Ивайло Мерджанов
Пътят на ненужните |
Камбаната бие и ние митарите
посмяли да вдигнем очи
се посрещаме тихо по гарите
и тихо в тъмата вървим.
И живота ни бездна дълбока е
знаем какво ти говорим
и сме в пътя – без цел и посока
вече за нищо не спорим.
И с неонови стъпки през сивите
асфалтови сиви мъгли
в тоя градски поток заискрилия
път с осветени коли,
разминаваме леко съдбите си
и готови за вечния мир
домове построили в главите си
напускаме дивия пир.
Няма пощада – за воин и за брат
няма любов и няма сестри.
Да превържеш душата не можеш.
Остави я и нека кърви.
Ти не вярвай на тия пияници
ледени, хладни души.
Тука всичко има си граници
Янко май пак се напи.
И родени за ведро страдание
залитаме в смешния път
а над нас е звезда и в сияние
върти ни и пее градът.
А е сутрин, звездите се крият
до леглата е пътя далече,
утре: «В сон мне – желтыe огни»
и отново се просваш облечен.
| |
| |
| Още сведения |
публикувано на вторник, октомври 30 @ 23:34:21 EET изпратено от noridan
Подведено под:
| * | проза |
2124 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 0
Гласа: 0
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|