литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Юлия Шох
Тялото на саламандъра




Свърши вече, шумоленето, примлясването, когато водата се облизва в ушните ми канали, за да известява за себе си с дълбоко къркорене отново и отново. След решението никакъв прибой не удря отвътре по кожата ми, никоя вълна не си проправя път, нито една капка не прониква в някаква пролука, нищо не тече, нищо не се движи, най-после мога да започна.

Направих едно „пш-ш-т“ и кимнах в пространството по посока на момичетата, което само ги накара да се развикат още по-силно една през друга. Когато не реагирах, те най-сетне утихнаха. Увеличих радиото, новините бяха минали. Прогнозата за времето оповестяваше необичайно меки за февруари температури и лицето ми помръкна.

„Няма лед“, съобщих аз, а момичетата безсилно се вторачиха в мен от изподрасканите дървени стъпенки. Не ги поглеждах, но усещах, че очакват с някакво заклинание да метна върху водата покривка, която да бъде толкова твърда колкото миналата година. Толкова здрава, че разните водни животни за секунди също се вкочаняваха в ледения блок, върху който бихме могли да ходим, вместо да гребем през реката в нейното нормално състояние, както вече от месеци правехме, за да не нарушаваме правилото: Натоварвай, ако може всекидневно! А сега изглеждаше, че цяла зима ще трябва да сме навън на вода, защото каквото не замръзнеше през февруари, оставаше в течно състояние до пролетта. Всъщност това го нямаше в наръчника, но го бях узнала от другите малки хора, които направляваха лодките. Доколкото не ставаше дума за заемане на инструменти или гъби за почистване, те, макар и недоверчиво, се оставяха да бъдат придумани за информации като тази.

Значи нямаме късмета като предишната зима, когато перата на скуловете се бяха сцепили още в Свинския залив, на няма и петстотин метра от брега, треньорът да ни разледява с мотора на диво кръжащата си лодка. С бясна физиономия ни беше гледал как пропълзяваме в лодката. Понеже бях единствената с ръкавици, бях теглила зад нас, като голяма вдървена риба, четворката, чийто нос беше разпукан от острия леден кант, докато момичетата мълчаливо си бяха духали в премръзналите до червено длани. До март бях останала в топлата работилница да поправям перата и пластмасовата обшивка. Много време посветих на лакирането и през прашния прозорец наблюдавах как момичетата бягат за загрявка.


След тази новина тялото ми се превърна в парче дърво, когато облякох промазания екип върху панталона и тренировъчното долнище; тениските бяха още влажни, в петите на обувките жвакаше водата от предишния ден. Огледах ръцете си. Тук там вече бяха се образували миниатюрни люспи, които биха могли да се превърнат в плавателни ципи, ако се свържеха с белите места по пръстите.

Докато не загребем на ниво младежи, нищо по мен няма да изсъхне по време на студения сезон и ще трябва да останем да тренираме в тази барака, която попиваше мокрото и вмухлявяваше картонените стени. През зимата от вонята и влагата сухото помещение се превръщаше в карантинна зона, в която пристъпяхме само като се държахме за носа, за да я напуснем по най-бързия възможен начин. През лятото дори и отвореният прозорец не успяваше да вкара свеж въздух в кувьоза, но поне дрехите изсъхваха само за няколко минути.

И въпреки че аз още отсега започвах да зъзна под влажните работи, трябваше да поддържам настроението на момичетата, които треньорът наричаше отбор.
„Зима като на четиридесет и седма“, умолявах картонената стена, за да ги забавлявам. Те не разбраха. Следобед в училище бяха уморени, спяха по чиновете и се мъкнеха по пантофи из коридорите на лабиринтната сграда. Завиждаха ми за оценките и мразеха винаги отпочиналото ми тяло, единственото в стаята, седящо изправено и дори издаващо думи, които подхождаха на въпросите на учителите.

