литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Ангелика Оферат
Тобиас




Беше един от онези дълги, незначителни следобеди, и щеше да бъде последният от този тип. И когато беше станало по-късен следобед, дори вечер в това хале без време, и когато започна нощта с всичките лъскави бели и пъстри светлини навън пред стъклото и когато мъглата беше порасла до стена и направо беше завзела летателните полета, стартовите писти и пистите за приземяване и самолетите, дори тогава, когато някои, в разрез с каквато и да е необходимост вече очакваха утринната светлина (защо слънцето да не изгрее над сребърните бетонни ленти и мастилената трева?), всичко това тогава все още спадаше към онзи бавен следобед, който беше започнал с това, че очите на Тобиас бяха се спрели върху коремната кожа на ската.

Стоеше пред аквариума.

С разперени странични криле скатът плътно полепваше по стъклото. Долната му страна беше млечно бяла. И Тобиас обичаше да се заиграва с този поглед, при който виждаше самия себе си (само малко, само като фантом с бледнотъмни черти на лицето) и в същото време можеше да си мисли, че вижда някой друг. Някакъв мъж, някакъв непознат, който е по-интересен от него, някой пътник с прашно палто, може би и с шапка, някой, с когото той би искал да се запознае.
Понякога той пристъпяше една крачка по-наблизо и се вторачваше в двете тъмни отверстия над устата на животното, които изглеждаха все едно скатът можеше да гледа с тях.
Призрак, крякна някой, виж, призрак!
Той се извърна. (Винаги когато скатът увиснеше така, веднага някое дете кряква.)
Едно момиченце със завита на роза филцова жилетка протегна показалеца си към дебелото стъкло и бързо го си прибра, в изплашено удоволствие. Огледа се, все едно потърси някакво ехо на собственото си въодушевление. Скатът все още беше да залепен на стъклото. Неговата извита черна уста беше разтворена като малка усмивка. Дупките на носа му придаваха измамен облик. С плоските си криле той се правеше на разпнат.
Тобиас не каза нищо.
Момиченцето се залюля пред стъклото. Носеше къса тъмносиня плисирана пола, която оптически подчертаваше подскачането му.
Като ускорена медуза, помисли Тобиас.
Скат, уморено каза един мъж. Бавно той се приближи към детето изотзад и постави ръка на раменете му, това е скат. Гледан отдолу. Виж, това е устата, а там, двете отверстия, са хрилете. Пак грешка, помисли Тобиас, хрилете се намират по-надолу. Някога моряците са носели скатове, изсушени на корабите скатове, които продавали на сушата като морски жени. Само малко пооформени, тук-там понаснадени, и ето че тези риби вече имали женски тела, нещо ангелско също така. Цигулкови скатове, помисли си Тобиас, доказвали са съществуванието на русалките. Всеки можел да ги пипне. И да прокара връхчетата на пръстите по напуканите гънки на тяхната вече почти стъклена кожа.

