литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Георг Клайн
Слънчев ден




Кърви и кърви. И понеже тези деца – тогава насред моето лято! – всички те са поразени със силни очи, до момента, в който на тях боговете на възхода, в който на тях малкият ужас на секса и черно-бялото на телевизора им облекчат погледа, По-големия брат вижда кръвта да капе от петите върху асфалта, като че изтича една пчелна пита от неговата душа. Още не боли. Под засмукващия конус на шока той дори не чувства, колко се е сгорещил вече гранитът на бордюра в лакътя му. По-мек от меча барабонка[1], по-мек от лакрица, който той предпочита пред всички други сладки неща, ще става в следващите часове зифтът във фугите. По гланца това размекване още сега може да се познае. Скоро той вече ще може съвсем лесно да се отлепя от улея си и ще почерня вроговената кожа на петите по особено траен начин, ако стъпнеш бос в него. Между две премигвания По-големия брат си представя и двете, отделянето и лепкавите петна, после се отпуска по гръб, без да бърза се учудва на яркосиньото на небето, докато отново изправя горната част на тялото, за да разгледа пак по-точно кървавото дело, като цяло и във всички детайли: дясното му стъпало, което все още не боли, въпреки че ръждивите телища го бяха разкъсали така дълбоко. Надигането на злощастието беше усетил в едно забележително присвиване в корема, ниско долу, където иначе всъщност няма какво да се усеща. Но не му остана време да се чуди на това, защото той вече затича до преминаващия Вълча глава[2], с ръка на ронещия се кант на седалката, пусна въздух само още веднъж преди да скочи върху багажника на старото дамско колело, за да погне с Вълчата глава другите трима. В първия участък надолу по улица Кройцтьотервег ездата му върху халтавия цигулар на майката на Вълчата глава, с пръсти под стегнато опнатите кожени тиранти на приятеля, остана в равновесие къде боцкано, къде разпаднато. Чак след витрината на будката за цигари Гайстман, точно там, където се срещаха хранителните стоки Фетерле и спестовна каса Sparkasse, тъкмо когато Вълчата глава надигна задника си от седалката, за да натисне с цялата си тежест на педалите, дясната пета на големия ни брат влезе във фучащите спици.

И за Вълчата глава падането им всъщност не дойде изненадващо. Цели шест нови подставки за бира той беше затегнал още рано сутринта зад ръждивочервената стоманена тел на задното и предното колело, понеже чувстваше да се приближава погибел, някакъв убийствен куцузлък. Всичките шест картонени капачета си бяха заплюти три пъти, както трябваше да се направи против уроки, и всеки път Вълчата глава грижливо беше разнасял плюнката на кръст с четири равни по големина греди. Сега обаче не беше помогнало. Довечера баща му, който работи долу в газовия завод Розенхайм, клатейки глава, ще заразглежда увреденото задно колело, и ще удари на своя Волфганг още една, втора, вече не прекалено силна плесница, после, ще изскубне от огънатите спици две останали чисти и едната кървавокафява шайба и заедно със своя достатъчно извинен чрез двойното си наказание син веднага ще се заеме с поправката на превозното средство.

