Виорел Визуряну: Младият Чоран: мигът като спасение - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Не можеш да публикуваш една книга, в която да пишеш, че не съществува спасение (Спасението), че едно спасение е невъзможно. Можеш да я напишеш, разбира се, можеш да напишеш за своето отчаяние, жестоката безнадежност, можеш да плачеш горчиво и искрено върху листове, които ще ти станат (скоро?) завещание. Но не можеш да публикуваш – самият ти – тези листове. Всеки акт на публикуване представлява, подразбиращо се, ако не една забава, тогава поне (или дори) едно спасение. За момента или непрекъснато, винаги отсрочено или завинаги изтичащо между пръстите – но едно спасение. Ако актът на писането може да попадне в семантиката на смъртта (но и там, с изключение на завещанието, само ниско и косвено), тогава публикуваният попада фатално (!) в една здравна семантика – и тук не ни интересува дали става въпрос за изцеряване, лечение или възстановяване. Здравето, обещанието господства върху акта на публикуване, както върху всичко, което произтича етимологически от същия корен: публиката и рекламата.

Съществува обаче начин да се каже, че няма спасение, което всъщност казва нещо друго: че не съществува онова спасение, за което всички мислят (това, което може да се прочете и като „няма спасение за всички“), че няма спасение в „обикновения“ смисъл на термина – да се възстанови нещо от миналото, да се изгради нещо в бъдеще, да се намери това, което обикновено се нарича решение. Това нещо го казва младият Чоран и го прави – потиснато – няколко пъти. В два от най-ранните публицистични текстове („Размисли за мизерията“, съответно „Смисълът на съвременната култура“, двата от 1932 г.) присъдата изглежда обезоръжаваща, сразяваща, безмилостна: „Днешната култура (...) е културата на хора, които никога не са били млади. За тях мизерията е основен фактор за стареенето. От тази нестабилност, причинена от мизерията, произтича страхът за бъдещето. Само асимилирането понастоящем може да доведе до равновесие. Придвижването на това съзнание и за в бъдеще анулира всяко наивно живеене на каквито и да са възможности за равновесие. Нещастието на днешния човек произтича от невъзможността на съществуването понастоящем. Бъдещето е елемент на несигурност, от друга страна мизерията го кара да се разпада по настоящем. – Засега, за днешния човек няма спасение (подчертаното е мое – б. а.)“ (SD 54) [1]; „Трагичното при съвременния човек, който става трагичен за съвременната култура – произтича от болезненото разделение между съзнанието, с неговите посоки и центростремителните тенденции към наивността и ирационалността на живота. Оттук произтича и парадокса: съзнателната ориентация (подчертаното мое – б.а.) към наивно и ирационално, парадокс, който показва, че за актуалния исторически момент не съществува спасение“ (подчертаното мое – б. а.) (SD 70)

Би трябвало преди всичко първо да бъдем внимателни към контекста, в общия контекст на двете статии: тази за анализа на съвременната култура („на днешната култура“), анализа на „на днешния човек“. После да погледнем на тези показания, които закотвят временно присъдата в случая: „засега“, съответно „за актуалния исторически момент“. Това, което кани читателя на известно примирение – а тук тези, които познават страници, написани от Чоран знаят, че неговата „позиция“ произтича тук от виждането, касаещо културната историческо-органистична съдба [2]. Няма какво да правиш, няма решения, исторически казано, изглежда парадоксално това спасяване: „Концепция за историческата съдба на културите премахва възможността за решения. По принцип решенията са прости думи. Трябва да им признаем една минимална ефективност при малките проблеми на деня, но когато става въпрос за присъщия смисъл на същността на живота, тяхната ефективност е илюзорна.“ (SD 77) Всъщност, за Чоран, в живота не съществуват решения (за живота): „Най-заблудените и най-измамените хора в света са тези, които търсят решения. Животът си има своя смисъл; решенията са за моралистите. Разбира се характерно е, че духът на нашето време е непокорен, на какъвто и да е нормативизъм в морала. Няма я вече онази воля да живееш по правилата, за да се затвориш в трансцендентните рамки на живота. (...) Илюзия е да се търси подчиняване спрямо правилата ... (подчертаното е мое – б.а.)“ (SD 20). Казано другояче, „животът е безразличен към моралните принципи и критерии“ (SD 78).

