Райнер Беленбаум
Опа-а, ето нá ти я реалността
Размисли върху концепцията на Догма 1995 | Страница: 2/6
Идиотите
Не само актьорите, но и фигурите като такива играят луди в “Идиотите” (актьори играят пиеса), от една страна за да се освободят от социалните ролеви образци, от друга страна, за да предизвикат тези, които остават извън да разобличат съчувствието и лъжовността на обществото. Прикрити в групата или на избрани места от публичността “шегобийците” симулират ‘своите идиоти’. И тази двойна игра рефлектира върху онзи двоен морал на обществото, например на работниците от фабриката, пред които шегобиецът изнася делото си със симулирано разбиране, или на представителя на общината, който иска да прогони “частната грижа за инвалидите” с лицемерно предложение на пари. Толкова за първото и обичайно ниво на фикцията.
Освен това на места шегобийците излизат извън ролите си, за да обменят помежду си опита на играта на идиоти, да коментират, обърнати с лице направо към зрителите, както е при документално интервю. (Все пак и тези интервюта също са инсценирани.) отново на друго място шегобийците дотолкова се вживяват в ролята си, като че отиват отвъд уговорените от групата правила на играта, съответно като че шегата преминава сериозното: например Йепе, когато иска да попречи Жозефина да бъде отведена от баща й; или Щофер, когато във възмущението си от нетолерантността на представителя на общината гича гол по улиците и подивял маха с ръце. Или Сузана, която като гледачка лавира между наблюдението и участието в играта (например при “груповия бой”).
Отношението между игра и сериозно е още по-задръстено от това, че с Карен с групата идва фигура, чиято лудост (в смисъл на лабилност) е фиктивно основана от едно трагично преживяване (загубата на детето й), за нея няма второ ниво на фикцията, (тя самата не се появява в сцените на интервютата), когато след известно време и тя започва да ‘играе’ ‘своя идиот’. Посредством до голяма степен универсални ситуации на Идиотите се удава да покажат оттенъците на подобна смяна на ролите и да противодействат на жанровите образци, казано по-абстрактно, да деконструират пред-структурирани типизации.
 Назад (1/6) - Напред (3/6) 
| |
| |
| Накратко | | Райнер Беленбаум разглежда три филма на Догма 95, третиращи всеки по свой начин проблема за лудостта. Прочитът му обръща внимание върху някои теоретически ходове преди да се говори за действителност и илюзия в киното. Позоваванията са както на манифестните постановки, така и на филмовите изпълнения.
| |
| Още сведения |
публикувано на събота, август 09 @ 01:16:22 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под:
Краища | От немски | кинокритика |
9698 прочита
| |
| Бележки под линия: |
[1] Въпреки че Зигфрид Кракауер в своята теория на филма (Siegfried Kracauer, Theorie des Films 1960) на отделни места говори за външна реалност, с определението на тези реалност като едновременно “физическа” той отпраща към човешкия възглед за това външно.
[2] Расизмът тук се явява като морално по-малко осъдителен от малтретирането на детето или по-точно като негово последствие?
[3] Когато Ницше разглежда трагедията като “въздигната високо над действителния ход на изменчивост на смъртното” и сочи, че чрез нея “Пропастите между човек и човека отстъпват на едно надмогващо чувство за единство” (Nietzsche, 1872), то на него може да му се опонира с това, че има и ръкотворна трагика.
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 4.33
Гласа: 3
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|