Сега, в обедната светлина, Вълчата глава, Смръкльото и Ами-Михи и Шикозната Сибиле пренасят По-големия брат напряко през търговската улица на новото селище. Силният Вълча глава е пъхнал ръце под коленните ямки на ранения. Той за възрастта си не е особено висок и има добро телосложение. Обаче приятелите му някак бяха стигнали до идеята да го смятат за твърде слаб и твърде нисък. Сега, когато кръвта се оцежда от него и нещо друго, нещо невидимо и по-гъсто се влива в него, толкова им тежи, като го носят, че пъшкат. Но тъй като моментната неудача, както всичкото идващо нещастие на моето лято, са с примеса от златото на благоприятното, не им е далеч. Ето с всяка крачка белият емайл на табелката на лекарския кабинет окуражително приближава все повече и повече към тях. Утре, на втория ден от голямата ваканция, Смръкльото ще твърди предизвикателно надцакващо, че По-големия брат нарочно бил сложил стъпало в спиците на велосипеда едва пред Спестовната каса, понеже на следващия ъгъл водел своята практика единственият лекар в селището, старият доктор Юнгханс. Към тази шега той щеше да закачи своята допълнителна доза ухилване и по изключение щеше да всмръкне напълно, онова, което иначе държи в наличност като една повече или по-малко втвърдена седефено сияеща капка под лявата дупка на носа. Тъй весело пак щеше да е позволено тогава между приятелите след една единствена нощ от зъбчатия механизъм в мелницата на сънищата. Но ръката на Смръкльото все още e притисната под лявото рамо на кървящия. Все още, както на него, така и на Ами-Михи, който е хванал от другата страна, не им хрумва каквато и да е шеговита реплика, все още в ушите на другарите по игра на нашия По-голям брат кръжи ламариненото издрънчаване и към това един звук като от шлайфане, чиито недобри обертонове и чиято къса за секунди флуоресцираща злост сега първи трябваше да бъдат забравени.

Докато си мие ръцете за трети път в този преди обед от приемното си време, Ернст Юнгханс, лекар по обща медицина, наблюдава през прозореца на предната манипулационна три момчета и едно момиче да влачат един около десетгодишен по посока на лекарския му кабинет. Като дяволът на пружина от кутията към него скоква един друг летен ден пред тази картина. Под една подобно плъзгаща се, под една сравнимо упорстваща с чистотата си слънчева светлина, в една парижка августовска неделя насреща му напряко през двора към стоящите широко отворени врати на военния лекар Юнгханс донасяха зле ранен. Преди това от улицата повече пушкаше отколкото трещеше. Френската бомба, хилава дилетантски стъкмена работа, беше запратена от един мотоциклет към охраната на портала. Раненият се намираше в шок. Не издаваше звук, само спазматично свиваше клепачи. Един от неговите другари му придържаше главата приблизително така, както там навън момичето е подпъхнало ръце под тила на момчето, което носи сандал само на лявото стъпало.

Объркаността на сцената, нейната историческа прозирност стяга стария лекар в задушаващата хватка на меланхолията. Тази война, втората и вероятно последната му, онези три години и половина в столицата на столиците беше фината сладост, парчето с марципанен пълнеж от сладкиша на живота му. За един момент на Юнгханс му светва, че може би е време да сложи край на практикуването. Но вече се е отърсил от мисълта, заедно с разчустването, което я подхранва, вместо това опитва да се сети как се казва едно или друго от тези момчета или поне момичето, което тъкмо отваря вратата.

Със сигурност ги познава всичките. Той е Чичо доктор на новото селище, боцкал ги е в предмишничния и в седалищния мускул, преслушвал е здраво хриптящите им бронхи, шил е раните им, превързвал ги е и им е слагал пластир. Но не му хрумва нито едно, дори когато вече стоят със зачервени лица пред него, докато обстойно ги хвали за решителното им действие, нарича ги добри другари и неговите думи облекчават непренебрежимо гузната съвест, страхът от предстоящите неприятности с родителите. Този със стъкления сопол познава най-добре. Многократно при предишни срещи му е казвал да си издухва носа. И всеки път малкият калпазан го шашваше, като отзивчиво изваждаше кристално чиста светлосиня носна кърпа. За синьото на плата Юнгханс може да си спомни, но цветът все още не му води след себе си и името на хлапето. Само че как се казваше онзи, на когото той някога под проклинащи стенания дърпаше с пинцета от месата една френска осколка след друга, за това той се наемаше и днес, след повече от две десетилетия, да даде показания пред всеки съд, ако трябва и под клетва.

