Петя Абрашева: „Бонбониерата” на Яница Радева или размисли върху вкуса на смъртта - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Заглавието на първата прозаична книга на Яница Радева – „Бонбониерата” опровергава очакванията на читателя в хода на четенето да вкуси от сладостта на литературата и живота. Вместо това текстът провокира усещането за тревожност и за безпомощност пред неизбежните катастрофи на живота. Книгата взема за повод реално събитие, случило се през 2009 г., – трагичното произшествие по пътя към църквата „Свети Спас”, когато автобус, превозващ хора от старчески дом, помита изкачващите се и слизащи от върха поклонници. Инцидентът съвпада с празника Спасовден – както в реалността, така и в книгата на Яница Радева. Този факт носи символично значение, тъй като Спасовден е християнски празник, бележещ възкачването на възкръсналия Христос на небето. Според народните вярвания на Спасовден се прибират душите на всички покойници, пуснати на свобода на първия Велики четвъртък. Така в книгата на Яница Радева смъртта на загиналите хора е натоварена със символиката на възнесението на душата и освобождаването ѝ от греховната човешка същност.

Историята в „Бонбониерата” е концентрирана около катастрофата, която бележи необратимо живота на всички герои. Инцидентът, който никога не ни бива показан директно, е допирателната, която обединява отделните съдби, съзнания и светове. Първата половина на книгата е подготовка, интуиция и предчувствие за траичната случка. Тук наративът прекъсва всеки път, щом трябва да назове ужаса и смъртта. Той сякаш се бои да изрече неназовимото и затова езикът замлъква, когато се изправи пред апокалиптичната реалност. Така, както няма опит за собствената смърт[1], така и повествованието не може да я репрезентира. Заставайки пред смъртта, наративът прекъсва, защото тя няма лице, няма форма, тя е самото непредставимо, което не може да бъде изобразено. Затова на мястото на смъртта в книгата на Яница Радева стои празнотата и стазисът. Смъртта е разпознаваема единствено в своите резултати – в труповете на загиналите хора и в болката на близките, които трябва да се научат да живеят със загубата.

Смъртта в „Бонбониерата” има едновременно физическо, религиозно и ритуално значение. Тя е свързана, от една страна, с чисто физическата загуба на загиналите, с внезапно угасналия живот на жертвите, оставил усещането за екзистенциална липса и пустота. От друга страна, смъртта е религиозно осмислена чрез представата за поклонничеството и за значението на християнския празник, на който се случва нещастието. В същото, време книгата маркира смъртта и чрез проиграването на характерните за православната традиция ритуали. Така например устойчивата метафора за смъртта в хода на цялото повествование са бонбоните, с които опечалените черпят за „Бог да прости”. Чрез тях сладостта и горчилката на живота се смесват в едно и живеят неразчленими във фикционалния свят, за да го направят още по-въздействащ и реален. Така бонбоните в „Бонбониерата” притежават особена двойнственост, те имат вкус на смърт и на нещастие и едва финалните редове успяват да разкъсат тази връзка чрез образа на детето, което все още няма сетива за смъртта, а единствено за сладостите на живота и за вкуса на бъдещето.

Катастрофата е използвана в книгата като разделителна линия на повествованието, разполовяваща го на две части – преди и след инцидента. Повторната поява на героите се случва след трагедията, когато светът е безвъзвратно променен. Това повествователно прекъсване може да бъде разчетено като желание да се снемат онтологическите стазиси, които бележат всяко човешко съществуване. Авторката се връща към оставените миг преди катастрофата светове, за да изследва какво се е случило в тях, след като смъртта се е вместила в битийното им пространство. В същото време книгата е желание да се наблюдават човешките реакции пред ужаса, да се изучи животът в миг, когато е тягостно белязан от болката и смъртта. Защото „Бонбониерата” е преди всичко книга за неизбежната среща на всеки със смъртта.

