Пеньо Пенев: Тъжна неделя - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

РОЖБО МОЯ!

Тук денят
над желязо се ражда.
Тук росата
роси над бетон.
И по блеснали релси и сажди
отгърмяват
вагон след вагон.
Цех до корпуса
ръст извисява.
В дим боботи
грамаден завод.
Рожбо моя!
Фиданчице млада,
как ще цъфне
тук
твоя живот?!...
Как ще пуснеш ти
корен
в желязо?
Как ще пуснеш ти
корен
в бетон?...
То не става
по план набелязан.
То не става
по план
и закон.
Рожбо мила,
за своето детство
ще потърсиш ли утре
вина?
Приеми
ти от мене в наследство
вместо роден дом –
родна страна!
Приеми я
такава:
в дим, сажди!...
Ще е трудно,
но ти я милей!
Че без дом
днес поетът се ражда,
а за дом
вечно трябва да пей!...

ЕПОХА

В гняв и жалба
клокочат гърдите задъхани
и тежи на езика ти дума неказана!
На живота в долапа
са ширнали плъхове,
заменили
с високите звания разума!...
С мръсни пръсти
мерзавец
в душата ти рови
и скверни туй във тебе,
що пей и гори.
Да даде за стотинка
честта си
готов е.
Защо не?
Заменил би
и тор за пари!...
И смърди тази чест!
И денят става
душен,
вонят гнили души
на коварство,
и кал!...
Слушаш този глас,
който не искаш да слушаш,
идва този,
когото не си позовал.
Набий с вятър устата си,
мозъка – с глупост,
че виж, оня там
в джоба си камък държи
и се готви главата ти
с него да счупи,
щом не бъде покорна
пред гнусни лъжи.
А пък има път!
Има истини!...
Има надежди!...
Те ни мамят
и чакат,
и викат:
– Тръгни!...
Но със стиснати зъби
и свъсени вежди,
ти си още тук –
в душните, облачни дни.
Колко трудно е в нашия век
да бъдеш честен човек!

ТЪЖНА НЕДЕЛЯ

Здравей, чаша! Ний пак сме сами!...
От кръвта ми по-силно и мило,
в тебе слънчево чудо шуми,
скръбно образа мой отразило.

Няма топлите черни очи!...
Празна крайната маса остава.
Не тъгувай, сърце... замълчи!
Нищо пулса ти не заслужава.

Моя „Тъжна неделя”, ридай!...
Вечер моя, черней като гарван!
За мен всяко начало е край –
не зова... не очаквам... не вярвам.

Надалеч ще заглъхна без вест
като твоята песен, Лозане!
Надалеч ще замина злочест,
само вятърът тук ще остане.

Няма истина!... Няма лъжа!...
Тегне само небе свечерено.
Нито радвам се, нито тъжа.
Тишина... самота... и студено!

СЛЕД ЗАЛЕЗА

Живот, живот! – на младото ми рамо
ти сложи тежка, лицемерна длан.
Мечтаното е вече отмечтано,
изпита – чашата, смехът – изсмян.

И малко тиня извора помътя!...
И аз утеха по-добра не знам
от таз, на тоя век сред кръстопътя
да бъдеш влюбен, горестен и сам.

Към всичко станал странно безразличен,
аз отминавам чужд и мълчалив.
И всъщност, сам не знам какво обичам –
знам само, че не съм, не съм щастлив!...

Не искам нищо!...С никакви пътеки
не диря през страданието брод
към слънцето, угаснало навеки,
към скъпата безсмислица: живот!

ПЪТЕКА

Тъжен залез кърви над гората
като прясна отворена рана.
С тъжен ромон звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

Умореният ден догорява,
плаче вятърът – сбогом навеки!...
Свечерява сега, свечерява
над смълчаните бели пътеки.

Всеки своя пътека си има,
всеки бърза и търси човека.
И аз имах пътека любима,
и аз някога имах пътека.

Още крачка и – ето го края!...
Извървяна е тя, извървяна!...
Какво с мен ще се случи, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана.

Много мили неща аз разлюбих,
дори погледа кротък на мама.
Имах всичко... и всичко загубих.
Няма щастие, щастие няма!

Сам да бъдеш – така най-добре е,
нищо в нашите дни не е вечно.
И най-милото ще отмилее,
и най-близкото става далечно.

Всеки друм става тесен за двама,
всяка радост е бременна с мъка.
Нека никога срещи да няма,
за да няма след тях и разлъка!

Всеки огън гори – догорява,
никой извор вовек не извира.
Туй, което цъфти – прецъфтява,
туй, което се ражда – умира.

Всяка клетва е само измама,
всяка нежност крий удари груби.
Нека никога нищо да няма,
за да няма какво да се губи!...

Догорелият ден над гората
нека само кърви като рана.
Нека тъжно звъни на житата
светозарната сребърна пяна.

26 АПРИЛ

Обида тук дочака
опазената нежност.
Линее сетно слънце
над смелите мечти.
И траурна камбана
в тревожна безнадеждност
в душата ми не стихва,
ридае и звъни.

Додея ми, любима,
че с мен не си щастлива,
че смях и топла вяра
не носи моят ден.
Обиден аз допивам
от чашата горчива
и може би наскоро
ще зазори без мен.

х х х

Страхувам се... Не ще ми стигне времето.
Върху клепачите ще слезне вечерта...
Ще бъдат недовършени поемите
и недопята песента...

х х х

И този болно-топъл ден отмина,
заспивам без мечти за изгрев румен.
Последна мисъл и последна дума
за теб ще са. За теб и... за Родината!

ДУШАТА МИ НЕ Е МОДЕРЕН РЕСТОРАНТ

Душата ми не е модерен ресторант,
за да гуляят в нея разни дами!
Не искам да пилея гордия талант
в дребнавости и лични, празни драми!...

Когато цялата планета ври в борби
и взрив тежи на дните в небосводите,
когато следната година може би
война ще връхлети върху народите!...

На колебливостта отхвърлям гневно бремето
в излишна нежност и сантиментални думи.
Аз искам в крак да бъда с марша смел на времето
и да воюват стиховете ми – куршуми!

За теб е труден моят път сред грохота,
разбил съня на празна суета.
Довиждане!... Мен чака ме епохата.
Сина си слънчев чака вечността.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а