Заредих с драматизъм гласа си и при това се опитах да държа студените си ръце, увиснали стегнато по протежение на оранжевата спасителна жилетка: „През четиридесет и седма вече не се издържаше. Ледено студена зима след войната. Куп преждевременни раждания, навсякъде са горели мебели от складовете, поне при нас.“

Момичетата си обуваха тънките панталони върху широките, силни задници и слушаха с отворени уста. Телата им издаваха звуци и миришеха на водорасли.
Когато бяха готови, се престорих, че трябва да търся глухите ключове и ги пратих за подготовка. Разпасана дружина, те най-сетне напуснаха бараката и започнаха да подскачат за загрявка навън.
Ако и да бях говорила, бях съвсем онемяла. Щом нямаше лед по водата, това означаваше не само премръзнали пръсти на краката през следващите седмици. Опипах в шкафчето си за синята книга, с която се бях снабдила още преди време. Когато я отгърнах, линиите се превърнаха във вълнички, които се движеха своеволно през празните страници: нито ред не бях вмъкнала помежду им, и, ако нямаше лед, отново нямаше да ми се удаде възможност да формулирам никаква мисъл. Навън момичетата правеха клек подскоци над сивия бетон, а отзад пристаните се спускаха стъклено в реката. Преди да върна книгата обратно в тъмния, миризлив шкаф, забих един нокът в суровото дърво. След това взех тубата и излязох.


Навън в лодката духаше пронизващ вятър, отмъквайки ми от устата думите, които изпращах към микрофона на уредбата, още преди те да могат да достигнат до високоговорителя под третия слайд. Вдигнах тежката като щанга туба с чай на корема си, понеже моите тридесет и пет кила от време на време бяха обхващани от поривите на вятъра и бяха повличани през долното дървено перило на борда. (Ниското ми тегло вече беше ставало причина веднъж като осемгодишна в един пороен дъжд под един шарен детски чадър да бъда носена над пътя с метри, при което в продължение на секунди виждах стъпалата си да висят под мен на известно отстояние над сивата бетонна плоча.)
Тази зима не беше нищо друго освен едно бягство от метеорологичните условия, през което момичетата гребяха като захвърлени в търсене на земя. Те чертаеха раци в неравномерните вълни и по-скоро тикаха лодката напред отколкото да я тласкат. В такова време те доброволно се отказваха от почивката, защото водата беше проникнала до костите им и ние бързо излизахме извън фарватер, ако перата на греблата останеха във въздуха за известно време. Тъй че съответно само едно от тях поемаше големи глътки от тубата, по чието гърло лепнеше кафява наслойка, докато другите три продължаваха припряно да натискат през гадната природа.


Бяхме прекосили езерото Швиловзее, когато ми стана ясно, че тази зима няма да стане ни най-малко по-добра, ако ледът затвори струпея на реката. Защото вече бях обмисляла какво бих могла да отчета като разбито, счупено или поне просто като загубено, така че да бъда изпратена в работилницата, в която през целия ден работеше калорифер. Но не можех да се сетя за нищо повече. Беше извънредно безмозъчно от моя страна да покрия шарената платнена торба със стартовите номера в нея още през лятото. Треньорът забеляза веднага след последното за сезона състезание. Аз просто оставих найлоновия плик на магарето на отбора от Магдебург и трябваше да изчакам само минута, докато се намери една случайна ръка, която да го скрие под тениската без да опипа съдържанието. Треньорът не отвърна нищо, когато му казах, че някой го е взел направо от моя сак. Беше кимнал и още на същия ден беше направил заявка за работилницата. Така че аз трябваше да изрязвам с трион двадесет нови стартови номера от шперплат и да ги боядисвам, докато момичетата изнасяха скифовете си от хангара към водата. Но тогава върбите по брега едва бяха започнали да губят филцовите си листенца.


Сега те бяха олисели, а аз установих, че без друго имам избор между ледената вода, която беше безразлична спрямо моето тяло, и мрачните лица на момичетата, които при минусови температури или повреди на лодката наистина можеха да остават в отопления гребен басейн, но за сметка на това трябваше да понасят аз да стоя на перилата в уютна топлина, да ги наблюдавам и да нанасям данните за пулса им в една диаграма.
Реших се на втория вариант, понеже при вида на лицата на момичетата можех просто да затварям очи, което не помагаше при ледената вода. При завръщането напъхах тубата с чая навътре под предпазната седалка, и когато момичетата извадиха лодката, аз просто нищо не казах след командата „Над глава, горе!“, тъй че след няколко секунди заедно с всичките му литри пенеста речна вода от обърнатия нос върху раменете на момичетата падна и тубата. След двадесет километра еднообразни движения им беше трудно да реагират на нещо внезапно. Беше достатъчно само една от тях неволно да откъсне ръката си от укрепящите греди, за да стане тежестта твърде голяма за другите, и четворката, с нейната специално направена облицовка от изкуствена материал, да се разбие в дървените талпи на пристана. Това беше повреда, която нямаше как да бъде поправена от самия боцман. За такава повреда лодката трябваше да бъде изпратена в други окръзи, може би дори в други страни. Разбит корпус се поправяше в София или Москва, дотогава можеше да стане пролет.


