Емилиян Иванов: История с плевели. На кого прилича Сократ - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

ОБРАЗЕЦ № 2:

… Момчето излезе и като се позабави, дойде с човека, който трябваше да донесе отровата – носеше я стрита в чаша. Сократ го погледна и попита: „Добре, отлични мой! Понеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя? – Нищо друго, отговори той. Трябва само да изпиеш чашата и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.” И ведно с тия думи, поднесе чашата на Сократ. А той я пое, Ехекрате, твърде благоразположен, без да трепне и без да промени нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита: „Какво ще кажеш? Може ли да се направи някому възлияние с част от това питие или не може? – Стриваме толкова, Сократе, колкото смятаме, че е нужно да се изпие. – Разбирам, рече Сократ. Но все пак да се помолим на боговете, навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ни оттук – там. Това именно се моля и аз, и нека стане тъй!” И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.
До тоя момент повечето от нас бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но като видяхме, че пие и че вече е изпил чашата, не можахме повече да се сдържаме. И на мене самия ми рукнаха сълзите с такава сила, че си закрих лицето. Заоплаквах не него, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар. Критон, понеже още преди мене не успя да си задържи сълзите, стана и излезе. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува; и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ. А той рече: „Чудни хора, какво правите! Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!”
А той походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото човекът поръча така. Той се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, ни показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза, че когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде. И вече беше изстинал докъм корема, когато се откри – беше си закрил лицето - и промълви това, което всъщност, беше последната му дума: „Критоне, рече, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!” „Добре, ще го направим, каза Критон. А нещо друго да ни кажеш?” На този негов въпрос не отговори повече нищо.

Не мина много време, трепна, и човекът му откри лицето – погледът му не мърдаше. Като видя това, Критон му затвори устата и очите.

Платон, „Федон”, 117a – 118,
Прев. Б. Богданов

II. … И смяташе Вендер – този поет, че пространството има някаква своеобразна структура, т. е., то не може да се мисли като непрекъснатост, тъй като не е безкрайно делимо – изглеждаше му, сякаш се състои от свои си някакви, елементарни частици, атоми, с понятието за които се поставя границата на неговата делимост, която е и негов метафизически предел, долният праг на самото му съществуване, който мисленето не може да преодолее. Смяташе така, защото най-естествено му се струваше, понятието за пространство да се извежда от идеята за чиста протяжност, като негова иманентна, вътрешна мяра, тъй че то да представлява съвършената, пълна, чиста, абсолютна и постоянно самореализираща се потенция за всички възможни (а той допускаше, че те са безкраен брой), начала и модуси на материалното. Протяжното, обаче, ако претърпи безкрайно много пъти, процедурата на чисто механичното си делене, би се превърнало в съизмеримо с безкрайно малкото, което пък е противоречие в себе си, защото в такъв случай, вече няма да е протяжно; следователно, то може да се яви на разума само дискретно и структурно; това, смяташе поетът, с необходимост налагаше самото пространство да се мисли по аналогичен начин. Донякъде е очевидно, че в тази идея се корени едно истинско и чисто, рационално начало, заедно, обаче, с някои непроходими следствия, чието естество е по-скоро смущаващо; напр., това, че ако пространството се състои от атоми, те не биха могли да съществуват съвършено плътно прикрепени и сцеплени един с друг, т.е., между тях по необходимост трябва да има… друго пространство, което, от своя страна също трябва да се състои от атоми, с още по-друго пространство помежду тях…; та регресът към лошата безкрайност, чиято неотменност безапелативно се налага в тъй компонирания дискурс, бе видимо нелечим. Единственото, което едва спасяваше теорията, бе да се приеме, че щом всеки зададен [краен] обем, всяка протяжност – чиста потенция, или – напротив – реализирана в конкретиката на дадена материя и форма; по самата си природа съдържа в себе си актуална безкрайност, в чиято перспектива, пространството се мисли единствено и само като чист, реален абсолют; положение, при което всяка ентелехия, субстанция и форма, се свеждат до онтологически редундантности; до едва ли не – просто психологически реалии, посредством които става възможен нагледът за всяко пространство, и толкоз.
Ето защо, поетът съвсем сериозно смяташе усещането за своето собствено битие, поне що се отнася до неговите физически измерения, за твърде досадна фикция; за тягостно, конфузно недоразумение…;

… освен когато се случваше, а това бе почти постоянно, да си лежи като развален предмет, какъвто си и беше, близо до града, встрани от пътя („... вот – и сошли с дороги!” - М. Цветаева), посред неблагородната трева на своето най-първо юношество, което бе го заобиколило отдалеч преди десетина години – избуелият бучиниш с неразрешимия мирис на безпределно и неразбираемо мишенство – толкова пиян, че с малко повече, той просто би надхвърлил възможностите на биологичния си вид, въобще…

… В други моменти, обаче, щом не бе съумял да си набави необходимото за тази висока цел, количество етанол…,

… Вендер се чудеше и чудеше, нима и дали, наистина не съществува друг път, друг подстъп към сърцето на кое да е малко любимо братленце; друга траектория, дето я неуморно не сочи, ту навън отдръпващият се, ту стремящ се все напред, единствен негов крив, без нокът, без длан и фаланги – яростен пръст, като издънка на мъртво дърво, повдигнат нагоре; линия, която коженият тебешир червен, да не нанася постоянно върху една и съща права, отстъпвайки несигурно назад, но все по-устремен навътре – и все по-ярка, плътна и дебела, сякаш с нея чертае безкрайно, замаян, късата щриха на Шефер, дето разделя двете охладнели, бели полушария под гръбнака на момчешкото телце; друг път, що през тесния му заден проход, помежду бедрата, от лекия, бял, но студен алуминий, излети, не преминава…

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а