Спасението е императив отвъд морала, изцеждайки жизненият си сок от отчаянието. Едно решение представлява отговор на един набор от идентични или дори сходни предпоставки за много хора – то представлява една рационализацията на живота. (На друго място, Чоран отбеляза, че „рационализацията е една неестественост. Конструктивният ѝ подход пренебрегва уникалността и ирационалността на феноменалните явления“ (SD 76)). Спасението представлява едно персонализирано решение по абсолютизиран начин. Това е и причината поради която, фактически, спасяването не може да се преброява: Можем да говорим само неуместно за едно спасение или за повече спасявания – в противен случай, семантиката ни налага да се позовем на (а „да се позовем“ не означава „да се говори за“ ...) само спасението (или, ако предпочитате, Спасението).

За да не казваме повече, че за младият Чоран (за себе си заслужава да се спомене) дори не може да става въпрос за примирение в такава историческа ситуация, дори напротив. Говорейки за това, което може да се нарече един нов „вид“ в образа на съвременното общество, безработният интелектуалец, Чоран – самоанализирайки се, разбира се! – ни обръща внимание, че докато при едни „предчувствието за края взема формата на съжаление, при безработните интелектуалци взема формата, странна и демонична, на любовта към края, на предчувствието в една екзалтирана радост за едно приближаващо се рухване“ (SD 20). А примирението на другите ще е достатъчно всъщност да ни очарова: „кой днес още вярва в личността, идеала или прогреса, кои са съставните елементи на една култура? Преди произнасянето им е придружено от една чувствителна нотка; затова се е вярвало в тях. За нас са загубили значението си, ставайки обикновени схеми. Тези неща не трябва да се установяват с едно чувство на съжаление. Лично съм възхитен от примирението и силният скептицизъм на нашето време. (подчертаното е мое – б.а.)“ (SD 71)

Въпреки това, дори ако не постигнем такова разбиране, изглежда че можем да се „отървем“ оттук, в историята или културата, по всяко време (въпреки, че е отърваване ... към истинската, автентична лична трагедия): всичко относно „епохата“, в която живеем, относно „днешната култура“, изглежда като да ни изключва по някакъв начин, изглежда, като че ли не се говори за нас (за нас самите), изглежда като да ни оставя на нас, на онези, които говорим, един шанс (който, разбира се, другите нямат). Семантично казано, тук чувстваме едно откъсване, едно тотално невключване, едно отлагане. По-ясно – изглежда, че ни оставя зрители, дори и пред онази част от нас, която е погълната от другите, от културата. „Затова, парадоксално, още веднъж се връщаме, решението е да нямаме решения, а да се търси ... спасението. Единственият „изход“ (който всъщност е „вход“ – по-точно едно проникване през „тясната порта“ на автентичността) е да се преобразува липсата на решения във възможност (винаги несигурна!) на спасението. „По върховете на отчаянието“ няма решения.

След едно десетилетие, разхождайки се из Латинския квартал, Чоран отново отрича другите. Констатирайки, че „един изнурен народ не е способен на друго, освен на отрицателния възторг на интелигенцията пред световното небитие“ (IР 71), че когато „си на етапа на упадъка на Крепостта“, „тогава се вдигаш с врява върху нея. И искаш да се спасиш. В нея, кой и какво да ти помогне? Нищо не ми помогна, нищо. (...) Нито една книга не ме подкрепи, в квартала на учението, нито една вяра не ме подкрепяше, нито един спомен не ме подкрепи (подчертаното е мое – б. а.) "( IР 72). Единствената помощ отвън – но едно „отвън“, което предизвиква само страст, вътрешно вълнение – ще дойде от страна на музиката, Трансформърс от Концерт за две цигулки на Бах – „длъжник съм му“ ще сподели Чоран. Но на мене, на мен остава ли ми да направя още нещо?

Едно изречение от първите фрагменти, на които се позовахме, искаме отново да го припомним тук: „Човешкото нещастие днес произтича от невъзможността за оцеляване в настоящето (подчертаното е мое – б.а.)“. Разбира се, статията, от която съм откроил натрапчивата идея на съвременния човек да се грижи непрекъснато за бъдещето, да се остави оборен от нея, във вреда на един живот в настоящето, а настоящето, към което препраща, би трябвало да се разбира на първо място в неговия колкото се може по-светски смисъл, настоящ на думата. Но при Чоран съществува и цяла една реторика на настоящето, разбирано като единствената възможност да се спасиш. А настоящето означава за Чоран мигът. С други думи, мигът за него е единственият знак за автентичността на настоящето.

