Веселин Ханчев
Париж |
КАПИТАН
Капитанът не спи.
В океана е взрян капитанът.
И реве, и кипи,
и звездите гаси Океанът.
Всяка мачта скрипти,
всяка рея звънти като струна,
и лети, и свести
с триста траурни възли тайфуна!...
През тропически мрак
води кораба свой капитана.
Най-добрият моряк
от Червено море до Хавана.
„Десет градуса. Вест.”
Тишина. И тайфуна го няма.
Над екваторен лес
тегне само луната голяма.
После пада и тя,
като орех кокосов отбрулен.
Литват риби ята
и се стрелват зелени акули.
И витлото тъче
сред лазурите ивица бяла!...
Едно малко момче
отразено се вглежда в канала.
То навежда глава.
То очи срещу слънцето свива.
То следи как едва
лъкатуши водата ръждива.
И усмихва се то,
и протяга от мостчето длани.
Аз разбирам защо.
Добър час!
Добър път, капитане!...
ИЗТЕГЛЯНЕ НА МРЕЖИТЕ
В пясъка – десет чифта крака.
Десет чифта ръце – на въжето.
Тегли така. Тегли така.
Изтегли цяло морето.
Изтегли роклята на цветя,
обещана още от лани.
Хляба, огъня и солта.
Ласките обещани.
Изтегли кончето от мукава,
бялото, с черни копита.
Една песен, а след това
уста, в устата впита.
Изтегли тютюн и платна.
Чаша вино, гърлото сгряло.
Две звезди на прозореца. Тишина.
Малко сън за умореното тяло.
Тегли така. Тегли така.
В пясъка – десет чифта крака.
Десет чифта ръце – на въжето.
Тегли така. Тегли така.
Изтегли цяло морето.
ПРЪСТЕН
За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.
ПАРИЖКИЯТ ДЪЖД, ВЪЗПЯТ ОТ ЕДНА ШАРМАНКА
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
– Сбогом – бе казало то на прощаване. –
Аз си отивам.
Няма вече обич, хляб и платна.
От боите остава ни
само черна боя.
От Париж – само улици, водещи в Сена.
– Остани – бе отвърнал художника. –
От боите имам трите бои на лицето ти.
Златна, синя, червена.
От Париж – цяло небе светлина
и един тротоар,
дето падат едри монети,
щедри монети.
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
– Господин Тротоар – тихо каза художника
и коленичи. –
Позволи да рисувам върху твойто голямо платно
едно малко момиче.
Ще го рисувам в синьо, в златно, в червено.
С моите три тебешира.
И за да не му е студено,
когато на теб се намира,
доведи ми парижкото слънце да свети
през целия ден,
доведи покрай мен
стъпки, очи и ръце,
хвърлящи едри монети,
щедри монети.
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
Той постави своята шапка встрани
и й каза:
„Проси!“
После много внимателно,
сложи на плочите златни коси,
тежки и гъсти,
после – сини очи,
после – казващи сбогом уста
и ръка, стиснала в своите пръсти
цветя
с аромат на асфалт.
– Остани – каза той и погали едва
своето русо момиче. –
Ще ти купя легло, по-добро от това,
и цветя, по-красиви от тези.
И когато довечера
заедно с черните шлепове
слънцето слезе
надолу по Сена,
ние ще бъдем богати.
Ние ще имаме много монети,
едри монети,
щедри монети.
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник по тротоара
рисуваше момиче с цветя.
Падаха сенки на птици, на облаци.
Падаха сенки на хора,
зачеркващи бързо рисунката.
Падаха мъртви листа и кори от банани.
После падна дъждът изведнъж.
Ах, парижкият дъжд!
Шегобиецът дъжд, който весело чука и свети,
черен и лъскав!
Той единствен се спря и започна да пръска
свойте едри монети,
свойте сребърни щедри монети.
– Спри – тихо каза художникът. – Тя ще замине.
– Тя ще замине – сърцето му страшно простена.
А момичето тъжно заплака
със сълзи златни, червени и сини
и тръгна към Сена.
Това е история стара, стара,
стара като Париж и тя:
един художник на тротоара
рисуваше момиче с цветя.
ЛОЗИ В МОНМАРТР
Добър вечер, печални лози,
мили селски момичета!