В същото време обаче фикционалният свят не е изкуствено стагниран: в него има място за всичко – за любов, за смърт, за ритуалите на делника и за бавния ход на старостта. Той е плътен, сетивен и въздействащ. Действието по-често се развива извън интимното пространство на дома – в социални институции като кафенето, болницата, старческия дом, кварталния магазин и т.н. Срещата с другите е важна за героите, защото придава плътност на собственото им съществуване и прави света многоизмерен. Тя им помага също да достигнат до себе си, да се вгледат в собствените си желания и стремежи, в индивидуаните си човешки светове. Героите са обикновени хора, уловени в обичайните мигове на делника. Залисани в суетните на ежедневието, те не могат да разпознаят наближаващото зло и остават безпомощни пред постигащата ги непредизвестена смърт. Катастрофата е самото немислимо, което разумът не може да допусне и с което не може да се справи. Единствено ирационалното и сънищата могат да боравят с категориите на ужаса и да посрещат последиците от него. Затова и в книгата предупреждението за инцидента идва под формата на сън, явяващ се на един от старците в дома за стари хора. Разбира се, никой не може да приеме основанията на подобно предупреждение и затова никой не взема предвид предзнаменованието на стареца, дори и стажантката, която би следвало да охранява живота и здравето на поверените ѝ хора. В този смисъл катастрофата се оказва екземплификация на тоталното събитие по Бадю, на онова, което представлява пробив в битието и което чрез този пробив ни позволява да достигнем до истината, която е станала неразпознаваема за нас. Книгата на Яница Радева е такъв опит за докосване до истината, чиято цел е да доведе героите (и читателя) до познание. Авторският глас не се намесва активно в повествованието, той остава дискретно скрит зад гласовете и съзнанията на протагонистите. Те представят пред нас цялото многообразие на човешкия свят – света на детето, на стареца, на жената, очакваща първото си дете и на шофьора на линейката, преситен от гледката на смъртта и нещастието. Това са хора на различна възраст, с различни професии и различен социален статус; една умалена в мащабите си вече не „Човешка комедия”, а „Човешка трагедия”, която трябва да преживее разрушението и смъртта.

Не на последно място заслужава внимание и оформлението на книгата, което удържа амбивалентността на метафората на бонбоните, характерна за фикционалния свят. Лъскавият бонбон от корицата, на пръв поглед примамлив и апетитен, при по-внимателно вглеждане се оказва част от разглобен механизъм, който съдържа предупреждението за деструкция и разрушение. По този начин книгата използва ресурсите и на вкуса, и на зрението, за да очертае изконната двойственост на човешкия свят, поделен между живота и смъртта, между доброто и лошото, между удоволствието и отчаянието.

В заключение може да обобщим, че не всяка дебютна книга оставя следа в читателското съзнание и кара читателя да търси отговорите в действителността около себе си, след като е затворил кориците, обрамчващи фикционалния свят. Но първата прозаична книга на Яница Радева прави точно това – провокира, тревожи, дразни по един вълнуващ и продуктивен начин, оголва нервите за досег с трудните и парливи въпроси на съществуването. Това ни дава основание да кажем, че „Бонбониерата” е една зряла книга, въпреки дебютния си характер. Тя прокарва убедително начало и ни оставя в очакване на бъдещите литературни проекти на авторката.

Бележка

[1] Темата за невъзможната смърт оформя общирен теоретичен дебат, в който участват важни имена като Мартин Хайдегер, Еманюел Левинас, Морис Бланшо, Жан-Люк Нанси и т.н. Тук конкретно се позовавам на Derrida, Jacque, Demeure. Fiction and Testimony in: “Blanchot, Maurice, Derrida Jacque, The instant of My Death. Demeure. Fiction and Testimony”, Stanford University Press, Stanford California, 2000.

Забележка: За: Яница Радева, „Бонбониерата”, Парадигма, С., 2011 г.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а