Както често твърди Чоран, всяка следа от рационалност представлява опит да се хомогенизира, непоправимо фалшифицирането на живота. Но не само това. Всеки израз на разума, всяко правило, всяко „трябва“ и всяко „искам“ представлява нещо уверително, елемент на стабилност, обещание за едно бъдеще, „по спокойно“, един проект. На индивидуално ниво, проектът на младия Чоран ще бъде следователно един проект на липсата на проект, който ще се върне следователно, окончателно, към едно мислене за мига или по-скоро, понеже всяко концептуално мислене е чрез самата си същност деформиращо, към едно призоваване, едно очарование на перманентното изживяване на мига. В крайна сметка това е отговорът, единственият възможен, който човекът може да предложи на Господ (единственият начин да се забрави за Бога, обаче за да го „възвърне“ по-късно, след като види) господарят на вечността, на истинската вечност, не на лошото подражание, което позволява на хората, по този начин надхитрени от вечните отломъци на бляновете, както някога местните жители са били заслепени от перверзните дарове, от ярките парчета на европейските колонизатори.

Страстният пътеводител ще се открие, от самото начало, като една възхвала на мига, в двоен регистър като „разграничаване от Бога“, ако може да кажем така, от вечността, обещана от Него, но и като разграничаването от слепотата на хората, като бягство от топлите илюзии на рационалността. Като разграничаване от Бога, защото Той „постави херувими с пламенния меч с огнени езици, да пазят пътя към дървото на живота“ (Бит. 3, 24), но как „пътят се запушва през блатата и в сенките на райските клонки се губеше в свят без следа“, това означава всъщност, че „Всемогъщия ни е затворил своите пътища“ (IP 10). Какво ни остава да правим? „Тогава ще засадим друга плодно дърво, тук, където той няма пазачи, нито мечове, нито пламъци. Ще създадем рая в сянката на изтезанията – и благ човек, ще си починем под земните недра, като ангели на съвършенството на един миг. Той да остане като вечност без никой (подчертаното е мое – б.а.).“ (IP 10). „Времената“ на вярата са изоставени. Огънят ще бъде материален и символичен израз на мига винаги жив: „не със свенливост, а с търпение ще встъпим във владение на това, което е изпуснал фаталният предшественик. Трябва ни огнен план – и, острейки оръжия и безумия, враждебни херувими ще се стопят от пламтящата ни душа“ (IP 10). Значението на пречистващия огън е преобърнато, с един отговор „с огън в огън“, ако можем да го наречем така. Това, което е пазило Неговата тайна, пламъкът („пламък мечове с огнени езици“ на херувимите), става дори израз за лично спасение. Като в един анахроничен прометеев жест, човекът ще открадне огъня от Бог, за да го да внесе в себе си. Но семантичният контекст ни отдалечава, разбира се, от всички общи неща на познанието, разбирано по картезиански като притежание на истината и сигурност, както и за цялото тълкуване... светло на този жест – ще бъде един наситен живот „наука за грешките“, протекъл в името на един „кръстоносен поход на грешките“, ще дишаме в „дълбочините на илюзията“. Слабостите, развалата се превръщат в оръжие, в единственото оръжие, с което разполагаме: „въоръжени с трудностите на съществуването, ще опустошим жестоката сигурност, която ни дебне. Ще се втурнем в сигурността, ще се нахвърлим върху истината, ще враждуваме с недействителните светлини“ (IP 10-11).

Новият прометеевски жест е не само неизбежен анахронизъм, но придобива и една ясна семантична инверсия: à rebours, огънят сега ще възкреси вълнението, дълбините на живота (а не извисяването на духа!), първичността им отвъд Бога, и ще придружи, както видяхме, непознаването или, по-скоро, игнорирането и окончателното изоставяне на вече придобитото познание. В допълнение, споменатият жест остава като израз на бунта на човека, само че сега става въпрос за бунт на отделния човек – това е жест, който всеки трябва да поеме, жест, чиято необходимост трябва да се изпита лично. Човекът е изоставен на собственият си спасителен жест. Чрез необходимия грабеж възстановяваме не един огън „на всички хора“, а намираме отново огъня в нас самите.

Както казах, в контекста, посочен преди това, този аспект е и по-значителен, става въпрос и за едно разграничаване от другите хора, понеже нашите предци „не знаят, че раят и адът са разцъфтяване на мига, на самия миг, че нищо не е над мощта на безполезния екстаз. Не срещнах по техния смъртен път вечното спиране по дъгата на премигванията. (подчертаното е мое – б.а.)“ (IP 11).

