвайки се да се концентрирам върху Шницлер. Бягство в мъглите. Бягство под млечнобелия покров на Лондон. Не се живее зле тук: сутрин правя дълги разходки, ходя на фризьор или се унасям в дрямка, чакайки моя любим да се върне. Пазарувам. Приготвям паста за него и сина му. Колко са хубави двамата заедно, толкова близки. Ядат спагетите, които им правя, с такава ненаситност и радост. Момчето ме мрази, нормално е, за него съм само една натрапница, която се е настанила в кухнята, която спи в леглото на баща му.

И колко е тиха тази къща. Тъмна, обширна и тиха. Три етажа. Тук вътре се чувствам микроскопична, и толкова самотна, когато той е навън.

Наляга ме една горчивина и ми се струва, че ставам отново дете, както когато се отегчавах до смърт през зимните следобеди, отивах при сестра ми и с плачещ тон я умолявах: “Фиоре, кажи какво да правя? Потисната съм...” и тя, стараейки се да не побеснее: “Рисувай”. “Вече го правих!” “Пиши”. “Не ми върви”. “Яж...” “Не съм гладна”. “Мисли” “Не мога”. Твърде сложно е. Мисленето, имам предвид.

Не мога, не трябва.

Трябва да се преструвам, че няма нищо, да премълчавам, премълчавам. Тази сутрин, както всяка откакто съм тук, небето е покрито. Вали лек дъждец с лайнян цвят. Стоя на прозореца в очакване на нещо, каквото и да е, за предпочитане свършека на света. В очакване той да се върне с топлата си усмивка и така познат мирис и да ми каже: “Никога не съм бил така щастлив. Обичаш ли ме?” “Обичам те”. “Обожаваш ли ме?” “Обожавам те”. “Кажи го и повярвай”. “Вярвам, обожавам те”... Когато двама човека се влюбят, все едно сключват договор. От първия ден, в който са заедно, може да се предвиди какви ще станат в бъдеще. Адам, казах ти, че можеш да бъдеш спокоен, аз съм добро момиче, ще ти готвя всеки ден и ще престана да работя, за да съм близо до теб. Толкова съм слаба в този момент, знаеш ли? И така изплашена. Вземи ме в прегръдките си и ми изпей една песен. Кажи ми, че всичко ще е наред и че ще бъдем щастливи заедно. ЗАВИНАГИ.

Електронна публикация 29. юни 2002

Напред (2/6)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а