Призрак, извика детето, с призрачни очи! Гледай, погледни само.
Тобиас сведе поглед. Знаеше сценката в нейните всекидневно повтарящи се варианти. Тя вървеше със ската като бялата му коремна маска, като разтворените му платна на страничните перки. Баща и дъщеря седяха до стъклото.
Искаш ли нещо за пиене, попита бащата, като че, за да отклони детето. Момиченцето кимна. Бащата свали раницата си от рамо и отдирижира дъщерята към ред пластмасови кресла, които бяха разположени на близко разстояние от аквариума. Скоро двамата седяха един до друг и гледаха малкото море, което тук, във Flight Connection Centre, разделяше правата линия без прозорци на търговския ареал от овала на една зона за отдих, чийто стъклен фронт предлагаше широк панорамен изглед към самолетите.
(Между другото е разделител на пространството, между другото.) Беше пъстро раздвижено стъклено тяло, сегмент лагуна, като че изрязано от някой океан. Една професионално аранжирана, премерена порция коралов риф.
Момиченцето смучеше в самозабрава с извита сламка и клатеше крака. Тобиас гледаше слабите му прасци и над тях коленете, които излизаха от гумените ботуши като крехките крайници на някоя кукла на конци. Бащата се беше облегнал и беше затворил очи.
Тобиас никога не беше ходил в Сиена. Но много неща му бяха познати от филмите. Това беше по-лесно. Нямаше нужда да пътува, нямаше нужда да реагира. Можеше да гледа, но оставаше невидим. Филмите не гледаха в отговор. Когато гледаше филми, други очи му даваха опора. Старите бани на Баньо Виньони например, той виждаше, както ги беше видял Тарковски. (Обичаше забавените му погледи.) И там имаше накрая такова момиченце, едно момиченце, което си седи непосредствено в западналите басейни. Навсякъде е вода, всичко капе, и блуждаещият, несигурният, дори, направо неустойчивият поет – нали беше поет? –, не знае накъде в живота, а там си седи момиченцето с неговите гумени ботуши. Просто си седи. Като доказателство. И Тобиас вече не помнеше, дали момиченцето се засмя или само просто така си клатеше краката. Но както си седеше и го гледаше (без да го вижда, това той знаеше), животът беше решен. Решен за добро. Отведнъж беше ясно, че ще продължава. Без основание. Или само на основание, че момиченцето си седеше там и люлееше крака. Стъпала в големите гумени ботуши. Повече не можеше да бъде обяснено. Тези гумени ботуши си бяха странни. Какво всъщност могат да спасят гумените ботуши, ако приемем, че – и поетът го виждаше така – светът би потънал? Във всеки случай, си спомняше Тобиас, след тази картина филмът свършваше.

Тобиас погледна пътуващия баща. Беше мушнал ръцете в якето си, едно универсално яке с много джобове, каквито обикновено имат фотографите, и беше облегнал главата назад. Изглеждаше почти все едно, че той иска да почерпи сила в течение на безценни секунди на тайно отсъствие. (Но си беше тук.) Този баща не би заспал, в никакъв случай, но той се възползва от този единствен момент, който детето му даде. Детето смучеше от своята сламка, клатеше крака, гледаше към рибите, които изплуваха от скалите и отново изчезваха в някое завихряне, пъстри като захарни сладкиши от всички синтетични вкусови направления. Може би то си мисли, че всичко това може да се смуче. Както всумкващо наблюдава, то вече вкусва хищните цветя.
Тобиас бавно обходи лицето на бащата. Не знае, помисли си той после, че аз съм специалист. Не знае, че колекционирам.

Тобиас Винтер беше акварист. Отговаряше за 200 000 литров басейн с морска вода на едно от най-големите летища в света. Преди седем години беше участвал в строежа на този аквариум. Без пластика, без мъртви вкаменени скелети. Спонсорът беше настоял да бъде абсолютно естествен аквариум, само живи камъни, корали, анемонии, гъби, водорасли, миди, раци, риби. Възложител беше, това беше узнал по-късно, едно сдружение, специализирано за футуристични интериори. В Дубай например те строяха халета, в които можеше да се карат ски, по изкуствен сняг, с швейцарски лифтове сред алпийски кулиси под слънце от специални лампи. Тобиас предполагаше, че при рифовия аквариум ставаше дума за пилотен проект. Беше чувал, че се работело върху изцяло климатизирани хотели под водата. Със стъклени асансьори пътуващите щели да се спускат в дълбините, сухи водолази, които после щели да живеят зад защитени срещу счупване панорамни прозорци в своите подводни апартаменти. Навън щели да преминават акули, гигантски октоподи, костенурки щели да се гмуркат. На Тобиас наистина му се струваше, че скъпата рифова издръжка на летището е голяма, но че тя е само една част от по-мащабен замисъл. Той самият беше само един несигурен член на едно по-друго начинание.