В късния следобед По-големия брат лежи в спалнята на родителите. Завесите са спуснати, вратата към кухнята е подсигурена. Оттатък майката и братята се стараят да не пречат. Дори радиото трябва да шепти. Духовитите близнаци не бива, въпреки че пак се примолват, да влизат при него. Нашият голям брат трябва малко да поспи, поне да подремне, докато втората инжекция, която му бяха били в болницата, още действа. Но покоят, който е дарило обезболяващото, отново не е бил с дълга трайност. Блажената упоеност в стъпалото и здрачната оглупялост в главата му не издържаха много по-дълго от връщането вкъщи с такси. Отдавна в стъпалото му бушува сеч. У Сибиле, чиито родители вместо плануваната отпуска на къмпинг, все пак си бяха позволили първия телевизор, По-големия брат беше видял, как изглежда, когато в Южна Америка, в делтата на Амазонка, огромни бяло-черно раирани оси се опитваха да превземат гнездото, което си бяха изградили мъхнати сиви пчелички в едно голямо дърво. Той, двете сестри Бьом и неговият по-малък брат се удивиха как геройски невзрачните медоносни пчели успяваха да защитят дома си. Глава до глава те се хвърляха срещу всяващите страх големи родственици по вид. Такава една битка сега се състои в неговата пета. С пълзене и трептене и хвърляне на смърт с извадено отровно жило и хиляда и едно подли захапвания в онази тънка спойка, която у нападателките, както и у нападнатите, свързва гърдите със задната част на тялото.

„Твоето стъпало, то не е за мен вече, за моите уморени очи и моите треперещи пръсти“, му беше прошепнал доктор Юнгханс в ухото, като че това трябваше да остане тайна между тях двамата, като че Вълчата глава, Ами-Михи, Смръкльото и Шикозната Сибиле, като че никой от неговите приятели не биваше да дочуе на свой ред това признание. „Твоето стъпало ми идва малко прекалено мъчно. Ще ти дам само нещо срещу болките и срещу тетанус. Господин професорът Фелзенбрехер в Йозефиниум, долу в Оберхаузен, той е специалист в тази област и даровит шегаджия освен това. Повярвай, той ще изпита светла радост с твоята пета!“

Тъй че по телефона беше повикана линейка, Юнгханс се погрижи и за Вълчата глава, който при падането им си беше ударил коляното и преди По-големия брат да беше съвсем сигурен, дали би предпочел санитарите да бяха дошли възможно по-скоро или възможно по-късно, Ами-Михи, който беше заел позиция на прозореца, вече видя пред кабинета да пристига кремавото на цвят комби на Червения кръст, точно каквото има Смръкльото в колекцията си от големи колкото кибритена кутийка, железни модели. Една голяма сестра или един голям брат може да дойде с нас в Оберхаузен, каза шофьорът на линейката, и тогава Вълчата глава задържа за колана на полата Шикозната Сибиле, която си беше пробила път напред и, без да ѝ мигне окото, веднага се беше представила за по-голямата сестра, и през широко разтворената врата на задницата се покачи като също тъй фалшив брат, понеже нали той беше стъпил на педалите и следователно беше първият от всичките съучастници във вината.

В Йозефиниум казаха, че господин професорът Фелзенбрехер не оперира. Тъй че първо други две бели престилки направиха експертиза на увреденото стъпало, съвсем млади мъже с почти еднакви очила, като двамата вече бяха също и прощудирали лекари, но не смятаха за нужно да тикат това в носа на По-големия брат. Последва една малка процесия от сестри, които една след друга заклащаха над стъпалото му белите си колосани касинки, които всички в началото го наричаха „Горкото момче“, после се осведомяваха как се казва, за да могат по-нататък с неговото лично име, за което те без изключения го поздравяваха, да питат как е могло да се случи това.

