литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Сибиле Берг
Из „Мъжът спи“
Страница: 1/3




Някога.
През зимата. Преди четири месеца .



Навън беше зима, която дори и далечно не наподобяваше представите, които бяхме имали преди за зимата. Чисти, дълбоко-замразени декември със скреж и малки къщи, в които пред печени ябълки седяха порядъчни семейства, отдавна вече нямаше.

Нямаше сняг да покрива непривлекателността на света, тъмносива само беше тя, влажна и обрасла.

През три дълги месеца светлината почти няма да се променя; зимата щеше да последва дъжделива пролет, която премина в мрачно лято.

Мъгла се стелеше над града, който дори не беше град, а човекът спеше зимен сън. Онези, които можеха да си го позволят, не напускаха къщите си, те се мъкнеха по пижами, остатъци от храна в косата, празни кутии от пица под леглото, а паяци с невротични лица тъчеха своите мрежи между ходовете на персоните.

Малобройните, които човек виждаше по публични площи, едва ли бяха в състояние да ти позволят да отпразнуваш живота с малки, радостни подскоци.

Бях на улицата, бях се вглеждала в безнадеждните лица и за момент се бях почувствала, като че отново съм една от тях, които все така си чакаха да се случи нещо, чрез което те най-после отново да можеха да се почувстват живи.

Онази сутрин си спомних толкова силно за чувството да си сам в безумно време, че ми беше станало лошо, за секунди, в които бях изпаднала от действителността. Бях искала да купя вестник, и когато, полузатворила очи пред мизерията, стъпих в единственото отворено през зимата кафене, ми се стори, че в него срещам духове от миналото.

Закръглена жена с протеза за ръката седеше до един мъж, за който си спомнях, само защото той изглеждаше толкова прекомерно невзрачен, като карикатура.

Когато на връщане от будката отново минах покрай кафенето, двамата бяха изчезнали.

Тъй като, както забелязах по тази малка игра на сенки в спомена ми, човек никога не бива да бъде твърде сигурен в реалността, малко по-късно аз влязох в нашата къща със загриженост.

Не можеше достатъчно често да проверяваш, дали всичко, което те прави радостен, си беше още на мястото.

Беше ми се завило свят от облекчение, понеже мъжът беше тук.

Той лежеше и спеше и при това изглеждаше великолепно, но, за разлика от повечето от неговия вид, които само в съня изглеждат отпуснати и очарователни, неговото изражение не познаваше изменения; и след събуждането той щеше да си остане като опиянен и щеше да движи тежкото си тяло, като че беше у дома си в някоя друга стихия, не във въздуха. Може би мъжът би се отличавал с пъргавина под водата; но аз все още така и не го бях виждала да се потапя, понеже беше твърде инертен за повечето активности, в които хората, които не търсят физическа работа, оставят да премине живота им.

Тъй като всичко беше на своето място и не изглеждаше, че онова, което смятах за моя живот, беше само фантазия, можех да продължа да следвам дневния си ред.

Почти всички хора обичат регламентираните последователности, няма какво да се залъгваме. Рутината прави така, че да не бъдем отнесени във вселената, без връзка с космическата станция. След вестника, печивото следваше кафето. Наблюдавах как в съседската къща, в която можех да гледам през палмите, хора се дотътряха до кухненски маси, замъглени от нощта, светлината почти отсъстваща, тъй че беше напълно възможно да става дума за уголемили се насекоми, които бяха влезли във владение на града.

Всяка сутрин заставах пред вратата и се радвах, че съм преживяла нощта, че всички къщи си бяха на място и мъжът лежеше в леглото. Вероятно аз бях единственият човек, който изпитваше удоволствие от това, понеже мъжът едва ли отговаряше на онова, което обикновено се обозначава като скъпоценност.

Не беше впечатляващо красив или богат, не беше добър оратор нито шармантен по начин, който да му донесе възхита. Освен че ми даваше чувството, че съм достойна за любов, в никоя друга област той не изпъкваше с блестящи постижения.

Преди, сама, аз се бях страхувала да не стана същата като другите около мен: все по-твърда в навиците, режещ гласът, с който бих говорила, само да иска да попита някой, и щях да знам по-добре.

За много от средната възраст се беше изплъзнала всякаква лицеприятност, и едно от големите ми притеснения беше да не би да се превърна също и аз в една нерадостна персона, с лош дъх и жълто излъчване.

Беше толкова лесно да се окажеш в пропаднало състояние, трябваше само крачка, едно отпускане, и вече седиш, дърлещ се пред магазина с бутилка твърд алкохол в ръката.

