Усин Керим: Песни за Ата - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

СИН

В ранно утро двама тръгнем ли с баща ми
към гората стара с брадви във ръце
и зората бяла, бял яшмак развяла,
маха ни за поздрав от върха Острец,

вглеждам се в баща ми – черен и небръснат,
свил плещи корави от тегло и труд,
вглеждам се и мисля: „Ех, животе мръсен,
ех, животе тежък, като суров бук!...“

А той – с глас тъй весел, чудна песен пее:
„Циганин в полето, яхнал буен кон,
бяга като вятър, бяга – накъде ли?...
Иде нощ, а няма хлебец и подслон.

Удряй коня буен, момко млад и мургав,
удряй – нека бяга през простора син!
Нека те не стряскат студ и глад, и бури –
върнеш ли се, момък ще е твоят син!...“

Пее той – баща ми, циганин разрошен,
пее той и крачи, а след него аз,
чувствам как кръвта му в мойта кръв клокочи,
как пораствам бързо, всеки ден и час.

Зная, след години мъртъв ще е, бабо,
зная, след години друг ще съм и аз.
Но не ще забравя циганския табор
и ще пея песни с бащиния глас.

КОН ЖАДУВАМ

Кон жадувам аждраханин
дето стъпи – трап да дъни.
Гривата му щом прихвана,
в облаците да потъна.

И над тебе, стар бащице,
град обичан, град мой свиден,
да извия като птица,
та лицето ти да видя.

Сън сънувах, че се връщам –
няма кой да ме посрещне.
Пуста беше нашта къща,
както къщата отсреща.

Мъртва ми е баба Джина,
Ата с другия отиде.
Не затуй ли аз заминах
в път да крея, град мой свиден?

Плува облак начумерен,
где ще спре, това не питай!
Ой, сърце, защо трепериш,
чуло тропот на копита?

Кон жадувам аждраханин,
дето стъпи – трап да дъни.
Гривата му щом прихвана,
в облаците да потъна.

В ТАКИВА ДНИ

В такива дни, когато облак мрачен
като скала над мен се изграмуди
и сам-само сърцето ми заплаче
със кървавите сълзи на прокуден –

обличам аз вълшебното елече
на мислите и с песен се завръщам
като моряк от своя път далечен,
към роден бряг, към бащината къща.

И виждам там – едно хлапе немирно
как пъргаво прескача през дувара.
Изправи се, огледа се, подсвирне
и с камък щом тарабите удари,

от три страни дотичват дечурлига:
– Събрахме се, черибаши, води ни!...
И тръгнали, мъгла след тях се вдига.
Ех, весели, ех, радостни годнии!...

Но гледай го, то споря за миг. Защо ли?...
Защо назад като кошута тича?...
Крачето си там Ата е убола
и паднала, а тя му е сестриче,

че майка ѝ и него е кърмила,
тъй както се кърми рождено чедо
и вляла е в кръвта му своя сила.
Кой чужда кост би със любов отгледал?...

– Какво ти е?... - присяда то до нея
и трънчето изважда от петата.
А другите деца далеч се смеят
вървят и вече свиват към реката.

Ха, ставай де, що плачеш още, стига!... –
сълзите ѝ със прашна длан изтрива.
И шумната гълчава пак настигат.
Деца, деца безгрижни и щастливи!...

Сега съм сам, сега не трън, а шило
с отровен връх, със връх ръждив и хладен,
в сърцето ми дълбоко се е впило
и няма кой оттам да го извади.

Къде ли днес е Ата, да ме види
и мойта скръб с дланта си да изтрие?...
Какво над нас тежи като обида?...
А бяха дни, обичахме се ние.

ПЕСНИ ЗА АТА

I.

Ато моя,
черноока,
мургава,
висока,
във живота ми
звездице,
грей ти,
хубавице!

Пеят светлите машини,
с тях и Ата пее.
Ех, от старите години
мъката къде е!

Пей ми, Ато,
пей ми, мила,
пей ми песни
стари,
как в полята,
в дъжд
и вятър
скитат катунари.

Пръстите ти трепкат бързо,
звънкат колелата.
Нишка скъса ли се, връзвай
пак без възел, Ато!

Ато, Ато,
мое злато,
мургаво
момиче,
цвете росно
от полята,
колко те обичам!

Пей и бързай, бързай, Ато,
иде трета смяна.
Нека тракат вретената
днес на девет стана!

Ато моя,
черноока,
мургава,
висока,
във живота ми
звездице,
грей ти,
хубавице!

ІІ.

От своя стар баща писмо полуих.
Това писмо ме шибна като вятър:
– Ех, синко мой, омъжи ти се Ата,
а чаках аз, от нея чаках внуче.

Недей тъжи, недей да плачеш, чедо,
така било угодно на Аллаха.
Със твоя пръв приятел се вземаха,
но твърд бъди и службата си гледай.

И аз съм бил младеж и съм обичал,
и зная го – отрова е мерака.
Но няма що – година-две почакай,
тук имаме по-хубаво момиче.

ІІІ.

Дневален съм. От студ звъни луната.
Другарите край мене тихо спят.
Али, Али, прекрасен мой приятел,
научих, че оженил си се, брат!...

И сватба си сватбувал две недели,
и си поканил цялата махла.
Разказват ми: вино с котли сте лели
и пили сте ракия жълта, зла.

За твоя брак, за дружбата ни стара,
аз поздрав ти изпращам в стихове.
Да знаеш ти как радвам се, другарю,
уверен съм – добра жена си взел.

Детенце бях, със нея съм играел,
обикнах я, ти знаеш, друже мой.
Да имам син от Ата съм мечтаел
и нека тоя син да бъде твой.

Желая ти, Али, живот столетен
и щастие на твоята жена.
Във своя дом тепсия заровете –
над вас да има блик от светлина.

Ще минат дни и аз жена ще имам,
и в моя дом дайре ще зазвъни.
И в празник ще се срещнем четирима,
но бих ли ви обичал пак, Али?...

ІV.

Има думи – кажеш и забравиш.
Има песни – цял живот се помнят.
Има думи – чуеш и отминеш.
Има песни – влизат във сърцето.

Днес в махлата с Ата се видяхме.
– Знаеше ли, че съм се завърнал,
та намина рано към баща си?... –
Две дечица тичаха пред нея,
а пък трето – спеше на гръдта ѝ.

Като двама млади, що се любят
след раздяла дълга, в ден уречен,
срещнаха се погледите наши.
Като двама млади, що се любят,
дълго се целуваха на пътя.

Питай всеки срещнат, ще ти каже,
че очите свой език си имат.
Нашите очи си говориха –
дума си не казахме със нея.

Нашите очи си говориха,
пламнали от обич. Но защо ли
нейните и мойте се наляха?...
Милата ми, как се е стопила,
свехнала е като цвят попарен!...

Тази ли е, дето съм обичал,
дето идва всяка нощ в съня ми?
Тази ли е, за която страдам
и превръщам мъката си в песен?

Къщите ни – къща срещу къща.
Портите ни – порта срещу порта.
Нейният прозорец гледа в моя,
орехът ни все у тях се рони.

Пак ли пее рано срещу изгрев,
менчето си плиснала на двора?
Пак ли сплита в буйните си сплитки
дъхав здравец и латинка росна?

Ако пее – пее радостта ѝ,
че при нея всяка нощ дохожда
с ласкавия дъх на мъж обичан.

Ако вплита в плитките си цвете –
пет години като цвят в гръдта ѝ
все цъфти и все не прецъфтява
щастието на жена любима.

Има думи – кажеш и забравиш.
Има песни – цял живот се помнят.
Има думи – чуеш и отминеш.
Има обич – обич дор до гроба.

БАБАХАК

Бабахак – неписан закон,
страшен закон,
бащин закон,
бабахак.

На мегдана са се сбрали циганите черни
с коне
и каруци.
В тоя ден посред лято,
в тоя ден на бабахак,
бащите тук продават дъщерите си.

Демир и Алиджо си стискат ръцете –
стискат ръцете си,
пазарят се,
наддават.

Край тях е Арифа – мома тънкоснага.
Не смее Арифа сега да заплаче.

Отсреща е Мето, обичният Мето –
с очи потъмнели
от гняв
и от мъка.

Той стиска във джеба камата си крива,
трепери и чака,
трепери и чака...
А иска бащата пари за момата,
а иска и вика:
– Погледайте само – царица продавам,
пет хиляди що са за хубост такава?
Комуто се падне, халал ще му бъде!

И пак си улавят с Алиджо ръцете,
и пак пазарят се
и викат високо:
– Е, хайде, Алиджо, ти мелница вземаш
и тя ще ти носи,
и тя ще ти проси,
и тя ще те храни,
дордето живееш.

А Мето все стиска камата си остра,
трепери и чака,
трепери
и чака!...

Пари той си няма.
Но обич си има,
ах, обич голяма –
и днес я продават.

Но, виж, пазарлъкът е вече направен
и може би скоро камата ще блесне:
и нека, бабахак, във теб да удари –
тъй както светкавица удря връз дънер,
прогнил от порои,
на никой ненужен.

Във тебе, бабахак,
неписан закон,
страшен закон,
бащин закон –
бабахак!

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а