Клеменс Зец: Из „Млечно стъкло“ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

Il ragazzo non osa guardarsi nel buio,
ma sa bene che deve affogarsi nel sole
e abituarsi agli sguardi del cielo, per crescere un uomo.

Cesare Pavese

Имаше ги като пясък на морето, бяха навсякъде и постоянно присъстващи, сивите зони на тъга, лудост и самота в предмети, сгради и ситуации: оставени отворени гаражи с неизменното маслено петно на пода, преливащи боклукчийски кофи, трикраки кучета или – много лошо – спирки, като че си окован под открито небе; после отделни предмети, изкривени прибори, обточени в кафяво ръкавици с един пръст, зрънца опесъчителен материал през зимата, които плуват в течните следи от обувки по кухненския под, изгорели телефонни кабини, храсти, които миришат на урина и въпреки това са населявани от стотици врабци, избледняващите цветове на собственото лятно облекло в светлината на залеза по едно стълбище, в чиито здрачни полуетажи има малки купелоподобни приспособления, без никакъв намек за смисъл и предназначение; цялата отвратителна меланхолия и загубеност на един гаров перон, погледът-махало на ляво: релси, без край, после надясно: същото, и напразният опит да се вкопчиш в гънките на полата на майката пред лицето на тази безизходна безкрайност, която отново те среща на следващия ден в по-невинен вид, в училище, като числов ред.

И вечерните планети Марс и Венера, с техните приличащи на мустачки издатъци, когато замижиш срещу им, малки кехлибарени насекоми над покривите на града.

Вече не можех да спя без прекъсване почти през никоя нощ, откакто Бернд, брат ми, се беше изнесъл. По-рано хъркането му винаги ме успокояваше, мърморенето му насън, движенията му, които бяха лениви и еднотипни като тези на някое надигащо се тесто за печиво.

Всяка нощ имах кошмари: дълги, враждебни коридори, в които трябваше да се бориш с различни степени на неподвижност; затворени врати с чуждоезикови надписи; майка ми, която вече не ме разпознава и моли брат ми да ми покаже къде е изходът; преследвачески лов в нашата изба, в която е складиран атомен отпадък; умиращо животно, което е потърсило убежище в един от черните чадъри и не можеш го изгони вече оттам, червеникав лед, който се чупи при карането на кънки; клоунски грим, който вече не можеш да свалиш. И в почти всеки сън аз се натъквах отново на един син пламък, който внезапно надигаше езици, от ръчния ми часовник, от някое парче хляб, от някой парапет на мост, който се разсейваше на момента и ме оставяше да падна в реката, от портмонета, фунийки със сладолед, тухлички от лего, чужди очи. Мразя синия пламък, цветът му беше най-отблъскващото в него, този тон синьо, който през деня не можех да съзра никъде. Той не можеше да се нарисува с цветни моливи на хартия, нюансите на разположение в кутията с моливи на Пеликан не бяха достатъчни затова. Опитвах да дам име на пламъка, за да спре най-сетне да ме посещава, но не помогна изобщо.

Към кошмарите се прибавиха и трудностите ми да заспя. Крайниците ми просто не искаха да се успокоят. Пръстите оставаха абсолютно будни до късно през нощта и се движеха като два нервни паяка по завивката. Освен това през цялата нощ чувах родители ми да ходят из жилището, разместват мебели, шептят, говорят. Често съм излизал при тях, когато с шумовете си ме бяха държали мъчително дълго буден, но те все само седяха в кухнята или в дневната, слисани, объркани, изненадани да ме виждат толкова късно – и ме съветваха да си лягам пак в леглото. Поведението им ми беше необяснимо. Какво имаха да обсъждат постоянно? В разговорите на общата вечеря не даваха да се забележи. Забележително беше, че започваха да си шептят и да си говорят все около полунощ, когато аз още са борех със страха, че този път ще остана буден цялата нощ.

Когато наистина съвсем нищо не помагаше, аз изваждах синия сандък изпод леглото.

* * *

Децата в парка са като отхвърлени, те тичат във всички посоки, като че са в търсене на някакъв подслон за нощта. Всеки, който се застояваше твърде дълго на някое място, беше обезпокояван от просяци, които се бореха с точещите се по брадата лиги или движеха ръка в панталоните си, все едно искаха да имитират тупкащо сърце. Тогава имаше две възможности: да повикаш помощ или да се бориш. В нашите мисли ние най-често се решавахме на борба, за да не забележи никой, че в гласовете ни вече се примесват сълзи. Не вярвахме в нищо. Говорехме неуморно за банди, за избягване, за стрелци извън закона и нападения, за изучаване на някое трудно бойно изкуство и дори за това да се прелъсти някое момиче. Това всичкото се свързваше, доколкото можеше да се види, някак си в едно. Беше най-странното състояние, най-загадъчното подреждане изобщо: един свят, в който имаше момичета, момичета, от които бяхме отделени в часовете по физическо, които имаха по-високи гласове и обменяха информация помежду си на един вековен таен код, който беше запечатан и строго охраняем. Всеки опит насила да се разгадае кода, водеше до катастрофа – сълзи, рев, учители и родители, които обръщаха внимание на разликата между половете и ни помъкваха за китката в някаква посока.

По загадъчни причини тъкмо телесната недостатъчност на момичетата, която постоянно ни указваха, техните по-слаби ръце и крака, ни караше да се вбесяваме наистина, те изглеждаха като подигравка на нашето собствено тяло. Много бихме дали, тоест заплатили да бихме останали само за пет минути насаме с някое момиче, сами в някое затворено помещение. Сами и без последствия.

Нямаше начин да се успокоим. По време на някои часове в училище аз си мислех как чудесно би било да превърна някое момиче, най-добре някое от първите чинове, едно от онези момичета с очила и дълга конска опашка, в статуя – не от камък, тя трябваше единствено да бъде неспособна на движение, очите от мен да мине затворени и без дрехи. Само какви можеше да ги свърши човек с такова едно момиче, всичко, просто всичко – от възбуда не ми хрумваше абсолютно нищо оригинално, което да мога да разкажа и на моите приятели. Те всички жадуваха, както аз, за такива разкази, за мъчителните визии, които някой от нас бил имал някоя нощ и на другия ден описваше пред училищната сграда – тези отвратителни фантазии от сбъднати желания и откраднати съкровища. Сърцето ми всеки път се превръщаше в книга с разгръщащи се страници, когато някой от нас разказваше нещо ново, някой епизод, някакво хрумване, някое ръководство за игра и изтезание – и естествено всеки трябваше да надцака другия, и така ние затъвахме в тъмни избуяващи импровизации, които продължаваха да ни преследват с дни, ако ни се удадяха наистина.

– Лаура ... с нейната дълга конска опашка (как плющи последната дума!) ... да вземе да застане на колене ... като куче ... и после просто хващаш косата и я опъваш между бузите на задника ? ... да си обърше задника с плитката...

...

– Или тогава и връзваш косата така, гледай, така ...

– И тогава ? го набутваш хубаво вътре!

И мръсните думи, които в някакъв друг живот можеха да означават хубаво вътре, като приютено, приятно, сега се разливат пикантно по езика.

Фактът, че момичетата нямаха представа за нас и изглежда ни най-малко не си говориха по същия начин за нас както ние за тях, ни пришпорваше за все по-дръзки опити за летене.

Единственото място, в което нямаше строго установени места за момчета и момичета, беше църквата.

* * *

В църквата всичко се въртеше около това, че човек може да отиде само дотам и не по-нататък в огромната, почти винаги без жива душа сграда. До олтара и не по-нататък. Не, до стъпалата пред олтара. И в сакристия също не, не без надзор. Нашите стъпки имаха дълго ехо: Да... Да... Да-а-а...

От отец Йохан тогава бяхме получили първото причастие, едно странно мъченичество от майсторуване и ритуални свещи, които в течение на месеци занимаваха сънищата ми. И всички момичета в бяло. Казват се молитви. Ходът на мéсата, като строфите на някакво стихотворение наизуст в главата. Забележителната дума застъпничество. Дългата редица на момичетата и момчетата със свещи в ръка. Потящият се фотограф на малкия общински паркинг.

Харесваше ми да ходя на мéса, защото там можех да срещна много от старите си приятели от училище. Децата в гимназията, която посещавах от половин година, всичките още ми бяха чужди и нямаше да успеят в изкуството да станат мои приятели.