Беше ни позволено да ползваме само малкия басейн, понеже в големия тренираха спортистите, които заминаваха на Олимпиадата. Там кормчията не стоеше на перилата, а пред един компютър, който изпечатваше показателите на огромните мъже върху дълги хартиени листове. Като в някаква клиника те бяха свързани с ленти и електроди, увити около изпотените им китки. Понякога виждах някого от тях между халетата с лодки или на пътя за ресторанта на спортистите. Подобно непомерно конструирани тъжни Големи те се влачеха с превит кръст и бицепси като балони над пейзажа. Клепачите си държаха полузатворени. Ако направо ги попиташ колко е часът, те се замисляха твърде дълго и след това свиваха рамене. Видях един в града да бяга след трамвая. Равномерно бавно – почти не вдигаше стъпала от земята – той беше пробягал стотици метри, а дори не изпитваше нужда да поеме шумно дъх. По-късно, когато гледаше през прозореца, челюстта му беше увиснала, без той да забелязва това.

В басейна водата се пенеше срещу момичетата. Те седяха в слайдовете си като в лодка, само дето бетонният цокъл не се движеше, а те, въпреки всичко, трябваше да се напрягат, тъй като водата оказваше натиск от най-висока степен върху промокаемите им пера. Когато те, пръскайки, придърпваха греблата към коремите, изглеждаше, като че искаха да се издърпат вън от цокъла. Но невидима гигантска ръка го задържаше. Те така и не се отделяха от брега. Докато те изпълняваха безсмислени движения, аз седях мълчаливо на ръба и си натисках копчетата по хронометъра. Така те не забелязваха, че си мислех за моето стихотворение, въпреки че шумовете като в делфинариум постоянно ме стряскаха.

„Хайде, смяна“, мрънкаха те после, когато треньорът си беше отишъл. Винаги, когато треньорът си отидеше, започваха да стенат. Веднъж аз най-после се бях качила на задното място и само след няколко замаха ми се схванаха подлакътниците, защото натисках с дланите, вместо да дърпам горната част на ръцете. Момичетата се смяха. Не обичаха някой да е по-малко наюркан от тях.

Беше ми тягостно да ги гледам със сплъстени коси и мокри дрехи в тази къркореща черупка. Често плачеха от изтощение. За да ги разтуха, им разказах, че в големия басейн били инсталирали пана с преминаващи ландшафти и животни, за да не им става скучно на олимпийците през зимата. Но перспективата да трябва да тренираме поне още пет години, за да можем сами да видим тези ландшафти, само ги вбеси още повече.

„Кажи да спираме“, просъскваше от потока дива вода. Дори когато телата им не искаха повече, те се придържаха към правилото да изчакват командите ми. Аз заобиколих басейна и погледнах от миниатюрните отвори на прозорците. Навън валяха кишави водни снежинки. Треньорът, който не носеше шапка, изглеждаше точно толкова мокър, колкото момичетата тук вътре. Приказваше с отговорника по политическото възпитание, навлечен с дебел виненочервен анорак. dynamo, беше машинно избродирано на гърба.

Без да поглеждам момичетата направих знак, който те веднага разбраха. Пъхтейки, оставиха от ръцете им да се изплъзнат греблата, които щяха да бъдат пометени към стените на басейна, ако не бяха ключовите пръстени. Бършеха се с тениските по челата и дишаха тежко. Влажният въздух се смесваше с рибения мирис на техните изпускащи пара тела. От своята неподвижна четворка те потапяха ръцете във водата наоксло им и пращаха нагоре към мен по някоя и друга пръска. Прозорците се запотиха.

След няколко минути ненадейно момичетата съвсем от само себе си отново сграбчиха ожулените хватки на греблата, все едно обичаха тази игра. Но преди да успея да се зачудя, един глас разпореди веднага да престанат пак и да притиснат пръсти към гърлото, за да премерят пулса. Треньорът замълча когато чу резултатите. Момичетата гледаха във водовъртежа, а аз в кафявата разнищена връзка на хронометъра, който треньорът свали от врата ми, за да го пъхне в джоба на якето си.