Мигът не означава обаче абсолютно затваряне в себе си, изоставяне във вълнението на случайното изтичане на времето, а абсолютно състрадание към всички неща. Първото би било това, което е визирано, целта, която би могла да ни спаси – второто дори интимната причина за това търсене. Възхвалата на мига би била причинена от отказа от вечността, от ненамирането на вечността по-скоро, от търсенето на една такава вечност, една вечност на мига, една нестабилна вечност, която ще ми позволи да забравя, че нещата са били и че те няма вече да бъдат. Изповедта на младия Чоран изглежда „убедителна“: „и както виждах времето във всичко, се надявах да ги отърве () всички навреме. Нуждата да увековечи тварите чрез обожание, бързането да ги издигне чрез сърдечна ексцесия от естествената им загуба ми се струваше единствената изнурителна цена. (подчертаното е мое – б. а.)“ (IP 33) „Обожанието“ и „сърдечната ексцесия“ – изрази за прекалена любов към съществуванието, които отварят към един хоризонт sui generis (особен) на вярата. Sui generis, (особеното) понеже невъзможността да ги спася ме тласка към това да ги мразя: „Не зная да си обичал нещо и да не си го мразил от това да не можеш да го освободиш чрез огнената разпра на душата, на закона ѝ за унищожаване. (IP 33-34). Препотвърждаването на откриването на стимул „за осигуряване дълговечие на съществуванието“ се завръща в същата ясна светлина на решението, но и в сянката на съжалението да не може да ги спаси: „Исках всички да бъдат. И всички не бяха друго освен в краткотрайните ми възбуждения“ (IP 34). Това е, според нас, за философ, който донася желанията на индивидите, като съмнителни за фалшифициране на живота, единственото желание, което е „легитимно“, понеже то, от една страна, не определя (това, което е визирано не са нещата в една определена „степен на благодарност“ към тях, нито дори substantivata „битие/същество“, а актът да бъдеш), а от друга страна, не дискриминира (визирани са всички съществувания, така че изречението от което тръгнах би могло да бъде пренаписано с промяна в акцента: „Аз исках всичко да бъде“). А волята да „спаси“ всички „на света“ ще се превърне у младия Чоран във волята да спаси живота на самия себе си. Жестът може да изглежда лесно извинение или висше оправдание, върховен егоизъм или необходима жертва, зависи може би от това как гледаме ние самите себе си „света и живота.“

Но да не бъдем мнителни, поне днес, спрямо Емил Чоран. Вечността, отказана на нещата, ще се трансформира в дълг (какъв странен термин – кощунство, биха казали някои – използваме, за да характеризираме Чоран!) да ги обожава. Дори и ако моите вълнения са „временни“, само там може да спаси нещо от интензивността, с която са нещата, всички. Вярно е, че младият Чоран ще е забелязал първо, че „светът ми убягва, понеже светът не е бил“ и ще се е оставил да бъде разкъсан от въпросите, които изглежда всички ги мъчат: „Защо навреме не се нижат „райски места“? Или в мене не се е подслонила достатъчно вечност? "(IP 34). Но нито следа от лесна реторика – споменах преди това нещо за дълга: „Със света трябва да бъдещ щедър. Да се изразходиш пропилявайки живота си. Той не е никъде. Той диша чрез нашата щедрост. Самите цветя не биха били цветя без нашата усмивка. Скъперничеството на нашите дарове свежда природата до идея и под сурдината на чувствата, дърветата няма повече да се разлистят. Душата поддържа представата, по която реалността ревнува. Понеже светът се променя – извън – нашата самота“ ( IP 34). На вечността на нещата, им се замества, разбира се, щедростта, разточителството – но разточителството на живота в нас. Но не само това, защото става въпрос да си изразходваш самотата. Така самотата не е „цел“ визирана от едно его, опустошено от неавтентичността на света – или от неговата арогантност, или от неговата подлост – но, парадоксално, единственият шанс за света да бъде. Не е отстъпление, бягство (егоистично), но – да кажем – е едно „внедряване“ в нещата, тръгвайки този път от себе си. Това е дълг.

По този начин аз ставам заместника на липсващия създател, когото не намирам вече, когото нямам как да намеря щом като – понеже нещата не са – не съм го намирал някога (освен като илюзия на моето желание). Установявам сега не само, че светът е модификация на нашата самотност, а и като „обожанието да се покланя пред Бога“ ( IP 34). Не разумът е този, който господства над тези отношенията обожанието – то възражда нещата, отликата и дори самия Бог. В логиката на Емил Чоран особено, една логика на отчаянието и състраданието, обожание на завършека, на личността, поражда съществуването на безкрайното. Не универсалността на разума изненадва съществуването на нещата, той само уеднаквява, проектира мълчаливо в пречистването на концепциите; той ще скрие дълга да се участва в съществуванието на нещата чрез собственото ти съществуване , да ги обожаваш, да ги създаваш. С това не трябва да се разбира, че „владея“ нещата, а напротив, че те владеят самият мен. И „онтологичното поле“ открито по този начин е това на разнообразието — възхвалата на мига го налага. Чоранското его ще намери смисъла си в собственото си съществувание като израз на любовта към нещата само действайки срещу библейските заповеди: „В живота служих на повече господари и от всеки един миг си направих издялан лик. Ако знаеше угасналите неща колко ги обичах, би добил душа само да ме оплаква. Нищо в света не съм оклеветил от нехайство. И така, се подхлъзнах трескав и изнурен по небитието му. (подчертаното е мое – б.а.)“ ( IP 34). Една истинска чоранска заръка би звучала по този начин: „От всеки един миг да си направиш издялан лик!“ Мигът става името под което се крият всички имена, определяйки непостоянния създател, великодушен и разкъсван в самото си съществувание. Разкъсването му означавайки още шанс за нещата да бъдат, разкъсване в „парчета на битието.“ Възхвалата на мига, очевидно е „изостряне“ на вътрешността и „на субективността“ всъщност е възхвала-на „света“ – една възхвала, трансформирана обаче, неумолимо, в елегия.