В този ден, когато получих белия хартиен талер, който съдържаше части от Спасителя и на нищо нямаше вкус, когато получих причастие, но не преглътнах, аз за пръв път ударих някого. Михаел.

– Телото Христово, каза отец Йохан и после направи възмутителното нещо, което беше правил вече някой и друг път, нещо, което ме наелектризираше и почти ме хвърляше в безсъзнание – той ми постави малката, бяла нафора на езика. Мълниеносно осъзнах, че аз съвсем от само себе си бях държал устата отворена, което ме объркваше още повече и ме пришпори. После ми хрумна, че е станало само онова, което преди вече ми е било обяснявано надълго и нашироко от всички. Нафората оставаше залепена за небцето и се превръщаше в бяла и точеща се каша, ако не внимаваш.

Беше много просто. Трябваше само да тичаш наоколо половин час с отворена уста, на вятъра, с отворено яке, в парка и пред църквата. Или, ако това не беше възможно, да се вдишва и издишва свирещо, все едно си със запушен нос. Със изсъхнало гърло изчакваш месата, после добиваш – какъв странен душ ме поливаше всеки път наново при тази дума – причастието, бялата облата. Тя залепваше веднага на вътрешната страна на устата, и човек можеше безопасно да я изнесе и да я показва на приятелите, които седят с родителите си разпръснати около църквата, на чакъления път, точно до една занемарена стойка за велосипеди.

Над олтара, много високо горе, имаше един кръгъл, бял прозорец от млечно стъкло, в което аз винаги се взирах, когато добивах. Беше точно толкова кръгло и бяло като нафората в моята уста, а дистанцията между мен и високия прозорец се смаляваше почти до нула, когато положех на небцето си по-малката му версия, нафората. Като въже, което бива опвано между две много раздалечени точки. Прозорецът беше един от малкото предмети, който имаше едно неоспоримо свято действие върху мен, подобно вида на някое повехнало цвете, на собствената кожа под силно увеличително стъкло или на мъртвите риби на селския пазар с техните ужасено втренчени очи.

На църковния площад, сам с няколко приятели, аз отворих устата си и им показах непокътнатата нафора.

– Дай …

– Остави ме!

Михаел ми посегна в лицето със своите миришещи на слюнка пръсти, към моите устни. Аз го отблъснах. Той отново ми налетя, глуповато и игриво. Забих му един юмрук в корема, после го ударих, докато се превиваше, в тила. Приятелите се отдръпнаха от нас.

Майката на Михаел ни беше видяла и дотича на помощ на сина си. Тя просъска няколко ругатни в моя посока, после го издърпа за китката настрани. Той се остави да го водят като слепец, съвсем замъглен от познанието, че тялото му можеше да изпитва болка.

Аз останах назад и започнах възбудено да дъвча.

* * *

В далечината махаха падащи комини, като буен пожар се разпростираше адът над околността, над народния парк, болницата на милосърдните братя, орфеума, гаражът за паркиране. Над задния двор на нашата къща, над балкони и прозорци. Над птичи хранилки, над върховете на пръстите ми. Дори над кожата ми се разпространява той сега, един ад като топъл, влажен мъх, един ад като медальон, който човек носи навсякъде със себе си, един ад като забранено място от тялото, което никога не изсъхва, по което всичко винаги залепва и бавно се разлага като попивателна. Един сешоар за коса се откъсна от раменете ми, той тупна на пода. Беше миниатюрно малък и жив. Докоснах го с върха на стъпалото, а той тогава започна да се върти в кръг като тяло на фойерверк. Трябва да имаше още стотици такива в рамената ми.

Отвратено аз издишах. При ставането аз влачех след себе си шлейфа на картините от съня в един дълъг, мъкнещ се драконов шлейф.

Влязох в кухнята. Както винаги моите родители замръзнаха в позицията, в която се намираха в това време. Бях ги прекъснал. Прекъсвах ги през цялото време. Други деца поздравяваха и изненадваха, аз прекъсвах.

Майка ми стоеше до печката. В ръката тя държеше лъжица и остъргваше нещо от един тиган. Баща ми я гледаше втренчено.

– Можеш ли да престанеш?