И все пак той, Тобиас Винтер, квалифициран мебелист, по-късно продавач в една международна специализирана верига зоомагазини, беше намерен, за да работи за този подводен космос на летището. Един от мениджърите го беше заговорил, когато той с подгизнала престилка стоеше пред един карантинен басейн и се готвеше да прехвърля риби. Поговориха си малко. Тобиас Винтер веднага даде съгласието си. Той не вярваше в случайности.

За изграждането на инсталациите му бяха зачислили майстор и техник, но после той сам пусна басейна в експлоатация. Внимателна работа месеци наред. Само докато се улучи йонния състав и това водата да зрее както трябва! Няма човек, видял тук да плуват риби, ей така преминавайки, който да има представа, какво значеше това. А сега той поддържаше своя океански риф на летището. Хранеше рибите (морските кончета от ръката, бяха твърде бавни) контролираше ръста на водорасли, чистеше стъклата, изсмукваше коралите. Проверяваше компонентите на различните филтри и ги почистваше, грижеше се за циркулационните съоръжения, подменяше халогенните светлини. Беше домакинът на своето море. Почти всички риби той познаваше лично. (За стадните риби не винаги беше съвсем сигурен.) Някои съответно познаваха него, мислеше той, или поне разпознаваха жеста, когато посипваше отгоре ситно нарязаното месо от миди, миниатюрни раци, късчета банан, салата. Тогава те се приближаваха издигаха се на повърхността на водата. Отваряха уста към ръката му. Това бяха мигове, в които Тобиас Винтер би определил себе си като щастлив човек.

С годините обаче беше забелязал в себе си, в началото малки, смущаващи изменения. Без той да беше искал това, неговият изпитателният поглед към живота на рибите все по-често и по за дълго беше се прехвърлял върху върху пътуващите. Когато слизаха отгоре от височината на стъкленото хале, с подрязани криле по електрически стълби, плъзгащи се по подвижни ленти със своите куфари на колелца, той ги регистрираше като ято. И после беше си направо, като че не успяваше достатъчно бързо да превключи професионалната си концентрация "риби" към нефокусираност или съвсем да я разсее. Тези пътуващи му идваха като пренасочени, загубени от всички континенти, екзотичен улов. Веднъж минали митницата, те се изсипваха без цел в халето, оставяха се да бъдат привлечени от огледалните пречупвания на лабиринта магазини, кафенетата и баровете. Лека полека те добиваха ориентация. Погледите им търсеха таблата за излитане, които шумоляха над главите им в оперение от ламели и потвърждаваха битието им тук. Успокояваха се с буквалната сигурност на някоя дестинация. Хонг Конг. Франкфурт. Тел Авив. В началото беше словото, което съкрушено изчезваше във вихрушката от пластинки наоколо. И отново възкръсваше, преместено с една позиция. Червени или зелени светлинни сигнали го конвоираха. Пътуващите вярваха в метаморфозите на тези имена повече отколкото на звездите. Те щяха да летят според трепкащите указания на тези студени автомати за поезия. Токио. Киото. Атина. Когато такива контролирано блуждаещи идваха като слепи до неговото стъкло, той вече отдавна ги беше завел като риба. Контролът му с поглед просто ги включваше в другото, както принудата да наблюдава на овчаря обхваща с поглед не само облаковата епархия на неговите овцете, но отбелязва и живота на зайците, пътеките на сърните, хормонално насочваната миграция на жабите през март. През април, през април.

April Is the cruellest month, breeding
Lilacs out of the dead land, mixing
Memory and desire.


