Райнер Беленбаум
Опа-а, ето нá ти я реалността
Размисли върху концепцията на Догма 1995 | Страница: 1/6
Илюзия / действителност
Философията противопоставя мислителите от ХІХ век, които смятат човека за способен на истинно познание и чисто щастие и поради това призовават към развенчаване на илюзиите (Фойд, Маркс), на онези мислители, които отказват на човека тази способност, признавайки и възхвалявайки илюзията като намираща се на служба у волята за живот (Ницше). Ако първите посветили работата си на анализа на изтласквания и отчуждения, за да обострят човешкото сетиво за реалността, то вторите смятат тъкмо това обстоятелство за слабост: нещо прекалено в познанието на реалността като спънка за действието (Ницше, 1872).
Философията на битието на ХХ век подложи на съмнение строгото противопоставяне между (човешко) възприятие и реалност. Хайдегер например критикува конструкцията на някаква ‘външна’ реалност, която според него недовиждала, че едно (питащо) бъдене ето нá (тоест едно битие, на което в неговото битие му е за битието) винаги вече е в-света, поради което не би могло впоследствие да отчужди от себе си реалността (Хайдегер, 1927).[1] Актуалните теории на дискурса схващат появяващите се в езиковия процес субекти и обекти вече не като независими инстанции, а като ефекти от една практика на осмисляне.
Това не пречи на теориите на историята на филма да мислят в парадигмата илюзия / реалност. Ако за едни ‘илюзионния характер’ на филма е заложен още в неговото имагинерно впечатление за движение, то има и други, които им се противопоставят: например още първите пионери на филма в усилията си да открият език за тази магия на движението, но и експерименталният филм в композициите на техническо остранение, неореализмът с повика му към автентичност или Нова вълна с подчертаването на автора-стил.
Преобладаващата, залагаща на илюзионния ефект, кино-продукция постоянно е интегрирала и с това размивала инициативите на подобни филмови политики. Така тя е добивала способността да представя като илюзия отвъд физическото впечатление за движение и социалните отношения. На такова впечатление се противопоставя ефектът на разочарованието, опитът, че имагинацията не може да се удължава машинно, символически до безкрай. Интеграцията става напълно скучна. А в киното бъденето ето нá знае за своето съответно другояче-битие-в-света, времево, пространствено – и социално.
Независимо от това, че най-новата политика срещу илюзорния характер на киното, разгърната от една група датски филмови режисьори, са свързва аудио (“обет да целомъдрие”) и предписателно (автентичност, критика на техниката) с исторически образци и че като PR-кампания привлече много внимание на повърхността (като например върху съблюдаването на предписанието), то тази инициатива постави решителни ударения за актуалната кино-продукция, най-вече с изискването за доколкото е възможно неприкрити игрови действия съответно с отказа от историзиране, ‘стуазиране’ съотвено върху географското отчуждение на мястото на снимките. Преопределената от това свобода и предизвикателство за импровизация решително бележи, особено при Идиотите на Ларс фон Триер, тематиката: ‘Лудостта’ и следователноо ‘другояче-битието-в-света’.
Напред (2/6) 
| |
| |
| Накратко | | Райнер Беленбаум разглежда три филма на Догма 95, третиращи всеки по свой начин проблема за лудостта. Прочитът му обръща внимание върху някои теоретически ходове преди да се говори за действителност и илюзия в киното. Позоваванията са както на манифестните постановки, така и на филмовите изпълнения.
| |
| Още сведения |
публикувано на събота, август 09 @ 01:16:22 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под:
Краища | От немски | кинокритика |
9701 прочита
| |
| Бележки под линия: |
[1] Въпреки че Зигфрид Кракауер в своята теория на филма (Siegfried Kracauer, Theorie des Films 1960) на отделни места говори за външна реалност, с определението на тези реалност като едновременно “физическа” той отпраща към човешкия възглед за това външно.
[2] Расизмът тук се явява като морално по-малко осъдителен от малтретирането на детето или по-точно като негово последствие?
[3] Когато Ницше разглежда трагедията като “въздигната високо над действителния ход на изменчивост на смъртното” и сочи, че чрез нея “Пропастите между човек и човека отстъпват на едно надмогващо чувство за единство” (Nietzsche, 1872), то на него може да му се опонира с това, че има и ръкотворна трагика.
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 4.33
Гласа: 3
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|