Цялата шумотевица на изчакването се проточи дотолкова, че По-големия брат по някое време трябваше да отиде до клозета. Една от сестрите на ордена, една много дребна, набита, го повдигна макара, когато той най-после беше успял да се наложи, за да го изтегли, в един праисторически черен стол на колела и затика колата, чиито големи колела скрибуцаха цигулково, надолу по коридора. По пътя всред котешката музика тя беше разкрила на нашия голям брат как се казва тя самата. Едно име като от книга е. На ум той си го каза няколко пъти едно след друго, за да не се изложи, ако пак стане необходимо назоваването ѝ в клозета на болницата или по-късно. Сега, докато може да мисли, той няма да може да забрави целия триъгълник, скърцането на стола на колела, болките като от кабърчета в стъпалото и петте католически срички. През последващото лято, след втората година в гимназията, сред многото латински думи, които вече ще са нанизани зад челото му, ще се намират и онези, които е нужно, за да се свърже с някакво значение името на дебелата дребна сестра. В клозета на Йозефиниума католическата дума си беше щастливо непреведена и със своята загадъчност, със своето свободно реене над мрежата на немските думи правеше мъничко по-малко неудобството, че сестрата не го изпускаше от поглед по време на цялата, заради стъпалото му, жалко непохватна процедура на пикаене.

Тогава дойде на ход господин професорът. Висок и масивен и повеляващ уважение той влетя и се оказа, че доктор Юнгханс не беше преувеличил, направо като някакъв комик. Докато носът му тъй плътно кръжеше около съсирената пета, подутия глезен и отвратително разранената предна част на ходилото, като че ставаше дума за това да обдуши степента на увреденост, той подхвърли на младите лекари, че някой трябва да се е опитвал да играе футбол с топка от бодлива тел. Чинно се засмяха очилатите на шегата на шефа. Пациентът си той попита, дали знае историята, в която единадесеторката на мишките в проливен дъжд излиза на терена срещу сборния на слоновете. И въпреки че нашият голям брат кимна, въпреки че освен това в неволна отбрана вдигна ръка пред лицето си, сигналът за неравната игра веднага беше даден, разкишканата топка влетя в наказателното поле на мишките, централният нападател на дебелокожите стъпка напълно в размекнатото земно царство сърцато излезлия напред пазител на вратата на мишките, но веднага го издърпа с хобота, за да се извини на останалия като по чудо невредим, за да може той, намествайки капещата тиня шапка, да каже, че всичко не било и на половина зле, на него, при тези изключително тежки условия на терена, като нищо можело да му се случи същото.

Виц до виц пускаше професор Фелзенбрехер върху По-големия брат, вицове-за-слонове-и-мишки, вицове-за-каубойци-и-индианци, вицове-за-негрите-в-джунглата, вицове-за-лудите-в-лудницата, вицове-за-учители-и-отчета. И когато по някое време първият виц-с-милия-Бог избухна в една провокативна поанта, на малката дебела сестра устата ѝ стана на фуния и в бузите ѝ се появиха вдлъбнатинки, понеже с всички сили се бореше да не се разкиска, което не би се съгласувало със значението на нейното име. На нашия голям брат още на втория виц му излезнаха сълзи в очите, и понеже в никакъв случай не искаше наистина да се разплаче, си представяше, че вече плаче. С всички сили той стискаше клепачите и сдържаше сълзите, виждайки се самият себе си като някой друг да реве без задръжки. Този другия голям брат го претърколи от смях на страни. Сълзите заобикаляха носа му, стичаха се между устните и капеха по брадата му. Цяло щастие, че този другият можеше така обилно да плаче. Защото онова, което разправящият вицове професор правеше там долу с пострадалото стъпало, болеше толкова ужасно, болеше, така както никога преди не беше се случвало, и не преставаше да боли нечувано пронизващо, толкова да боли, че той и залятият от сълзи друг, предпочитаха изобщо и да не поглеждат натам, където една малка част от тяхната вътрешност, само една дегустационна хапчица, биваше изтръгвана на късове.