Но „по света“ за младия Чоран е не са само неща смятани за индивидуално съществуване, но и онези, които, „нормално“ ни изглеждат като оттам света и те искат правото си на съществувание, на обожание. Очаквано е може би след като обожанието е било това, което го „обожествява Бог“ в същата „еретично -богохулна“ бележка, целият библейски „кортеж“ – в двойният хроматично-онтологичен регистър, „бял“ и „черен“ – ще се намери възстановен от перспективата на чоранското великодушие спрямо всичко което „населява“ неговия свят: „Господар ми беше Отца и може и Сина, Дяволът и Времето, Вечността и другите загуби. Преклоних лицето си пред света встрастен в изслушването, роб на напустото, подчинен на идолите. Понеже превръщането им в низ от храмове, в които съм коленичил лутайки се, оставяйки ми следа чрез тяхната разруха и оставяйки с тази душа – изобилна разруха“ (IР 35).

Казвах, че възхвалата се съчинява отново постепенно в това, което беше от самото начало, в елегия: „Защо сърцето не е в състояние да спаси света? Защо не мести то нещата в една парфюмирана неизменност“ (IР 35). Възхвалата-елегията се показва като неизбежен начин да изразиш живота-смъртта на егото (което е и живота-смъртта на нещата): „Никога не съм искал да живея, без да искам да умра. Вкопчен съм в това, което съм: в живота или в смъртта?“ (IP 33). Но може би точно това прекъсване на поредица от мигове означава „провал“ небитието на нещата. Тогава, когато говоря за нещата, когато се позовавам на тях, дори тогава, когато ги „прославям“, нещата вече не са. Тогава, когато искам да ги прославям, вече сме ги загубили.

На младия Чоран тогава му идват в главата думите на един приятел от „подножието не знам вече на кои Карпати: „Ти си нещастен, защото животът не е вечен“. Твърде „нефилософски“, твърде „невнимателни“, твърде „светски“, извлечени от контекста на казаното в случая повече изкривява отколкото изненадва същността на чоранското отчаяние спрямо унищожаването на нещата. Миговете – блестящи болки – са инкрустирани вечно в живата плът на съдбата. Не за живота като такъв, става въпрос тук, а за живота на нещата.

Изненадващо спрямо очакванията на много от нас в светлината на тези фрагменти – които изглежда имат вид на изповеди, а не на игри / естетически маски – придобива смисъл да се запитаме дали „бунтът“, „опозицията“ на младия Чоран пред Бог, включени общо към една реторика, присъща на философията на Ницше, не е по своята същност „най-интимният“ израз на болка, разкъсване пред тленността на нещата, на една безкрайна милост. Така тя ще стане знак за едно належащо желание да забравяме, на една сила да забравяме – далече от текущите конотации, „тевтонски“, на волята за власт, ако не дори на техният перфектен антипод. Или, може би, самата тази хипотеза би трябвало да се разпростре към маестрото, който е вдъхновявал Чоран през целият му живот? ... Не възвръщаме ли някак тук с Чоран (и същевременно с Ницше?) нещо от апоретичното разполагане на модерният субект, за който максимата абсолютна сигурност за себе си може да се „тълкува“ (тъй като ние нито знаем – нито ще можем да узнаем някога – ако тя е това, което се претендира да бъде), или по-просто, за да подчертае висшата онтологична нерешителност, за която абсолютната сигурност за себе си може да бъде израз, реакция пред абсолютната несигурност за себе си – един жест, следователно, не за изразяване на безопасността (ще бъде необходимо да я изразим допълнително, след като я притежаваме?), а за застраховка пред себе си и пред другите, за скриване на несигурността!...

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а