Иван Сухиванов: Пратката - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Автомобилът пореше среднощните тъми. Единствената реалност сега беше мощният напев на мотора. Той погледна ретровизьора: мрак.

На разсъмване трябваше да влезе в Румъния, несигурната обстановка в Югославия го караше да избира обходни пътища.

Лентата на пътя се виеше в безконечен лес: от сънения сумрак, в периферията на осветеното от фаровете, като че ли надничаха мечки, рисове, зубри, а святкащите насреща зеници, създаваха усещането, че нощната гора го наблюдава.

Преди Сегед, щом зърна аленожълтите надписи на мотела, се отпусна. В мотела отсядаха предимно балкански и украински автокрадци, както и дребна краймагистрална фауна.

На бариерата на паркинга бутна бакшиш, онзи заломоти на развален английски, сетне направи жест, с който го караше да приближи; измъкна мазен албум, разтвори го като меню и лъсна разопакована розова плът; за миг го впечатлиха втренчените, почти налудничави погледи на анонимните проститутки. Портиерът задържа албума отворен, изглежда да удължи магическото му въздействие, после го скри и се отдалечи с непроницаемо изражение.

Поръча си хамбургер и пепси; изгълта ги на крак; на излизане от бюфета го спря чернокос мъж: „Българин ли си?”. „Куриерският джип твой ли е?” – приближи и вторият, с гаден трансграничен акцент. „Това е Йоско” – представи го чернокосият. „Ще помолим да предадеш една пратка… в Трансилвания, по пътя ти е…” – нареди Йоско. „За жена е, наше момиче, българка, Мария се казва, в Алба Юлия е, работи на първата бензиностанция”. Пътували в обратна посока, към Холандия, но за късмет го срещнали и… Усети как кожата му настръхна под ризата. „Няма страшно” – потупа го по рамото чернокосия.

Пътят му се удължаваше със стотина километра заради новата пратка. Реши да подремне някъде по пътя веднага след граничния пункт. Спря в някакво градче: халогенните лампи едва цедяха лъчите през гъстата сутрешна мъгла. Клепачите му се слепиха мигновено.

Сънува: някаква комуналка, той се лута по полутъмните етажи, с огромен пакет, опакован в амбалажна хартия, издирва някаква Мария. Чува се шуртене на канализация, иззад някаква олющена врата прониква детски плач.

В този момент отваря очи и вижда стичаща се мръсна пяна по предното стъкло; едно босоного цигане се е качило на предния капак на джипа и я размазва с гъба. Приближава раздърпана пепеляшка и разперва пръсти: „Панч евро” – заявява тя. „Мафиа” – добавя доверително и заплашително едновременно. Изсипва през процепа на страничното стъкло кутия с цигари и потегля рязко. След десетина километра разбира, че е объркал пътя.

Слънцето залязваше и адската жега намаля. Караше лудо, профучавайки покрай керваните с летовници, тръгнали за морето. Харесваше професията си на куриер именно затова, заради възможността да прелита през местности, без да запомня подробностите на пейзажа, да мярка някакви хора и да ги забравя на следващия завой, усещането, че нещата се случват за първи път и никога не се повтарят. Усещане, особено силно, когато не минаваше през обичайни маршрути.

Караше надолу по странен терасовиден хълм, когато асфалтът свърши: нататък продължаваха два коловоза, които криволичеха в треволяци. Надолу се откриваше някаква пепелява котловина, приличаща на изоставена кариера. Спря и свали стъклото: беше нечовешки тихо. Стори му се, че дочува пърхане на прилепи. Застърга щурец. И тогава му се стори, че познава това място, сякаш го бе сънувал хиляди пъти.

Запали. Индикаторът за гориво замига в сумрака. Даде рязко газ, кракът му изтръпна от напрежението. Пътят лъкатушеше между туфи и изгорели стърнища. Някаква сянка прелетя пред фаровете и нечии разширени очища се впиха в съзнанието му. Стисна челюсти, воланът вибрираше в ръцете му, но въпреки това усети как нещо, пролази по гърба му.

После внезапно се появи макадамова настилка: джипът се спускаше по склон, който премина в тясна насипна стена, обрасла с тръстика и ракитови стръкове, зад които тъмнееше водоем. Лъхна го дъх на мочурище. След миг осъзна, че левият коловоз е изчезнал и фаровете осветяват пусто пространство. Колата се свлече и задницата се хрясна в нещо; преряза го нетърпима болка в кръста.

Освести го хладния допир с водата; джипът се беше килнал, задните седалки бяха под вода, а пратката плуваше като айсберг. Посегна и разкъса пакета: измъкна механична кукла, с ключе на гърба. Главата на куклата бе идеално оформена, дори имаше някакъв меланхоличен израз, запечатан в чертите.

Ръката му машинално нави пружината: куклата се разтресе конвулсивно и застина: ритмичното тиктакане във вътрешностите и обаче продължаваше.

И той разбра, че съдбата му отпуска няколко секунди преди адския механизъм да го напласти по стените на купето.

Пое дъх и се плясна странично с цяло тяло във водата. Краката му затънаха, сякаш нещо го всмукваше надолу.

Алените светлини се нажежиха до бяло; усети, че се издига и че полита към някакви паралелни висоти; мярна като в негатив горящия долу джип; колебливата и сгърчваща се гледка.

Един огнен ангел с лице на жена го пое, отнасяше го, незнайно накъде.

„Лицето – мислеше си – толкова е познато, сякаш винаги я бе сънувал, ето я, най-накрая.”

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а