Но Вълчата глава, който професорът беше забравил да изпрати пред вратата, беше видял за винаги и вечни времена всичко, целият кървав гешефт до най-малката хватка. Когато дойде майката и го откри до стената в пролуката между два бели метални шкафа, той не отвърна на поздрава ѝ, дори не гъкна, като че искаше да продължи да остава незабелязан. На майката тази онемялост и вля страх. И затова вечерта беше описала точно на бащата, как вцепенени, как шокирано щръкнали на съседското момче били стоели разхвърчани, дебелите, пепеливо руси коси, които то знае как да спаси от фризьора толкова дълго, колкото никой от приятелите. Подобно на животно, притиснато в ъгъла, тихо и паническо едновременно, бил седял Волфганг до светлозелено лъщящата стена и за пръв път според нея носел с основание прякора си.

Сега в леглото на родителите, запотения перчем във възглавницата на майката, По-големия брат се опитва да си спомни за възможно повече от Фелзенбрехеровите вицове. Малките му братя, близнаците, са, точно като професора, големи любители на вицовете. Събират ги в общата си памет и твърдят, че могат да разкажат безкрайно много един след друг. Случва се някой възрастен да ги изобличава в самохвалство, но досега никой е нямал късмета и е трябвало изтощено да се откажат от вицослушането, преди близнаците да бяха стигнали до някакъв край на способностите си. Определено двамата биха се радвали на шепа нови вицове и при следваща възможност щяха да ги изнесат на рецитал по своя специален начин. Но въпреки че точно е запаметил целия си Йозефиниум, от басейново синята блажна боя на спешната приемна до миризмата на кожената кушетка, на която месото на стъпалото му беше почистено и наново съшито както трябва, началата на повечето вицове, в които всъщност целият следващ смях се съдържа като в зародиш, съвсем не му идваха на ум. В стъпалото бушува южноамериканската битка. И понеже той най-сетне мисли, че със сигурност предусеща, че пухкаво закръглените пчелички успешно ще защитят инкубационните камери на своето у дома, заедно със сладкото обилие на своите запаси срещу студената алчност на тигрово раираните стършели, понеже той облекчено се догажда, че ужасните им загуби след това ще бъдат уравновесени от спасителния пълен блясък на победата, По-големия брат сега, въпреки болката, се унася. Очите му се притварят, веднага чува по-добре, и най-после той вижда съвсем ясно, как брътвежа на кухненското радио изтънява пред цепката на вратата и като медено жълта лента се заизвива към него. Шмугвайки се към звука, той на мига вече добива пред очи и самия уред. Днес, в деня на злополуката, неговият фурнир е прясно намазан с вакса. Големият ни брат познава миризмата: тъмната политура, с цвета на захарно цвекло е онази, която майка му взема освен за малката си тоалетка в спалнята само още и за радиото. В облицовката на високоговорителя му, в черния плат със златни нишки, сега от вътрешната страна, от дълбините на апарата, се притиска лицето на професор Фелзенбрехер. Защото когато му свърши работното време, веднага става ясно на По-големия брат, професорът разказва вицовете си по радиото. Ужасно весело е да се гледа как носът на Фелзенбрехер образува палатка, как върхът му стърчи много над седефените копчета за ултракъси, къси, средни и дълги вълни, как рупорът, който устните издават извън облицовката на високоговорителя, непрестанно променя дълбочина и форма. Виц-за-негри-в-джунглата е това, което професорът разказва в момента : канибали отвлекли стария доктор Юнгханс от неговата болница в джунглата и го варят в голяма желязна тенджера върху открит огън. „От мен за съжаление нищо не става вече!“, размишлява лекарят и извинително повдига големите, зловещо костеливи ръце. „Не си блъскай главата над това, мили мой!“ го утешава канибалският готвач и потапя една великанска лъжица в изпускащата пара вода. „Колкото за месна добавка, един вид стар петел за супа, си ни достатъчно тлъст!“ А аз? На мен моята супичка също ми е достатъчно силна? Добре темпериран той се плацика. Ще си накокошиня нищожеството, ще си измисля хубави плътни устни, ще ги захлупя като риба в топлата влага и ще имитирам по моя изпитано умен маниер едно след друго смеха на приятелите на нашия голям брат, най-накрая хриптенето, което се чува от тялото на Шикозната Сибиле, когато тя усеща да се приближава заключителният залп на някой виц. Сибиле хрипти предварително защото усеща надълбоко в гърлото, че ще стане адски смешно. Тя го усеща преди близнаците още веднъж да обърнат в доразказване, за да изведат всичко с последен, много удължен завой и след това с една финална, точно зачукана кука, до поанта. Сибиле хрипти така добре. Сибиле има хубава звучност в тялото. Когато Вълчата глава днес сутринта я задържа между задните врати на линейката, за да ѝ попречи да се качи, той успя да хване не само колана на полата ѝ, но и ластика в пояса на кюлотите ѝ. За кратко Вълчата глава, Ами-Михи и Смръкльото можаха да видят не само слънчевия загар на лордозния кръст, но и светкавично белите страни на дупето на тяхната приятелка.

