Иван Давидков: Пейзажи от различни брегове - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

АЙСЕДОРА ДЪНКАН ТАНЦУВА ДЕВЕТАТА СИМФОНИЯ НА БЕТОВЕН

Оркестърът ли свири или туй са бавните валдхорни на нощта?...
А сцената е гола и загадъчна като душа новородена.
И ти танцуваш, боса в тази тайнствена вселена,
за да усетиш с ходилата си бодлите от венеца на Христа.

Магьоснице, с екстаз и тайна вдън загадъчните си очи,
ликувай! Но когато прозвучи най-трепетната нота,
край тебе Гетсиманската градина все тъй подло ще мълчи
и през релефа ѝ ще виждаш очертанията на Голгота.

Когато Одата на радостта над теб се понесе в небето,
от хор на ангелски тръби – не ще я чуеше ти! Ще свети
край тъмния фиакър Сена, все тъй сънена и строга.

Заплетен в мрежите от сенки сред припадащия здрач,
ще се опъне шалът ти – като въжето на палач!...
И сетния си пирует ще изтанцуваш ти върху дланта на Бога.

ГРАДИНИТЕ НА ПРОВАНС

Гоген рисуваше разпятия, аз – слънчеви градини,
в които утринна мъгла подобно пчелен клей дими.
И мяркаха се покрай пътя ни горички от маслини,
усукани като прането сред приюта Сен Рими.

Полето пееше, душата ми усмихваше се просветлена
и аз пристъпвах бос по сребърните цветове.
Като апостол, пратен в тази и от дявола забравена вселена,
да възкреси изчезналите светове.

Но идваше нощта. Прозорецът, като око на сова,
ме търсеше. Вратата зейваше сред светлините редки.
/Дали не ще срина в шахтата на Боринаж пред мен?.../

Но утрото изгряваше – и чувах аз отново
как цвилят слепите коне между ръждясалите вагонетки.
И слънцето ме гледаше с око от пламък като от картина на Гоген.

НОЩНИ ОРКЕСТРИ

Нощни оркестри под глухи звезди,
вие над мен кръжите,
както въртопите с тъмни води
в лоното на планините.

Кой ви изпрати? И каза ли той –
таен пророк на съдбата, –
че ще намеря най-сетне покой,
в бездна от звуци запратен?

Бродят огньове, задавя ги дим,
сякаш душата ми плаче.
Но диригентът е неумолим:
- Престо! Алегро! Виваче!...

ИЗЧЕЗВАЩИТЕ КОРАБИ

Тънки бяха гръцките вина
като твоя шарф, развят от бриза.
Островите плаваха в сребриста низа,
залезът им бе ушил платна.

Чезнехме към всепоглъщащата вис
с вятъра на древните морета.
И светът заспиваше на коленете
на един егейски кипарис.

Кипарисът беше душа скърбяща.
Със сълза, погълна Икар,
той се мъчеше на алчната съдба да плаща,

за да скъта в пяната и мрака,
като златна бучка кехлибар,
дързостта на тръгналия към Итака.

ИНДИЙСКИ ЕТЮД

Виж, вечността седи кръстато
с кафтан индийски и чалма
накрай пазара, в светлината
на най-прохладната чешма.

Чер, стар като самото време,
с уста, попукани от зной,
факирът флейтата си взема,
и кобрата събужда той.

Пониква тя из глъбините
на някакъв отвъден свят
и в звуци древни се оплита,
като стъбло с отровен цвят.

РИМСКА КРЕПОСТ КРАЙ АЛЖИРСКИЯ ГРАД ТИПАЗИ

Над всяко запустение сега расте бодилът
и гущер сляп посред руините снове.
А тук от кръгозор до кръгозора се разстилат
безброй пламтящи кактусови цветове.

Над всяко запустение подобно сняг се рони
прах от жестоко длето на вечността.
А тук се нижат дюни, като мъртви легиони,
и като ризници се движат облаците в утринта.

Къде е пълководецът? Не е ли този, който води
веригата на мравките по хоросана,
отложен по тревясали врати.

Едничка над напукани водопроводи
змия, познала на царицата гръдта уханна,
поклаща бурена и отмъстително пламти.

ЖЕНИ

Рисуваха ви Тициан и Ботичели,
с най-нежните бои на пролетта.
Рисуваха ви стройни и високочели,
прикрили демона с воала на невинността.