Разкажете ми как сте попаднали тук,
сред Париж, на Монмартр?
Разкажете ми кой ви затвори
в железни огради,
кой ви даде желязна земя
и желязно небе?
Полицаят ли,
вече забравил къде се намира полето,
ви упъти погрешно?
Вий сами ли побягнахте тук, на върха,
да не би да ви смажат в града
тия черни стада, да не ви изгорят
тия луди слънца, дето нощем изгряват
и денем залязват?
Или може би гледате вие отгоре
голямата сцена
на театър Париж?
Мили мои лози,
бедни мои сестри от Монмартр!
Где е вашето грозде
и вашето вино сега?
Где е вашата сладостна есен, натежала от плод и от болка?
Ах, пръстта на Монмартр е много горчива за вас
и за всички, които създават добри плодове!
Ах, Монмартр е вече така уморен,
за да страда и ражда!
Само под черните покриви скита Вийон
със сърце като къщите празно
и невидим зад своята маса във кръчма тъгува Верлен,
че не може да пише в шума, който иде отвред,
и Лотрек, живописецът,
неполучил поръчка от никой богат чужденец,
хвърля своята мъртва палитра и унил си отива.
Ах, къде е, къде е вашето грозде и вино сега,
мои бедни лози от Монмартр?
Ах, къде е добрата ви есен,
голямата, златната есен?
А в България вече е есен.
Утре рано аз тръгвам за там.
Облечете си златните рокли,
мили мои лози,
и елате със мен.
Ще повикаме с нас и Вийон, и Верлен, и Лотрек.
Ще повикаме всички стари, и нови
поети, певци и художници,
ще повикаме всички, които тъгуват затворени
във железни огради,
в желязна земя
и желязно небе.
Ще пътуваме весело,
озарени от нашето есенно слънце,
голямо и медено,
ще пътуваме
като цяло семейство,
отиващо шумно на празник.
Там, по нас, е сега гроздобер,
голям гроздобер.
там земята ни гроздове ражда
като сладки съзвездия,
а сърцата ни – песни.
Утре сутрин аз тръгвам за там.
Мои мили лози,
мои бедни сестри от Монмартр,
елате със мен!
Елате, приятели, с мен!
Ще пътуваме като за празник!...
МОМЧЕ НА СТРЕЛБИЩЕТО
Мълчаха лъскавите пушки,
а стопанинът
стоеше като восъчен до тях.
Момчето спря,
надигна се на пръсти
и в миг погледна шарения мрак.
Там нищо не помръдваше.
Там всичко беше
все още толкоз мъртво и без глас.
Там имаше заключени врати,
закрили спящата красавица,
безстрашни барабанчици
с ръце,
замръзнали завинаги над барабаните,
угаснали жар-птици,
тъжни палми,
и негри, паднали пред бедните си хижи.
Там имаше безброй червени шапчици,
замръзнали на крачка пред вълка,
сирени без море,
певици без песен,
и великански мелници без вятър.
Момчето взе една от пушките –
и стреля!...
И изведнъж
вратите се разтвориха
и спящата красавица излезе.
В миг полетя над палмите жар-птица,
а покрай хижите си негри заподскачаха:
там-там
там-там
там-там
Сирената се гмурна във лазура си,
вълкът побегна,
мелницата завъртя криле
и радостно замаха малка шапчица,
спасената от смърт Червена шапчица.
Дори стопанинът от восък се стопи
от щастие
и каза по човешки:
– Браво!...
А след това певците весело запяха
и празнично засвириха латерните,
удариха безстрашно
и тържествено,
по барабаните си
всички барабанчици –
за най-миролюбивата победа,
в чест на най-добрия войник
на света!
БЕЛИЯТ БИБ
На артиста Марсел Марсо
В този театър
няма друг шум,
както в театрите има.
С бяло лице,
в тебеширен костюм,
Биб играе
една пантомима.
Белият Биб,
ням негатив,
снет върху черни декори.
Плащат на Биб
да играй мълчалив.
Пляскат му,
да не говори.
Бедният Биб,
няма си дом,
думи той няма си даже.
Плаче бедният Биб
мълчешком,
нищо
не може да каже.