Шикозната Сибиле е точно толкова дебела, че всичко в нея да се заобля еднакво мило, еднакво приятно. На снимките, които нейната майка ѝ беше направила, съвсем наскоро, на нейния единадесети рожден ден, на двора между грахово зеления и жълтия като канарче блок, нейната най-хубава, бялата, с нежни цветчета, рокля се опъва в ханша и от изпъченото напред коремче. На тези снимки, които още чакаха да бъдат взети от дрогерията Шюмер, роклята за последен път може да се види в черно-бяло. През есента Анабет Бьом ще премине за всички двадесет и седем филма, които ѝ остава да изщрака, тоест за остатъка от нейната вечност, на цветни филми. Тогава светлата на цветчета окончателно ще е отесняла на нейната Сибиле. Въпреки че е почти като нова, малката сестра на Сибиле следващото лято ще откаже да се пъхне в нея, пък дори и само за проба. Съпротивата си тя ще обоснове с това, че платът миришел на Сибиле. Красивата и енергична Анабет Бьом първо ще увещава дружелюбно по-малката си дъщеря, после ще се скара с нея и ще опита с изпраната на изваряване и перфектно изгладена памучна рокля още веднъж безуспешно.

Виждам тази рокля, виждам всичките цветчета така добре цветно, както и черно-бяло. Направо бебешки лесно за мен е да разпозная и отново да разпозная същото до последното клонче, до най-нежната отсенка или до най-фината игра на цветове. Знам, че сестрата на нашата Шикозна Сибиле ще има право. Знам, на какво дори и два пъти избелени все още ще миришат щампованите цветове. Още сега в слънчевите и дъждовните дни на моето лято, може да се подуши. Който притисне нос в гънките на роклята на цветчета и след това като животно, като куче, котка, белка или мечка се отдаде на подушването, може да помирише, че на Шикозната Сибиле под здравата тлъстина на малкото момиче набъбва не друго, а гръд.







Забележка: Georg Klein, Roman unserer Kindheit, Rowohlt, S. 7-20. Преводът е направен по читателската проба на сайта на издателството.






  
Още сведения

публикувано на вторник, март 02 @ 21:56:12 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1595 прочита

Бележки под линия:

[1] По австрийското Bärendreck за лакрицовите бонбони в традиционните им черен цвят и навъртяна на колело форма.

[2] Буквално от Wolfskopf. Както става ясно по-нататък в откъса прозвището е производно от името на момчето Wolfgang.

Още в тази връзка
· читателската проба
· Георг Клайн


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 3


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Слънчев ден" | | 1 коментар

Коментари за Георг Клайн, Слънчев ден (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на вторник, март 02 @ 22:04:26 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Георг Клайн, Слънчев ден ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.19 Секунди