Рисуваха ви, да спасят от тленност този свят,
дарявах ви с власт и слава на царкини.
Ала над пъстрия вселенски маскарад
все тъй свистеше пясъкът на вечните пустини.

И пътникът, поел по вашите следи, се пита плах
дали отблясък от осанката ви царствена ще види,
или ще зърне как изчезвате – вихрушки прах
покрай Висящите градини на Семирамида.

ТЕРМОПИЛИ

Макар и повален – без глас, без сили
в изгарящото пладне да лежиш, –
ти трябва своите неосквернени Термопили
дори с последен дъх да защитиш.

Белязани от болка – като стража, бдяща
пред съвестта, като събрано във юмрук сърце, –
те не със трийсет сребърника се заплащат,
а с проснати в предсмъртен гърч ръце.

Прииждат персите, подобно облак скакалци са!...
Закриват слънцето!... Съдбата те ориса
под блясъка на щитовете им да се стопиш.

Но те не знаят, че когато те плени тревата,
два кипариса ще ти подарят крилата,
с които ти над времето да прелетиш.

ДЪЖД НАД КАРТАГЕН

Вали дъждът над Картаген, не спира!..
Руините изчезват вече, пътят не личи.
А от парче мозайка още в теб се взира
антична птица с питащи очи.

На този бряг ли спираха високите триреми
и пламъци се гонеха по стъпалата на запуснати дворци?
Във него ли на цезаря непобедим за шлема
високогърдите робини сплитаха венци?..

Пустинна шир! И под дъждовните литаври
в отломки, от ръждиви бръшлян пленени,
колона рухнала лежи, на невестулки трон.

Край огъня седят чергари-маври.
И след дъха на слоновете уморени,
печален, сам, залита Сципион.

ТАНЦЪТ НА САЛОМЕ

Сега е твоят ден – танцувай, Саломе!
Сега е час за буйнство и разплата!...
Препуснали, на пръстите пустинните коне
по струните на арфите се мятат!

С наивността на еднодневки във небето
пиляхме свойте мигове, без да усетим как
съдбата хвърли на арената жестоката монета
и „гибел” беше черният ѝ знак!...

Да плачем ли пред меча ѝ неумолим,
да молим ли или да се смирим,
за да пропъдим мълнията му над нашата обител?...

Напразно! Сенки зидат покрай нас стена.
И в прахта на пътя пълната луна
търкаля се като главата на Йоан Кръстител!...

КЛОУНЪТ И ГОЛГОТА

Сънувах, че минавам край Голгота!...
Разпнатият се гърчеше на своя Кръст.
И слънчогледи, цъфнали околовръст,
се къпеха на лятото под заревото

И ни един не се обърна, за да съжали
Месията, обречен да мълчи и страда.
В далечната вееха прохлада,
но не за него, галилейските пчели.

Премина клоунът. Въздишка ли далечна го повика?...
Помислих, идва глътка да даде на Мъченика,
който на Кръста със пропукани уста мълчеше.

Пламтеше сводът в маранята гъста!...
А клоунът бе седнал в сянката на Кръста
и в зъбите му зряла ябълка хрущеше.

ОРИОН

Ти, ловецо на сънища, ставай,
препаши своя златен колчан!
С ловен рог вън нощта затръбява
своя зов над света омълчан.

Вече звездите гончета лаят
по среднощния тих небосклон.
Ще ти бъде там спътник в безкрая
оня звезден ловец Орион.

Той звънтяща стрела ще запрати
в безпределната далечина.
И ще носи на рамо зората,
като смъртно ранено сърна.

АРМЕНИЯ

За кой ли път изричам името ти – думите мълчат,
като че мисълта ми по развалини минава.
Тъмнеят хълмове. И Кръст е всеки кръстопът,
където Бог съдбата ти със грак на врани приковава.

За кой ли път, под крясъка на страшни черни птици,
посягат, за да снемат нимбата от твоето чело
ръце, познали белега от ятаган и белезници
ръце, изсъхнали и овъглени от тегло.

Деца до корените спят, прегърнати в пръстта,
и ангели в старините ти храмове, с пропукани уста,
в ухото на съдбата викат, ала тя дали ги чува?...

Те чакат да възкръснеш пак над тоя безсърдечен свят
из сълзите на твоя вечен Арарат.
И мъртвите ли всяка нощ стенанията им сънуват?...

