Пламен Стоилков: Къса проза - литература плюс култура |*| GrosniPelikani

~~Безметежен ден.~~ Намерения.

Вечер. Слънцето бавно-бавно залязваше. След целия този горещ ден... Чувствах се изключително уморен. От... горещината през деня. Но чувствах и как силите ми напират в мен, постоянно възбуждани от силната слънчева светлина. Като че слънцето едновременно ме уморяваше и зареждаше с природната си енергия. Не бях вършил нищо особено през деня. И въпреки това се чувствах безметежно уморен. Умора, като в леност. Единственото ми намерение бе да се излегна на леглото, да лежа в безметежно отлитащия ден, да чувствам бездеен как слънчевата светлина изпълва цялото ми същество с енергия, със сили за предстоящи неща. Какви? Просто очаквания, фантазии, надежди... Погледнах, с вяла надежда, към леглото. Като че то можеше да ми даде нещо, да ме оживи, да ми помогне да кондензирам силите си, изпълващи ме от слънчевия душен ден. Възглавницата си стоеше все така на мястото, изоставена от предния път, приготвена отново за уморената ми от леност глава. В очакването отново да влезе в употребата си. Отпуснах се шумно в очакващото ме легло, за да поема няколкото капчици свеж и горещ безметежен въздух на бавно и вяло залязващото слънце.

Тогава извъня телефонът. Познат глас. Надя.

- Здравей, какво смяташ да правиш вечерта?

- А - а, здрасти! Тъкмо имах намерението просто да си полежа. И само да лежа. Без да се занимавам с нищо особено. Само ще си лежа. И никой няма да успее да ме измъкне от леглото. По-скоро аз бих се съгласил на друга компания. Ти искаш ли да полежим заедно?

- Ама аз смятах да те измъкна на кафе... - запротестира закачливо тя.

- Кафе? О - о!... и трябва да излизам!... да си купувам кафе!... да седя навън!... да...! - продължавах отчайващата си нагласа аз.

- Хайде бе, мързел! Какво ще ти струва? - възпротиви се на шега тя.

- Какво ли? Цяло кафе! Разходки до кафето!... и... останал съм без пари! - заоправдавах се

Нямах никакво намерение да пия по две кафета на ден, по време когато бях ограничил разходите си само до купуването на хляб. А още по-малко да утежнявам нечий джоб.

- Е - е, едно кафе! Колко му е! Аз ще те почерпя - настояваше все още тя.

- О - о, не - е. В момента ме хващаш в такава леност, че единственото ми желание е да си легна в леглото, да лежа и да не ставам. Поне до утре сутринта. Ако се намери и някоя компания при мен, не би било никак лошо. Тъкмо ще пообсъдим “важните неща”. Искаш ли да си полежим заедно? Само ще си полежим.

От другата страна на линията се забеляза кратко колебание. Усещаше се по неловкото мълчание, предизвикано от предложението ми. Накрая дочух подозрителния й въпрос:

- А после? Какви са ти намеренията за след това? Само ще си лежим ли? - заинтригувана полюбопитства тя.

- Намерения? Нали ти казах: ще си полежим само. Ако ти имаш някакви намерения... Аз не очаквам нищо друго. В момента бих се съгласил с всичко онова, което ще ме задържи в леглото.

- Значи казваш да си полежим само, а? Добре де, добре! Ей, пак да се съглася - с радост се примири с настроението ми тя и след това добави скептично: - Ще видим колко ще лежим. А ако все пак само полежим?

- Е и, какво? Ще си полежим ... - уморено й отвърнах аз.

- Добре де! Ще лежим! Щом така искаш!

Тя затвори телефона и аз отново се отпуснах в душното легло.