Тобиас отмести поглед от уморения баща. Той знаеше маршрутите на транзитните пътници. Можеше да свързва физиогномия и ръчен багаж, да локализира хранително поведение и пози на покой. Никога не говореше с тях. Тоест, ако те не го заговореха и, както в последно време се случваше все по-често, искаха да узнаят нещо. В последно време той беше се оказал в един флайер на летището, със снимка, той до своя аквариум: "Попитайте Тобиас Винтер, който се грижи за животните при нас." Какво да направи? Отговаряше. И за това беше на разположение сега. И въпреки че трудно му се удаваше, той полагаше усилия за подобаващ разговор. В един документален филм за моряка Йозеф Конрад ставаше дума за неговата "ситуативно обусловена хомосексуалност". Беше гледал филма много пъти. И във върволицата красиви мъже (матросите му харесваха) той беше осъзнал, че, той Тобиас Винтер пред своя аквариум, би могъл също да бъде определен като ситуационно обусловено приказлив.

Разбира се този аквариум беше интересен. Беше необичаен. Атрактивен. Беше скъпоценност, беше вероятно най-доброто, което пътуващите успяваха да видят при своите пътувания. Но кой от тях се вглеждаше внимателно?

Замисляли ли са се за сложното, непонятното докрай жизнено съобщество на кораловия риф? Но кой е той, че да засрамява незнаещите? Спокойно предоставяше раздумка и отговор. Дори и да поставяха неправилни въпроси. И когато би предпочел да мълчи. Рибите нали също не говорят.
Виждаше пасажерите в една особена светлина, в един умерен флуид, който те самите разбира се не възприемаха. Това той беше научил пред стъклото, пред рибите, които не се обясняваха, само плуваха в далечна близост безмълвни и недосегаеми зад стъклото, завъртаха се, поединично, преследвайки някаква тайна следа, стряскаха се на ята и се обръщаха леко като примигване, пъстра мобилност от никога не разбрано своеволие. Човек не може да живее с рибите, често си мислеше той, ако не може да вижда. А с хората Тобиас Винтер живееше най-лесно, ако ги схващаше като плуващ мотив, като сам по себе си развълнуван воден тапет.

Скатът се беше отделил от стъклото. Бавно той се беше заровил в пясъка. Тихо вълнисто движение преминаваше по тялото му. Той завихряше дъното и спокойно се полагаше в него. Възхитителна мимикрия. Напръсканият скат е станал невидим в едрия пясък.

Насред пътуващите от всички континенти, които минаваха покрай него, Тобиас Винтер беше пречка. Съпротивление във вълнението на прекосяващите светове. Той не спадаше към тях; нали не пътуваше.
И все пак той постоянно беше в движение. Беше свързан с другите, които споделяха съдбата му. Беше сигурен, че са особена общност. Въпреки че никога не се бяха виждали, те си принадлежаха, бяха си близки, безименни. Един за друг те бяха ехо от мисли по земното кълбо, където денят на едните е нощта на другите. И безсънната нощ се гмурка в уморения ден. Те бяха онези, които не спяха. Членове на тайна ложа. Но откакто колекционираше, той не биваше вече да спи. Имаше задача. Беше един от тях и се съобразяваше. Не ставаше дума за това, какво знаеха те за него. Какво знае ятото риба. Но той, Тобиас Винтер, колекционираше. Той колекционираше за онези, които не можеха да спят. Работеше по една тема. Съхраняваше в съзнанието какво правеха пътуващите, когато им се спеше, а не спяха. Той събираше техните уморености. Memory and desire. Да, той ги събираше и ги класифицираше. За себе си. И за всички. Затова беше важно да внимава. Онова, което той забелязваше, което регистрираше, това щеше да има значение, и целият този неотспиван, този невъзможен сън все пак щеше да добие някаква стойност, ако той го съхрани. Все едно е един вид сънен хастар, един вид сънна подплата за някакъв свят балтон, който загръщаше всички онези, които бяха уморени и не спяха.