– Какво?

– Този звук. Това драскане.

– Не мога да чакам…

– Престани!

– Ако не го направя сега, тогава мога направо да хвърлям тигана!

– Писмена покана ли ти трябва?

Баща ми беше се изправил. Тогава ме погледна и си седна отново. Да се запази нормалността. Всичко наред. Никой не спори. Беше окаяно.

Те имаха и двамата дълбоки кръгове около очите, мястото на кожата отдолу беше тъмносиво и толкова отпуснато и разтегнато, като че цяла нощ те са увесвали на него оловни тежести.

Докато бях в кухнята, те мълчаха, смиляваха се над мен. Мразех ги заради това.

Толкова бяха заети със себе си, че никой от тях не забеляза, че този ден аз изобщо не получих закуска.

Така им се пада, мислех аз.

Все някога ще ми стане толкова лошо, че те ще трябва мълниеносно да променят своето поведение.

* * *

Когато моите родители нямаха време за обяд, при мен идваше Инге, особената съседка. Тя сядаше в кухнята и чакаше докато някой не я заговори. Ние почти никога не заключвахме входната врата на жилището; в нашия район имаше малко престъпност, въпреки мрачния народен парк точно зад ъгъла.

– Здрасти, казах аз в кухнята.

– Здрасти, каза Инге, гледай –

Тя ми махна да се приближа и ми показа ходилото си. То беше черно и притежаваше нещо като десен, структура от вбита мръсотия.

– Ходила …, каза тя, кимна ми окуражително и се засмя по нейния широк, разливаш се насам и натам начин. Инге готвеше добре и постоянно разправяше една и съща история за агнето, което тя като дете била опитала да отглежда, защото било отхвърлено от своята майка. Аз обичах да слушам историята. Инге от много време вече беше загубила разсъдък. Затова тя можеше да готви и да разказва така добре. И още едно предимство имаше, когато Инге беше в жилището: Тя ме оставяше, без да разпитва, да ходя навсякъде.

* * *

Михаел все още се радваше – въпреки малката битка пред църквата – когато ме видеше. Той знаеше, че аз съм много по-умен от него и затова и много по-находчив. Особено обичаше, когато майка му ни оставеше двамата сами, тогава той изобщо не се откъсваше от мен, преструваше се на глух за всяко изречение в нормален регистър на тона, но скачаше на всичко, което казвах с малко променен глас.

Внушавах си, че Михаел ме обича зарази моя ум и моите пълни с фантазия идеи за игра и същевременно го мразех за тази негова слабост. Веднага щом ме накараше да почуствам, че го превъзхождам, можех да загубя самообладание. Въпреки това трябваше да си призная, че игрите с него най ми харесваха – барикадирането зад планина от матраци, наблюдателният пост на балкона, увити с по няколко одеяла, напръскани в приблизително армейски цветове, или играта на ранени, в която бяхме двама улучени от куршум или осакатени, които се мъкнеха из някаква пустиня или джунгла или безлюдно предградие – игрите изпълняваха най-важния критерий, който знаех за игрите: ставаше ми горещо.

През този ден играехме на неговия компютър. Предложих нещо друго, но майката на Михаел беше още вкъщи, и разбрах колебанието му. Той искаше да си спести удоволствието за по-късно, аз самият бих направил точно същото. Седяхме един до друг пред екрана, Михаел беше донесъл от кухнята един стол за мен, от светло дърво, който не подхождаше на черното офисно кресло, на което Михаел беше полуколеничил и полуседнал.

Пръстите му бяха мръсни, жълти и дебели. Полукръстът на клавишите със стрелките на клавиатурата му беше изтъркан и зацапан. Аз, Слава Богу, нямаше нужда да ги пипам. Михаел едва можеше да дочака мига, в който майка му тай-сетне щеше да затвори зад себе си вратата на жилището и щеше да ни остави сами. Той се изнерви, не беше съсредоточен в нещата, допускаше смехотворни грешки. Аз го предупредих да се концентрира. Той стана и отиде до вратата. Ослуша се. Когато чу крачките на майка си, която идваше от банята, рамената му се приведоха.

– Ей сега идвам, каза той.

Не понасях, когато присъствието на майка му беше по-важно от моето.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а