литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Емилиян Иванов
История с плевели. На кого прилича Сократ
Страница: 3/6


ОБРАЗЕЦ № 2:


… Момчето излезе и като се позабави, дойде с човека, който трябваше да донесе отровата – носеше я стрита в чаша. Сократ го погледна и попита: „Добре, отлични мой! Понеже разбираш от тия работи, какво трябва да направя? – Нищо друго, отговори той. Трябва само да изпиеш чашата и да походиш, докато краката ти натежат, а после да легнеш. Тъй отровата ще подейства.” И ведно с тия думи, поднесе чашата на Сократ. А той я пое, Ехекрате, твърде благоразположен, без да трепне и без да промени нито цвета, нито израза на лицето си. Отправи към човека своя обичаен несмутим поглед и попита: „Какво ще кажеш? Може ли да се направи някому възлияние с част от това питие или не може? – Стриваме толкова, Сократе, колкото смятаме, че е нужно да се изпие. – Разбирам, рече Сократ. Но все пак да се помолим на боговете, навярно и може, и трябва, за да е щастливо преселването ни оттук – там. Това именно се моля и аз, и нека стане тъй!” И веднага след тия думи изпи чашата съвсем леко и спокойно.
До тоя момент повечето от нас бяха горе-долу в състояние да си удържат сълзите. Но като видяхме, че пие и че вече е изпил чашата, не можахме повече да се сдържаме. И на мене самия ми рукнаха сълзите с такава сила, че си закрих лицето. Заоплаквах не него, а своята участ, себе си, лишения от такъв другар. Критон, понеже още преди мене не успя да си задържи сълзите, стана и излезе. Аполодор и през цялото време до тоя момент не преставаше да плаче, а тогава започна и с глас да се вайка, да негодува; и кого ли от присъстващите не съкруши, с изключение, разбира се, на самия Сократ. А той рече: „Чудни хора, какво правите! Ами аз най-вече затова отпратих жените, за да не изпаднат в подобна грешка. Защото съм чувал, че когато човек умира, трябва да се говорят хубави неща. Хайде, успокойте се и бъдете по-твърди!”
А той походи и като каза, че краката му натежават, легна по гръб. Защото човекът поръча така. Той се допря до него и като мина известно време, огледа му стъпалата и краката. После го натисна силно по стъпалото и попита дали усеща. Сократ каза, че не. А после го натисна по колената и тъй, отивайки нагоре, ни показваше, че изстива и се вкочанясва. И като продължаваше да го опипва, каза, че когато студът достигне до сърцето, тогава ще си отиде. И вече беше изстинал докъм корема, когато се откри – беше си закрил лицето - и промълви това, което всъщност, беше последната му дума: „Критоне, рече, дължим петел на Асклепий. Дайте му го, не забравяйте!” „Добре, ще го направим, каза Критон. А нещо друго да ни кажеш?” На този негов въпрос не отговори повече нищо.

Не мина много време, трепна, и човекът му откри лицето – погледът му не мърдаше. Като видя това, Критон му затвори устата и очите.

Платон, „Федон”, 117a – 118,
Прев. Б. Богданов







II. … И смяташе Вендер – този поет, че пространството има някаква своеобразна структура, т. е., то не може да се мисли като непрекъснатост, тъй като не е безкрайно делимо – изглеждаше му, сякаш се състои от свои си някакви, елементарни частици, атоми, с понятието за които се поставя границата на неговата делимост, която е и негов метафизически предел, долният праг на самото му съществуване, който мисленето не може да преодолее. Смяташе така, защото най-естествено му се струваше, понятието за пространство да се извежда от идеята за чиста протяжност, като негова иманентна, вътрешна мяра, тъй че то да представлява съвършената, пълна, чиста, абсолютна и постоянно самореализираща се потенция за всички възможни (а той допускаше, че те са безкраен брой), начала и модуси на материалното. Протяжното, обаче, ако претърпи безкрайно много пъти, процедурата на чисто механичното си делене, би се превърнало в съизмеримо с безкрайно малкото, което пък е противоречие в себе си, защото в такъв случай, вече няма да е протяжно; следователно, то може да се яви на разума само дискретно и структурно; това, смяташе поетът, с необходимост налагаше самото пространство да се мисли по аналогичен начин. Донякъде е очевидно, че в тази идея се корени едно истинско и чисто, рационално начало, заедно, обаче, с някои непроходими следствия, чието естество е по-скоро смущаващо; напр., това, че ако пространството се състои от атоми, те не биха могли да съществуват съвършено плътно прикрепени и сцеплени един с друг, т.е., между тях по необходимост трябва да има… друго пространство, което, от своя страна също трябва да се състои от атоми, с още по-друго пространство помежду тях…; та регресът към лошата безкрайност, чиято неотменност безапелативно се налага в тъй компонирания дискурс, бе видимо нелечим. Единственото, което едва спасяваше теорията, бе да се приеме, че щом всеки зададен [краен] обем, всяка протяжност – чиста потенция, или – напротив – реализирана в конкретиката на дадена материя и форма; по самата си природа съдържа в себе си актуална безкрайност, в чиято перспектива, пространството се мисли единствено и само като чист, реален абсолют; положение, при което всяка ентелехия, субстанция и форма, се свеждат до онтологически редундантности; до едва ли не – просто психологически реалии, посредством които става възможен нагледът за всяко пространство, и толкоз.
Ето защо, поетът съвсем сериозно смяташе усещането за своето собствено битие, поне що се отнася до неговите физически измерения, за твърде досадна фикция; за тягостно, конфузно недоразумение…;

… освен когато се случваше, а това бе почти постоянно, да си лежи като развален предмет, какъвто си и беше, близо до града, встрани от пътя („... вот – и сошли с дороги!” - М. Цветаева), посред неблагородната трева на своето най-първо юношество, което бе го заобиколило отдалеч преди десетина години – избуелият бучиниш с неразрешимия мирис на безпределно и неразбираемо мишенство – толкова пиян, че с малко повече, той просто би надхвърлил възможностите на биологичния си вид, въобще…

… В други моменти, обаче, щом не бе съумял да си набави необходимото за тази висока цел, количество етанол…,

… Вендер се чудеше и чудеше, нима и дали, наистина не съществува друг път, друг подстъп към сърцето на кое да е малко любимо братленце; друга траектория, дето я неуморно не сочи, ту навън отдръпващият се, ту стремящ се все напред, единствен негов крив, без нокът, без длан и фаланги – яростен пръст, като издънка на мъртво дърво, повдигнат нагоре; линия, която коженият тебешир червен, да не нанася постоянно върху една и съща права, отстъпвайки несигурно назад, но все по-устремен навътре – и все по-ярка, плътна и дебела, сякаш с нея чертае безкрайно, замаян, късата щриха на Шефер, дето разделя двете охладнели, бели полушария под гръбнака на момчешкото телце; друг път, що през тесния му заден проход, помежду бедрата, от лекия, бял, но студен алуминий, излети, не преминава…









Назад Назад (2/6) - Напред (4/6) Напред



  
Още сведения

публикувано на неделя, април 18 @ 01:04:48 EEST изпратено от emiliyanez

Подведено под:
Краища | * | проза |

5789 прочита

Още в тази връзка
· Емилиян Иванов


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 4.1
Гласа: 10


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"История с плевели. На кого прилича Сократ" | | 1 коментар

Коментари за Емилиян Иванов, История с плевели. На кого прилича Сократ (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на неделя, април 18 @ 01:53:35 EEST
(Сведения за читател )
Коментари за Емилиян Иванов, История с плевели. На кого прилича Сократ ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.09 Секунди