Десет минути по-късно. Звънецът на входната врата се поразмърда. Налагаше се и аз да се поразмърдам. Станах и отидох да отворя. Пред прага бе застанала Надя. Отворих широко вратата и я пуснах да влезе в антрето. Тя беше наясно с разположението на стаята ми и веднага се отправи натам. Аз я последвах. Докато вървях след нея, провирайки се през многото коридорчета, отделящи стая от стая, неволно наблюдавах походката й. В нея имаше толкова решителност, толкова свойствена ориентираност за дома ми, която изпълваше цялото й същество и от която се излъчваше лъчистата светлина на своеобразния й чар. Също така неволно започвах да се запитвам: “Нима само това са ми намеренията?! Дали пък не очаквам и нещо друго, различно от това “просто да си полежим”? А тя? Защо ли се съгласи да дойде? Още един пропилян ден, вечер в безметежна леност? Това ли очакваше тя? Какво всъщност очакваше? Какви ли й бяха намеренията? Е, каквото и да е! Ще полежим, пък ще видим! Каквото излезе” - с което отхвърлих всякакви перспективни мисли.

Тя влезе в стаята ми и веднага се отпусна на омачканото вече легло. От всичката обхванала ме леност бях изпаднал в закачливо настроение. То си личеше и от подхванатия разговор:

- А - а, не! - възпротивих се вяло аз - Там съм си аз. Това си е мойта възглавница.

- Е - е, ти пък сега! За една възглавница ли си! Вземи си другата! - поде закачливия тон и тя, като ми сочеше същата възглавница на съседното легло. Това, което използвам нощем.

- Защо не я вземеш ти? Аз съм си свикнал с тази. По-твърда е и ми е по-удобна - продължих закачливото заяждане.

- Ама ти защо ме извика? Да лежим или да си разменяме възглавници? И на мен ми е по-удобно с твърдата - настояваше тя.

- Твърдите неща не са за тебе. Нали се смяташ за от нежния пол. Трябва ти нещо по-меко. Според мен, онази ще ти е съвсем по вкуса. Опитай! Изобщо не знаеш колко е удобна - продължих аз със закачливото си упорство. - Хайде! Дръпни си възглавничката за ушите и се поотмести малко!

Тя се поусмихна. Стана, докато аз през това време се намърдвах в леглото, на обичайното място, и каза закачливо обидена:

- Ама че си скрънза! Една възглавница ти се свиди! - и хвърли нежно възглавницата си до моята.

Не чакаше някаква особена покана от мен, затова просна тялото си в леглото, плътно допряно до мен.

- Ама че човек си! От една дребна възглавница, цял слон можеш да произведеш. Чудно ми е как ти се отдават тези работи?

- Какво да се прави, силата на човешкия разум ... Не смяташ ли все пак, че ще ни е малко горещичко, така допрени един до друг? - попитах аз, разпален от докосването й.

- Не. Ни най-малко. Ние ще се разхлаждаме, докато си лежим. Нали ще си лежим само? Или имаш и други намерения?- попита тя, също така разпалена.

- Желязна логика! И как ще се разхлаждаме, като сме така разгорещени? Ти да не би да имаш и други намерения? - попитах я, като й отправих желаещ я поглед.

- Ами твоите? - попита заитригувано тя.

- Нали ти казах. Аз просто ще си лежа. Ако ти имаш някакви други... - продължих закачливия тон.

- Е - е, стига де! Само намерения ти се въртят из главата! Ти за друго не можеш ли да мислиш? - повиши разгорещена глас.

- Кой? Аз? Нямам никакви намерения. Ти имаш. Но хайде да сменим темата на разговор.

- Каква тема? Има ли някаква тема? - учуди се тя.

- Ами щом си говорим. И ако си спомняш за какво си говорехме по-точно ...

- Ама ние говорим ли си? Ти по-скоро май само се заяждаш. Това не ти харесва, с онова не си бил свикнал, това ти е чуждо, онова ти пречи ...

- Ами ти като ми лягаш в леглото! ... - заоправдавах се закачливо аз.

- А някой да ме е викал?... - запита ме иронично тя.

- Ами май че не, ама щом си дошла ...

Тя ме сръчка нежно в ребрата и се умълча. Даде си вид на уморена и сгуши разгорещеното си тяло в мен. Така и двамата се отпуснахме в безметежния въздух на залязващия ден.