Разбира се, че можеше да се събират умори и да се учат наизуст. Той поне го можеше. Трябваше да се наблюдава и да се забелязва. Може би той го правеше както другите (другите, които съвсем естествено спяха) учеха наизуст красиви изречения от изключителни книги: Сибилата видях със собствените си очи тъкмо в Куме. Тя висеше в една бутилка и когато момченцата я попитаха: "Сибило, какво искаш?" тя отговори: "Да умра искам."
Беше странна книга. Твърде тънка, синя подвързия, изтъркана. Стихове и бележки. Наистина много бележки. Нямаше точна представа, какво беше това. Беше я взел у себе си, когато я беше намерил на едно пластмасово кресло. И това първо изречение, тъкмо с него се започваше, веднага го заинтригува. Сибила в бутилка. Значи профетката беше русалка, морска девица, уловена в аквариум. Не цигулков скат на рибния пазар. А истинска. Тук на това място водата още не се явяваше. А по-късно. The sound of water only. И Тобиас виждаше връзката. Той отново и отново зачиташе от книгата. (Защо всъщност?) Той само беше намерил книгата (плажна находка, която беше останала от пътуващите; много неща оставяха ей така). И въпреки това понякога той вярваше, че чуждата книга говори тъкмо на него.

Falling towers
Jerusalem Athens Alexandria
Vienna London
Unreal


Имаше множество и съвсем различни уморености. Имаше доволна умора и тъжна умора, двойките (поне повечето, според неговите наблюдения) бяха уморени заедно, за разлика от пътуващите сами. Дори и на чуждо те притежаваха една родна мекота един за друг, една привикнала на отдаденост умора, която намираше утеха върху рамото на другия. На пътуващите сами това напълно им липсваше. Те се бояха, те се срамуваха от умореността си и опитваха да преодолеят онова, които другите отдавна си бяха позволили. Животните на свой ред бяха уморени по различен начин. Кучето заспива, веднага щом е уморено, в своя бдящ секунден сън, от който ще го събуди всяко движение на господаря. (Естествено то живее без аурата на безсънието.) Всичко това беше общо взето само груб растер, с който още нищо не можеше да се направи. Но нали той събираше още. Тъй че като ловец той беше по следите на желанието за сън.

Този баща, помисли си той сега, се отпуска в дебнеща поза. Изградил е инстинкт, който веднага го алармира, ако детето се отдалечи с някой малък подскок от седалката на стола. Възможно е той да подушва шавливото, кресливо момиченце на някакво максимално разстояние. Още със затворени очи той бди. Ще трябва да върне обратно в къщи малкото стадно, с което е заминал, иначе би пристъпил ритуалите на своя клан. И понеже знае това, той му принася в жертва последното, което му е останало, той принася в жертва на детето съня си.

Тобиас Винтер живееше отвъд деца и богове. На този свят той беше по-скоро скромен. Беше поел многоцветни риби от различни океани; в аквариума си той приютяваше екземпляри от почти всички тропически морета. На разпореждане му беше един глобален риф, какъвто в действителност нямаше, но който въпреки това съществуваше, защото той го беше построил и го поддържаше. Каменни корали, меки корали, помпащи ксении, рогати горгони, анемонии, риби, риби над течащи градини от хищни цветя, и може би те бяха онези, които не го оставяха да спи. Които превръщаха съня му в подобен на съня на куче, нервен и готов за нащрек. Без Тобиас тези тихи същества наистина нямаше да ги има. Не и тук, на едно от най-безумните летища на света. С това той се гордееше. И така, както си живееха под неговия грижовен поглед, ги нямаше никъде другаде. В никоя естествена вода не плуваха заедно риби в такава комбинация. И никой друг басейн не изглеждаше като неговия. Аквариумите са изкуствени пространства, които живеят. Не е възможно да има два идентични аквариума.