Вечер в столовата бялата неонова светлина грееше върху масите от гетинакс. Гимнастиците, които връщаха таблите си на шалтера за миене, бяха толкова дребни, че можех да ги гледам в очите, когато минаваха покрай нашата дълга маса. Когато момичетата си тръгваха и с големите си вече гърди галеха ръцете на момчетата, аз отидох пак до шалтера за храна и се направих, че искам още плодове. После се върнах и отново седнах. Извадих синята книга и я положих пред мен на масата. Една Мелузина се носеше по тъмната корица. Съзерцавах сведените й клепачи и размишлявах. Но нито една буква не излезе изпод писалката върху листовете. Скоро фехтовачите затвориха, като последни, залата, от прекалена концентрация станах съвсем сънена.

Жените от кухнята започнаха да поставят столовете върху масите. Силно се блъскаха металните крака един в друг, докато отзад, на стенния релеф спортистите с буйни жестове скачаха, хвърляха, дърпаха, бягаха, загряваха, стреляха и плуваха. Мускулите бяха с жилките на дървото, а лицата им – сгърчени от победата или болка.

Когато изключиха осветлението, трябваше да тръгвам, и защото вратата на интерната скоро щеше да бъде заключена. Бях облекчена този път, че домакинът вече беше спрял асансьора. Двеста и петдесетте стъпала до четиринадесетия етаж може би ще са достатъчни, за да стигна до някой ред. Но на всеки етаж към мен се спускаха деца, които мълчаливо ме засичаха или ме игнорираха, крещейки. Придържах се плътно към перилата.

На шестия започваше изгледът, а на седмия миналата седмица някой беше паднал през стъклената врата в коридора на етажа. Кървавите петна още си стояха отмити по кафявия линолеум. На десетия излетя гълъб, само защото минах покрай балкона. Дишах все още равномерно, когато стигнах горе, изкачването отдавна не ми беше проблем. Но бях станала по-бавна. За едно стъпало често ми трябваха няколко секунди.


В стаята миришеше на пот.

Събрах корите на не един грейпфрут от покривката на масата, втренчено гледащата със своите петна. Без да виждам, знаех, че до момичето, горе в двуетажното легло лежеше момчето. Когато отворих книгите си, те подадоха глави да гледат над канта. Момчето беше съвсем червено в лицето и се хилеше. Момичето пукаше огромни балони от дъвка, които изстъргваше от бузите си. Гледаха ме. Плъзнах христоматията в ръце и се направих, че прочитам един ред:
»Пусни саламандъра«, казах силно аз.

Не поглеждах нагоре, но чувах, как те, пак под завивката, тихо проквичаваха. От време на време момичето изреваваше, когато момчето я защипеше, понякога го удряше през лицето, щом той станеше много груб.

По мен нямаше много какво да се пипа. Бях почти прозрачна и изглеждах като малката сестра на някое от момичетата. През първата година в училището те често бяха пораствали с двадесет сантиметра, което се дължеше на добрата храна. Ядяха пет пъти на ден топло. А на мен позволяваха само грейпфрути и ябълки, та нали всъщност аз, баластът, просто лежах неподвижно в лодката.

Извадих синята книга, за да си запиша реда, който ми се струваше, че е добро начало. Горе в леглото все още продължаваха да се ровичкат и да се кискат. Отвивах писалката и поставях перото на първата линия, когато нещо прелетя в пространството. Застинах на място и затворих очи, докато млечната течност бавно попиваше в грубите нишки на нашия килим.

То вече беше станало замазано лепкаво петно и момчето вече си беше отишло, когато се изправих още веднъж и погледнах през прозореца. Надолу под мен, зад олиселите клони на дърветата, тъмно проблясваше реката, все едно беше красива и не беше от вода.


Не го смятах за наказание, че в събота следобед трябваше да пробягам десет-километровата обиколка. Така ми се спестяваха момичетата, които се оплакваха, че вече цяла седмица карат скиф и трябва да завършат една силова единица допълнително. Те седяха с момчетата в душните стаи, докато аз поне имах гората. Отпред в моето ветроустойчиво яке беше пъхната синята книга. Шумните ми, пъхтящи движения прогонваха всички мисли. Мислех за крайниците си и речта на отговорника за политическото възпитание. Според него аз бях непригодна за състезания в чужбина, тъй като в чужбина само ще чакат грешки от нашите редици. За журналисти, които имат единственото намерение да научат нещо лошо за нашата страна от собствените ни уста, бих станала лесна плячка. Бях нарушила правилото: Приложи организаторските и ръководните качества за целите на тренировката! В никакъв случай не трябваше да се допуска да се прихваща недисциплинираност. При този вид зараза, беше заключил той, трябва да се действа бързо и решително.


