литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Варлам Шаламов
Колимски стихове – 2




х х х


В мрак пещерен, сред мухъл плесенен
живеят мойте стихове.
Те раждат се във ден предесенен,
с немногословни гласове.

В рождественски води покръстени,
като зверчета раснат те.
И в серен мрак, сред блатни пръстени,
не надживяват трийсетте.

Не тровят с корени предтечите,
с потомци нямат общ език.
На своите гранитни клетчици
гризат те пречките с език.

Сега, пробудени от птиците –
не славеев набат и звън! –
крещят това, що вдън зениците
цял век са гледали на сън.

Ще ми прости таз аналогия
всеки познал ми участта –
с респект пред нашта зоология
и на ума пред пропастта.








х х х


В минути нощни, мразовити,
осатанел от тишина,
пак хвърлям в свода позивните:
„седемдесета ширина!”...

И вярвам, геолог брадати,
съзрял небесните искри,
ще скръсти две координати
над тез вълшебни планини,

де аз, Танхойзер до Венера,
пленен от снежна белота,
живея в пещерни поверия
под факлата на таз мечта,

дошъл до вас през всички бродове,
да мръдна плещи на Сампсон,
порутил каменните сводове,
с един многовековен стон!...








х х х


Квадратно небе. И звезди във каретки.
Знам, паднали биха те тука със звън.
Но тези преплетени черни решетки
в нощта ги задържат навън.

Цял свят – във затвор! И не ще се измъкне
вън, дето сухар да гризе в тоя мраз.
Той чака кога в този пъкъл на мъката
ще звънне за свиждане час.








х х х


В път към планински хребети,
в прах камионът гори,
бясно въртят се зад тебе
и в облаци плават гори.

И през зида, непристъпния,
пак ни въвеждат дома
грозни ландшафти на пътя ни,
сплитащи прах и земя.

Хребети, бдящи под тежести!...
Връз планините – небе!
Облаци прашни, извезващи
грозното, синьо кубе.

Скелети на допотопни
шестстотинлетни липи,
спят на тълпи безподобни,
с кости обветрено зли.

Мяркат се брезови складки,
в голфрам браздени кори.
Те ще ни станат палатки,
в случай, че буря заври.

В миг, всичко скрива пожара,
с бълваща, жълта стена
или, на серните пари
димната, зла пелена.

И чак накрая, обратно,
хлътваш в такваз синева,
че те гнети непонятно
чувство, що няма слова.

Как назовал би небето,
гледащо в твойто лице?...
Толкоз дълбоко и светло
бий само детско сърце.

Онзи венец под краката ти
гробен оказва се тлен.
Там всеки скален придатък е
с къс от небе унижен.








х х х


Ти не ни осъждай строго,
милостив към нас бъди.
Ще намерим път към Бога
по най-верните следи.

По скалите ще възлезнем
горе, в облаците чак.
Но пред Бога за да влезнем,
мост ще ни е нужен пак.

Ний от стих ще го направим,
и надежден, и висок.
И, през облаците право,
ще се възкачим до Бог.

И прекрачвайки тоз мостик,
лекичко ще кимна вам –
че и част от ваште злости
с мен не взимам за натам.








х х х


Цветя поникнаха по склона
под слънчевия блед разсвет,
подобно хвърлен от балкона
и пръснал се над нас букет.

Сега лежат в прахта крайпътна,
куп чудеса сред вечен мрак.
Събирам ги с душа разпътна,
и хвърлям ги в небето пак.








х х х


Разсейте се, цветни тумани,
над моя отрекъл се ден.
В залетите с ужас лимани
открийте пътека пред мен.

Стори невъзможното, Боже!...
Сред сняг и сред вечна мъгла,
подобно дихание божие,
ти, пролет, над мене ела!...

По-трезва от слава таворска,
опорна като ледокоп,
ела, като чудо задморско,
громящо леда в моя гроб.

Сияеща и срамежлива,
сред лес, чийто ужас горчи,
ела, като лейди Годива,
снега заслепила с очи.

Мини по пътечката дива
сред папрат и рижи треви.
Открий за нас билката жива,
край язове с мръсни върби.

Пропей с приказливи висулки,
над черния пещерен мрак.
Мини покрай вси караулки
в басмената рокличка пак.

Каквато бе преди Потопа,
громяща леда сред мъгли,
такава и днеска потропай
над шахти и рудници зли.

Сред избите палвай лампади,
събуждай ти птиците пак,
със свитки от зли снегопади
ти дай за грядущето знак.

Пръсни златни слънчеви грейки
сред мрак, който вечно мълчи.
Самотните елхови вейки
с иглички от злак облечи.

Повей с белоснежна поличка.
Със гъските диви играй.
С резба от брезова коричка
в очите човешки сияй.

Сложи свойта рокля венчална,
брилянтния пръстен сложи.
И влез, като Слава сакрална,
сред ад от човешки лъжи.








х х х


Сърдечният ми пулс всевластно
повтаря ми, за кой ли път,
че аз живея не напразно
заради мъртвите в светът.

Като пчелата от проза кратка
на Метерлинк – като пчела,
за чийто нюх не е загадка
скръбта в човешките дела,

до залез слънце аз събирам
меда от хорските сълзи.
И – питка слънчева – Всемира
над мен със златен дъжд сълзи.

С едно във спор, съгласни с нещо,
ехтят в килийките слова.
Затуй живея със горещи,
благоуханни сетива.








х х х

Аз – тъкан изгорена – още пазя
рисунката по светлия си лен,
живея с вас и свойта чест и разум
крепя с един разсъдък изсушен.

Но всяка нишка вътре в мен отдавна
прегриза я един горещ размах.
Докоснеш ли ме – в миг ще се разпадна
във купчинка аморфен светъл прах.








х х х


От корица до корица
прочетеш ли тоз живот,
без да искаш, като птица
ставаш зорък и висок.

И с дъха, по силуета
чуждия познаваш план.
Но и в туй не е секрета
на ненужния роман.








х х х


За да побързам да умра
аз имам не една причина.
Но с труп не искам да даря
съдебната ви медицина.

Аз изгрева обичам още,
с най-чистите му акварели.
И лунните лагуни нощем,
и крякащите ваши трели.








х х х


Същ Архимед, на пясъка ловящ
отсенките от зло въображение,
върху листа, по-пясъчен от гваш,
чертая аз това стихотворение.

Не е стихът на нощни сенки бал,
смъртта е той. Но и зарад живота,
над листа, не без нищо прежълтял,
не ще захвърля никога перото.












Забележка: Превод от руски: Ивайло Иванов.






  
Още сведения

публикувано на понеделник, януари 31 @ 20:02:08 EET изпратено от iivanov

Подведено под:
| * | поезия |

2301 прочита

Още в тази връзка
· Ивайло Иванов
· Варлам Шаламов


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 5


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Колимски стихове – 2" | | 1 коментар

Коментари за Варлам Шаламов, Колимски стихове – 2 (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на понеделник, януари 31 @ 20:15:03 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Варлам Шаламов, Колимски стихове – 2 ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.32 Секунди