Беше заложил тук низшите животни, какво всъщност значи низши, беше заложил тук рибите, осигуряваше живота им. Той беше онзи, който гарантираше премерения свят в солените приливи. Съдържание на нитрати, съдържание на кислород, температура, течение. Едва ли някой се замисляше за това. Светеща красота. Да сигурно. Но колко уязвима! Ядат ли морските звезди, рибите коралите? Ядат ли се рибите помежду си? Попарват ли смъртоносно коралите скитащите анемонии, рибите? Тормозят ли уседналите корали с копривните си клетки и с помощта на течението анемониите? Обаче всичко беше още по-сложно. Кораловите рифове са индикатор. И може би и затова той не спеше. Защото как можеше някой, който знае всичко това, и да спи?
Добре, той носеше отговорност за този един аквариум във Flight Connection Centre. Но ставаше дума за нещо повече. Тук не само се стичаха всекидневно пътуващи от всички континенти и се събираха за кратко, за да стартират отново в различни небесни посоки, тук се докосваха също така и водите на света.
Тобиас не говореше за това с никой друг. Но той усещаше потоците. Чувстваше как те потайно струяха през тази географска точка. И той се намираше във връзка с всички. Той беше тихият месия на моретата. Защото много често, това знаеше той, имаше незначителни неща, които определяха големите. И Доменико, не се ли казваше така старият мъж от Баньо Виньони, във всеки случай старият мъж също го знаеше. Да се пренесе свещ през изоставения воден басейн, свещ през басейна, кръстен на света Катерина. Това беше неговата задача. И беше напълно безразлично, че само той разбираше тази задача. И ако прекосяването на водния басейн успееше, без свещта да угасне, тогава светът е – (Може би скромните все пак са нескромни, мислеше Тобиас понякога. Но скромните, това той също знаеше, нямаше да убият, те щяха да носят свещта, една мъждукаща свещ през изоставения басейн.)

Неуморно ракът изгребваше пясъка, натрупал се в ямката. Гулешът се движеше насам-натам като сомнабулна танцьорка. От всичките двойки в аквариума, а тук имаше най-странни жизнени съобщества, на Тобиас тези двете му харесваха най-много. Ракът беше сляп, гулешът за сметка на това виждаше добре и можеше да разпознава надвисващата опасност. Във фрагилна прозрачност, един дъх животно, той си оставаше охранителната система на рака, с дългите си пипала той запазваше телесен контакт с раковинната броня, със здравите клещи. Под неговото внимание оцеляваше ракът и работеше за него, изравяше храна, подновяваше ямката. Намерили са се по своите слабости, помисли си Тобиас. Гулешът не може да рови, а ракът не вижда врага. Като симбиоза те са сигурни. Едва ли някой от пътуващите обръщаше внимание на тази мъничка, щастлива драма в зърнестия коралов пясък. Дългите нишковидни пипала, червената броня. Когато те заедно изчезваха в дупката, никой не знаеше, как си живеят там едно с друго тези напълно различни животни.

Да се пренесе свещ. В безсмислена сигурност да се пренесе през водния басейн една свещ. Но точността в тези неща беше по правило чужда на пътуващите. Това можеше да се познае с един поглед. Пътуващите бяха нехайни. Изглежда мислеха, че като отиваха тук, отиваха там, това няма никакво последствия за равновесието. Но Тобиас знаеше, че те се лъжеха. Той виждаше линиите, в които те се заплитаха. И когато Тобиас четеше за коралите в големите рифове по света, а за това той четеше все по-често, тогава той регистрираше това като лично послание.








Забележка: Angelika Overath, Flughafenfische, Roman, Luchterhand Literaturverlag,S. 7-17. Преводът е направен по читателската проба на сайта на издателството от Антония Колева.






  
Още сведения

публикувано на петък, февруари 26 @ 10:54:07 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1402 прочита

Още в тази връзка
· читателската проба
· Ангелика Оферат


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 2


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Тобиас" | | 1 коментар

Коментари за Ангелика Оферат, Тобиас (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на петък, февруари 26 @ 12:29:01 EET
(Сведения за читател )
Коментари за Ангелика Оферат, Тобиас ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди