Ерик Тенгерщад
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988) | Страница: 1/4
На пръв поглед твърдението, че историята е за миналото изглежда тавтологично. За какво друго да е историята, ако не, за да представя миналото? Ако помислим повече, отношението между история и минало все пак става проблематично. Във всекидневния език ‘миналото’ означава нещо, което е било, но вече не е. Онова, което е, е настоящето, не миналото. А историята е. Историята е сегашното разбиране за това какви са били някога нещата. Така че няма никакво противоречие, ако се каже, че историята постоянно тече, тя непрестанно бива пренаписвана и тъкмо затова постоянно се променя, защото е, докато миналото вече е било и не може да бъде променено.
Накъде отвеждат тези разграничения между историята и миналото? На такъв въпрос е трудно да се отговори, защото той се опитва да хвърли съмнение върху обичайно ни схващане за света. Идеята, че можем да познаваме миналото, повече или по-малко се приема за ясна от само себе си. Но може ли действително да имаме такова познание?
Трудно можем да се справим с въпроса за отношението между ‘е’ и ‘било е’; той съвсем не е нов. На тази характерна трудност се натъква. например прочутата сентенция на Августин за естеството на времето. “Какво е времето?”, пита Августин, “Когато никой не ме пита, знам: но когато се налага да го обясня на някой, който би ме попитал, наистина не знам”.[1] И той се впуска в размишления дали времето е категория на ‘сегашното’, или е разпределено в три категории на ‘минало’, ‘сегашно’ и ‘бъдеще’. Изводът му е, че нито той, нито кое да е човешко същество не може да се справи с тази трудност. Вместо това, той смята, че естеството на времето е възможно да се схване единствено от вечно присъстващия всевишен Бог. Доколкото да се уталожи проблемът се намира отвъд нас като времеви човешки същества, то Августин смята, че трябва да размишляваме и да провеждаме волята на безвремевия Бог. Но какво става, ако няма Бог, на който да се позовем, обмисляйки естеството на времето? Дали това би означавало, че разграничението между ‘минало’ и ‘настояще’ ще се срине в хаос и че всички форми на причинно следствие биха се показали като чиста граматическа структура или просто илюзии?
Проблемът е как нещо тук-и-сега може да представя нещо там-и-тогава; как едно нещо може да стои за друго нещо, ако не съществува точка на позоваване. Какво ще означава да се каже, че историята е за миналото? При опит да се даде отговор на този въпрос, се забелязва проблем в конвенционалната историография, доколкото по традиция се предполага, че историята трябва да е в състояние да пренася знание от било към е, от минало към настояще. Но въобще възможен ли е подобен пренос? Проблемът се усложнява още повече от обстоятелството, че понякога историята се разглежда като идентична с ‘миналото’, а друг път като представяне на ‘миналото’. Така например да се изучава историята, може да означава, както да се изучава миналото, така и да се изучава разбирането на миналото. Тъй като понятията ‘идентичност’ и ‘репрезентация’ не са синоними, може да се допусне, че ту става дума за нерешен проблем в историописа.
Целта на това есе е да се разсъждава върху парадоксалното отношение между ‘история’ и ‘миналото’, както и тези между ‘идентичност’ и ‘представяне’ в историописа. Аргументацията ще вземе като отправна точка телевизионния филм от Питър Грийнауей Смърт в Сена, 1988.[2] Причината за такъв избор е, че макар в този филм Грийнауей да използува извори, каквито би приело всяко историческо изследване, все пак ако се разглежда като детайлна работа на историописа, то той може да бъде използуван както, за да обсъжда обичайната историография, в традиционното й схващане, така и като пример как да се пише история по алтернативен маниер, каквото и да се разбира под алтернатива (видео наместо печатан текст например). Филмът на Грийнауей може да се разглежда като катализатор на една вътрешна криза на общоприетото схващане за историопис.[3]
Напред (2/4) 
| |
| |
| Накратко | | Статията разглежда филма на Грийнауей като историописно изложение, с което предлага гледна точка и към новата му трилогия Куфарите на Тълс Лупър, чиято първа част също използува документализиращи ефекти и заговаря енциклопедичната научност в показаните предмети на века.
| |
| Още сведения |
публикувано на сряда, април 21 @ 11:20:16 EEST изпратено от grosnipe
Подведено под:
Краища | * | кинокритика |
18047 прочита
| |
| Бележки под линия: | [1] В: Augustine: St. Augustine's Confessiones. Translated by William Watt [1912]. London: Heinemann, 197779, 239. Цитатът отпраща към книга 11, 14:17, от “Изповеди” на Св. Августин.
[2] Death in the Seine, 1988, 44 min. (има го и в 40 минутен вариант). Продукция: Erato Films, Mikros Image, La Sept, Allarts Enterprises, NOS. Разпространение: Ideal Audience (France).
[3] Cf. Bo Stråth and Nina Witoszek (eds.): The Postmodern Challenge: Perspectives East and West. Amsterdam, Atlanta: Rodopi, 1999 (= Postmodern Studies; 27). По-конкретно виж въведението на издателя “Introduction” (9-23), статията на Hayden White's “Postmodernism and Textual Anxieties” (27-45) и статията на Georg Igger's “Historiography and the Challenge of Postmodernism” (281-301), свързани с кризата на съвременната историография и фона на тази криза.
[4] Цитирано по Robert Leggat: A History of Photography from its Beginnings till the 1920s. Намира се в интернет, http://www.kbnet.co.uk/rleggat/photo/. Оригиналната статия е публикувана в The Literary Gazette, 7. January 1893.
[5] Michel Frizot (ed.): Neuere Geschichte der Fotografie. Köln: Könemann, 1998, 27. (French original: Nouvelle Histoire de la Photographie. Paris: Bordas, 1994).
[6] W. Henry Fox Talbot: Some Account of the Art of Photogenic Drawing. London 1839, препечетано в Beaumont Newhall: Photography: Essays and Images. New York: Museum of Modern Art, 1980, 2332. Искам да изкажа признателност на James Kaye за това позоваване.
[7] Frizot, 2331.
[8] Цитирано по Leggat. Пълният текст на писмото на Баяр може да се намери у Frizot, 30.
[9] Frizot, 30.
[10] Frizot, 30; Leggat.
[11] Nationalencyklopedin. Vol. 4. Höganäs: Bra Böcker, 1990, 338. Оригиналният цитат: “Genom dagerrotypen kunde människan på ett mer verklighetsnära och korrekt sätt avbilda sig och själv och sin omvärld.”.
[12] F.R. Ankersmit: “Danto on Representation, Identity, and Indiscernibles”. In: History and Theory, 37 (1998:4), 4470.
[13] Ankersmit, 52f. Курсив в оригинала.
[14] Reinhard Koselleck: Futures Past. The Semantics of Historical Time. Cambridge: MIT Press, 1985.
[15] Ankersmit, 54.
[16] Ankersmit, 67f. Курсив в оригинала.
[17] За своите извори Грийнауей е казал: “Натъкнах се на книгата на Ричард Гоб, Смърт в Париж [Richard Cobb, Death in Paris]. Той е открил архивите на моргата в Националната библиотека, предоставени от двамата сътрудници в моргата, Бойл и Дод, които в годините след Френската Революция са записвали много грижливо, ако и наивно, сведения за телата, за които са отговаряли между 1795 и 1801, години, които ще включат Терора, Директората и консулата.” Цитат по Alan Woods: Being Naked Playing Dead. Manchester 1996, 255.
[18] Преведено по звукозаписа на филма.
[19] Цитирано по Woods, 256.
[20] Peter Greenaway: papers/papiers. Paris: Dis Voir, 1990, 20.
[21] Преведено по звукозаписа на филма.
[22] Според информацията за филма в The Internet Movie Database Ltd. (http://www.uk.imdb.com/), някои зрители са разказвали, че когато актьорите във филма се движат, мигат, или показват по какъвто и да начин че са живи, това може да се вземе за “гаф” (или непреднамерена грешка във филма, грешка, която прекъсва логиката на конструкцията, върху която се основава композицията на филма). IMD все пак потвърждава, че не е “гаф”: “Неправилно смятани за гафове: Режисьорът Питър Грийнауей потвърди, че макар и в началото да не е възнамерявал да има актьори, играещи тела, не се е възпротивил когато са го правели, тъй като на нивото на филма се има пред вид, че хората само се представят за мъртви и движенията само спомагат да се подсили това.”
[23] The New Encyclopædia Britannica the 15th edition, 1985, Micropædia, vol. 9, статия “Pathos”. Доста анекдотичен детайл в този контекст е, че в The New Encyclopædia Britannica, Micropædia, статия “Pathos” може да се намери, но не и такава за “Pathology”. Този факт трябва да се сравни с The Encyclopedia Americana. В последата енциклопедия може да се намери статия “Pathology”, но не и статия “Pathos”. Освен това в старата човек може да прочете “Gr. Pathos, emotion [чувство, емоция]”, докато в новата е написано “Gr. Pathos, disease [страдание, страст]”.
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 3.83
Гласа: 6
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|