Плаче край Сена,
край Нотр Дам,
като удавник той кряска.
С бели движения,
с крясъка ням.
Биб – мълчаливата маска.
Белият Биб,
ням негатив,
снет върху черни декори.
Като голямата скръб –
мълчалив.
Като скръбта –
не говори.
Белият Биб
с черна тъга,
който мълчи така, че
още го чувам
и досега
как оглушително плаче.
РОМАНСЕРО ЗА ХОСЕ САНЧА
Хосе Санча,
Хосе Санча,
търся те, за да говоря
с тебе, мили Хосе Санча,
мой приятел и художник,
с тебе,
побеля по гари,
остарял от нови срещи,
двадесет и пет години
обикалял по земята.
Питам те, защо не можеш
вярно
да я нарисуваш?
Питам те,
защо рисуваш
в моите тракийски къщи
танцувачи на фламенко
и мадони с черни рози?...
Питам те,
защо рисуваш Северно море в червено,
в синьо, в розово и златно,
и мъжете му рисуваш –
с циганска тъга в очите?...
Питам те,
защо рисуваш
тия бикове край Сена,
тия златни кастанети
във небето на Варшава?
Питам те,
защо рисуваш белите немкини в черно –
сред площадите излезли
със мантилята на Кармен,
и защо изгряват рози
в хълмовете на гърдите им?...
Питам те,
защо рисуваш
кипариси и маслини
до брезите на Русия?
Питам те,
защо рисуваш
в погледа на дъщеря ми
две големи, черни нощи,
два кинжала от Толедо?...
Хосе Санча,
Хосе Санча,
ти мълчиш.
Ти не говориш!...
Побелял от черни гари,
остарял от нови срещи!...
Двадесет и пет години
обикалял по земята,
ти на всяка чужда гара
слизаш в своята Испания.
Ти при всяка нова среща
виждаш своята Испания.
Ти рисуваш по земята
само своята Испания!
По очите те целувам,
Хосе Санча,
Хосе Санча!...
ПОСТЪПВАНЕ В БОЛНИЦАТА
Мога ли в стая с единствен креват,
докторе, да оживея?
Има ли стая за целия свят,
в нея сложете ме,
в нея!...
ПРИСЪДА
За да живея,
трябва непрестанно
по нещо да умира в мен самия.
Осъждам ви на смърт,
чрез неприязън,
приятелства,
в бедата уязвими,
познанства,
край душата ми сърбани,
като на гости край една трапеза!...
Осъждам ви на смърт,
чрез равнодушие,
измамни
и примамливи желания,
създадени от мен
големи робства
пред малки хора
и пред малки цели.
Осъждам ви на смърт,
чрез недоверие,
лъжи, в които вярвах доверчиво,
слънца на от станиол,
които взимах
за истински слънца на хоризонта.
Осъждам ви на смърт,
за да живея!...
ЖИВ СЪМ
Нажежено е до бяло
всичко в мен.
Жив съм.
Падам и крещя от болка.
Жив съм.
Не от болестта боли.
Боли ме, че съм повален.
Жив съм.
Като тетива треперя цял.
Жив съм.
Цял горя и в треска викам.
Жив съм.
Не от треската треперя,
а от гняв,
че съм се спрял.
Жив съм.
Хора, спрелите минути ме болят.
Жив съм.
По загубените пътища крещя.
Жив съм.
Хора, искам рождества,
не искам смърт.
Жив съм.
В мен крещи недороден света.
Жив съм.
Мъртъв ще съм,
ако не крещя от болка.
Жив съм.
Хора,
чуйте диагнозата на болестта:
жив съм!
| |
| |
| Накратко | | Капитан; Изтегляне на мрежите; Пръстен; Парижкият дъжд, възпят от една шарманка; Лози в Монмартр; Момче на стрелбището; Белият Биб; Романсеро за Хосе Санча; Постъпване в болница; Присъда; Жив съм;
| |
| Още сведения |
публикувано на вторник, октомври 12 @ 14:17:48 EEST изпратено от iivanov
Подведено под:
Антология | * | поезия |
5120 прочита
| |
| Рейтинг | Средна оценка: 5
Гласа: 1
| |
| Инструменти |
 Версия за печат
 Препраща на друг
| |
|