Не ми беше до никакви разговори, нито до сън, нито до някакви мисли или каквито и да било активности. Никакви намерения. Просто си лежах. Тоест, лежахме. Със притихналото до мен присъствие на сгушилата се Надя. Въпреки че разгорещеността ни от деня едва ли би ни оставила притихнали в настъпващия залез. В очакване на прохладната нощ. Явно затова тя плъзгаше ръката си по тялото ми. Вяло. Бавно. И често замираше. Беше ми все едно. Без никакви намерения. Просто приятно. Явно и на нея., защото от време на време продължаваше с тези приплъзвания на ръката. Бавни. И вяли. Тишината бе много по-желана, от каквото и да е активност. Не усещахме нуждата от разговор. В момента той би се превърнал само в закачливи фрази. Без никакви интенции. Без никакви намерения. Безметежното присъствие на текста. Много по-красноречиво в състоянието му на тишина, отколкото в каквато и да било закачливост. Реших да проверя състоянието на тишината, по време на поредното приплъзване на ръката й.

— Това пък защо?

— В случай, че имаш и други намерения.

— О, престани! Нямаш шанс. Засега това ми е единственото.

— И нищо друго? — полюбопитства изненадана тя.

— Нали ти казах. Не.

— Зная, зная. Прекалено досадно е дори да го споменаваш. И все пак, в случай че си промениш намерението... — продължи тя, като приплъзваше ръка по тялото ми. Вяло и закачливо. Безразлично. Приятно.

Оставих я. Все пак нямах нищо против. Никакви намерения. Което не ми пречеше на основното. Просто да си лежа. И да продължа със закачливия тон.

— На теб, май нищо не може да ти попречи да се надяваш?... Е, може и да имаш късмет! На мен поне не ми пречиш. Дори и на основното ми намерение.

— То пък едно намерение... Не съм те смятала за такъв мързел. Що не се стегнеш малко! — предложи тя, с приятно ядосания й глас.

В моменти, като тези, яростта й заискряваше в свежото й присъствие и създаваше разведряваща атмосфера над назряващия проблем.

— При такъв душен ден, няма как да се настроя за нещо по-активно. Лежи си спокойно по гръб, както се изразяваше братовчед ми, и посмали малко претенциите си — предложих и` оправдаващо се на свой ред аз.

— И да забравя за намеренията си? Не виждам как — искреше тя в сладкия си гняв.

— О, ама ти си имала намерения? Гледай ти! Какви нови неща научава човек! И какви са те, ако не държиш да си ги запазиш в тайна? — полюбопитствах разпалено аз.

— А ти как смяташ? Защо ли дойдох? Да ме пита човек ...

— ...и да не ти кажа — обърнах гнева й в поредния закачлив тон — И какви са тези тайни помисли, налегнали душата ти, които все още не си разкрила?

— Като ги смяташ за тайни, защо да ти ги казвам? Мои са си. На кого ли му пука за тях?! — и гневът й премина в забавно сърдене.

— Е, щом не желаеш, не ги споделяй. Въпреки че ръката ти е достатъчно красноречива, че да ги издава толкова явно.

— Защо? Неприятно ли ти е? — поокуражена попита тя. — Да се преместя на другото легло? — сърденето й премина в очакване.

— Не, нямах такива намерения. Нямам никакви намерения. Просто ми е приятно. И толкова — за кой ли пореден път нежно й го повторих. — А пък, нали знаеш, че онова легло го използвам само нощем за сън. Не набърквай спокойния ми сън с простото лежане през деня!

— О — о, престани! Ти като нямаш намерения... аз може и да поспя малко... до сутринта — предложи отчаяно тя.

— Е, все някога може и да имаш късмет с намеренията си. Не се отказвай толкова лесно!

— Ти направо може да отчаеш човек. Какво ли те е прихванало днес? — попита просто тя, без да очаква отговора ми.

— Мен? Нищо. Просто нямам намерения. Днес.

И се сгушихме един в друг разгорещени в душната привечер.

Напред (2/3)

литература плюс култура няколко здрави парчета посред happy end-а