Погледнах, стоейки на прага, в стаята, в леглото, в сто и десетте кила вътре, които не издаваха звуци. Понякога стисках носа на мъжа, защото исках да видя, дали още е жив. Обикновено: да.

Наричах го само „мъжа“, за да не би да изчезне, тъй като нали най-често всичко, на което даваш име, се отдалечава.

Той беше отговорът на всички въпроси, които, преди да се бяхме срещнали, не си бях задавала. Те постоянно са бивали неясно тук, като глад, и аз ги бях нарекла копнеж, и носталгия.

Че цялата грандиозност, която животът щеше да ми е подготвил, беше само един човек, би могло да ме засрами, но за мен изобщо не беше важно сама пред себе си да се мъдря бляскаво.

Цяло щастие! Защото иначе щеше да трябва да покрия масата със сребърни свещници, на класическа музика, щях да си извадя хубаво миришещи изделия от многолистно тесто от фурната с вентилатор, щях да ги намажа с домашно сварен био-конфитюр и да извикам децата: Райнланд, Беатрис, поша-листа. Децата щяха да растат мултилингвални и щяха да владеят най-вече езици, които аз не разбирах. Мъжът ми щеше да дойде на масата, щеше да носи кашмирен шал на врата, под който щеше да държи скрити отворени и много рядко срещани циреи.

Бях радостна, че не се поддавах на принудата да трябва да отговарям на някакъв образ за себе си, който аз съм си създала за мен.

За този ден, който беше персифлажът на една зима, си спомням, понеже тогава бях толкова щастлива, че почти се натъжих, защото знаех, че ти се отнема всичко, което произвежда щастие.

Мъжът отвори очите и веднага беше присъстващ. Нямаше никакво идване бавно на себе си – къде съм, какво правя тук –, събуди се, погледът му ме потърси, после се отпусна, защото бях тук, и с това всичко беше наред. Претърколи се по гръб като кит, който бива връщан обратно в морето от плачещи американски жени. Всичко в него беше голямо и обло, стъпалата, тялото, приличаше на играчка за деца, която слагаш във ваната и която през нощта достига десетократно по-големи размери, от същинските си.

Нямах представа какво мислеше той, какво искаше от живота, не ме интересуваше да му поставям въпроси, защото едно, че вече бях чувала всичко каквото можеха да ми кажат хората за своите планове, идеи, проекти, чувства, рани, страхове и способности, и друго, той просто би свил рамене и би да отговори: „Нямам представа. Може би утре ще сме мъртви.“

Харесвах го, по един безусловен начин, а може би той изпитваше същото към мен, нямаше да го разбера с питане. Нямах доверие на думите. И толкова повече се радвах, че мъжът се стряскаше, когато се спъвах, че мигом се сепваше от летаргията си, ако нещо привидно ме заплашеше, и че ме носеше, когато бях уморена. Бях достатъчно стара да знам, че е щастие да срещнеш някого, когото харесваш толкова много, че никога не ти пречи.

Имах твърде много странни, къси любовни истории зад себе си, и знаех, че беше много рядко да се познаят двама с еднаква умора и с желанието да не умрат сами.

Сигурно можеше да се нарече резигнация, това да не чакаш повече някакво чудо, но за мен надеждата винаги беше означавала безсилие.

Навън падаше дребен дъжд; в леденостудени нишки той забулваше гледката към съседската къща, от която насекомите бяха изчезнали, светлините угасени, шумът заглъхнал. Тогава отидох в леглото, просто защото можех и понеже там беше този мъж, който правеше отиването ми в леглото да не изглежда съвсем отчаяно. Трябваше да заминем, помислих аз, когато се покачих на корема на мъжа, който беше като средно висока планина, за да си легна отгоре му. Да заминем. И това съвсем сигурно беше най-глупавата мисъл, която бях имала през целия си живот. Тогава през зимата, в това утро, което все пак беше по-добро от всичко, което щеше да последва.








Напред (2/3) Напред



  
Накратко
Някога. През зимата. Преди четири месеца
Днес. Нощ.
Преди да започне всичко. Някога. Преди четири години.

Още сведения

публикувано на сряда, април 21 @ 20:10:26 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

3113 прочита

Още в тази връзка
· Aus „Der Mann schläft“
· Сибиле Берг


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Из „Мъжът спи“" | | 1 коментар

Коментари за Сибиле Берг, Из „Мъжът спи“ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на сряда, април 21 @ 20:22:04 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Сибиле Берг, Из „Мъжът спи“ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.15 Секунди