БЕЛОРУСКИ ПЕЙЗАЖ

Залезът отдавна зад леса застина
и жарта му тлее в старата калина.
У дома се връща морен лесничеят,
гледа той - стъклата през брезите греят,
и криле размахва, като птица съща,
към небето старо дървената къща.
Но в земята врасла, тя остава тука
и темелът тъмен като корен пука.
Чака тя да зърне пак познати дири,
вратня с глас на сойка чака да засвири.
Чака тя конете, що с копита бият
и от наръч здрача с устни златни пият.

ДОБРУДЖАНСКА МЕЛОДИЯ

Не сънувах ли лятото? Тънки вълни
над нозете ни святкаха и шумоляха
и морето те търсеше в дългите дни
с длан над челото – чайката плаха!...

Ти обличаше изгрев и събличаше здрач,
с аромата на късни смокини.
И дъждът дълго чукаше, като кълвач,
из балчишките морски градини.

Откъм Добруджа идеше вик на ята.
Беше пълно небето с тревога.
И аз исках да кажа „Прости!” на нощта,
но разбирах, не трябва, не мога.

Виждах само как кеят, приготвен за скок,
до гърди сред вълните нагазва.
И как с бялото рамо, над златния кок,
твойта сламена шапка залязва.

ДАЛМАТИНСКОТО КУЧЕ

Знам, каквото и с мен да се случи –
дъжд да плисне, да вейне лош стяг,
точно в шест далматинското куче
ще се мерне сред парка ни пак.

И след него, с приведено рамо,
между папрат и късни треви,
като сянка, на две крачки само,
господарят му сляп ще върви.

Аз очаквам го вечер, пленен
от магия на обич незнайна.
И Далмация, слънчева тайна,
с дълго ехо се буди у мен!...

Аз поглеждам сребристото куче –
сняг и песен, мъгла и янтар, –
и го питам, дали не научи
за съдбата му островът Хвар?

И го питам, в миражната заран
/там прибой като орган звучи!/
все тъй скита ли Весна Парун,
с посребрени от чайки очи?...

Тя с човешки език ли говори,
еретичка по жар и звезди,
или с глас на небесни простори
свойте странни поеми реди?...

В дим крайпътен ръце ли заплита,
в хоровод ли я грабват лози.
Или в утринен час, сред тревите,
като рижа калинка пълзи?...

Тя на мъжка ли длан е заспала,
или мравки тъкат ѝ легло?
Разкажи ми, видение бяло,
от Далмация тука дошло!...

Тишина. Нишка вятърът суче
от къдели на диви пчели.
И мълчи далматинското куче.
И в очите му здрач шумоли.

НОЩНИ СТИХОВЕ

На румънската поетеса Анна Бландиана

Слушах твоите стихове, Анна!...
Ти, в скриптяща от лед глухота,
мълком стискаше своята рана,
но течеше беззвучно кръвта.
Вън шумеше нощта неспокойна.
Плач бе палнал над мъртвите свещ.
И куршумите свиреха Дойна
над кварталите на Букурещ.
Какво време ни бе отредено!...
И разбираме, в Съдния ден,
от утроба на страшна хиена
оня хищен мираж бе роден.
И поехме към него, да минем
през тресавища блатна лъжа.
И в нозете на Колоса глинен
осквернената муза лежа.
Осквернена, добра, доверчива,
с флейта ласкава свиреше тя
в час, когато честта се покрива
с плесента на отровни цветя.
Думи-призраци, думи-измяна,
змийски, стъпкани съблекла.
Слушах твоите стихове, Анна,
и мълчах – повален от стрела!...

БРЕТАН ПОД СНЕГА

Така е кръстена последната картина на Гоген,
рисувана под зноя на Таити.
Защо е тръгнала душата му да скита
на атлантическите вихри в плен?...

Как го е стигнала сред тропиците тая болка нетърпима,
носталгията? Как е нарисувал зимния мираж?...
Върху платното, в пламъка на южния пейзаж,
на скреж се е превърнал споменът за северната зима.

С осанката на палма мълчалива,
над него се е свеждала островитянка
и залезът е веел хлад с ветрило от лъчи.

А той, сънувал как бретонска пряспа го завива
и виждал вече през снеговалежа сянка
на херувим, долетял да склопи гаснещите му очи.

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а