Когато момичетата надигнаха скифовете от скелетата, лицата им се издължиха, а ъгълчетата на устата им се отпуснаха. В четворката поне можеха в течение на минути да оставят перата си да се носят със силата на другите, защото кръговите мотиви, който оставяха по повърхността на водата бяха точно толкова големи и заоблени. Дали си напрягаш мускулите или не, не затормозяваше скуловите, които трябваше бързо изваждаш. Но скифовете бяха издайнически. Веднага се килваха и се затуткваха бавно напред, съпроводени от виковете на треньора. От време на време те се отнасяха и за мен, защото аз седях на кормилото на моторната лодка и полагах усилия за равномерния ход. Обаче, при вида на дирите от капки по стъклото, аз все изпадах в мисли и отпрашвах далеч напред пред момичетата. Когато пък после отпуснах на тласъци ръчката, за да забавя, вълните удряха техните лодки, а треньорът беше притиснат в тапицерията на седалката си от винил. После пък отново ставах твърде бавна, и ние се люшкахме зад тях, докато пак не набирах скорост и не ни изведох на същата дължина.

Би могло да се дължи на моята плавателната изкусност, че след още пет тласъка треньорът не само си смени мястото с мен, но и намери друга четворка за следващите дни и така унищожи моите чудни изгледи за зима далеч от водата.

Продължаваше да е студено и въпреки това беше твърде топло. През нощите по прозорците удряше леден ситен дъжд, който на сутринта вече се превръщаше само в отделни капки от надвисналите ниско облаци. Металните скелета, в които се намираха лодките, проблясваха влажно в сутрешния сумрак. Понякога пръстите залепваха по тях. Момичетата се намираха от седем часа върху лежанките в силовата зала и се потяха или плачеха в носните си кърпички. Нямаше вече какво да отвърна, когато те, с виещи звуци, не искаха повече да дърпат тежестта към гърдите си и най-накрая я оставяха да падне върху изтърбушените дюшеци под тях. Аз бях пъхнала още по едно кило от всяка страна и после се бях направила, че трябва да се заема с резервната лодка.

Костваше ми известно усилие, да отместя голямата плъзгаща се метална врата на халето за лодки, в което започнах с джобно фенерче да претърсвам рафтовете. Отвън вятърът притискаше ръждивите стени. Когато отворих дроселната клапа на тъмнозелената лодка, която некарана от седмици, беше поставена на магарето в халето, аз видях един малък гребенест тритон. В зимно вцепенение той стоеше между мухлясалите летви на носа. Взех от земята една по-голям дървена стърготина и я хвърлих към него. На пресекулки, той залази към мен, като че от стотици години е бил там и едва сега започва да диша. Предпазливо и уморено поклащаше миниатюрната си глава. Но аз си знаех, че трябва да приема този жест като настояване самата аз да подготвя някакъв край на движенията и на този сезон.


Това, че тази зима не за пръв път бях обливана още след първите метри от някоя група вълни, не се дължеше само на поривите на вятъра, които образуваха пенести гребени от бясната вода, а и на „Шарлотенхоф“ и „Алтер Фриц“, които плаваха целогодишно по незаледеното езеро Хавел. Бяха коварни, защото, въпреки големината си се доближаваха почти беззвучно. Едва на известно разстояние изникваха вълните, които отпред при широките им носове почти не се забелязваха. Когато преминаваха край нас, най-често вече беше твърде късно лодката да се разполага в остър ъгъл спрямо тях. Можех само да затворя очи и да притисна с ръкавици ушите. След това във водната си обвивка опитвах да се превърна в риба, на която би могъл да й се хареса тази течна материя. Или си представях, че съм само една глава, чието тяло бива използвано за чисто материални цели и не е снабдено със сензори по кожата. Беззвучно започвах да пея песни, защото до устието имаше още петнадесет километра.

При това беше по-приятно да бъдеш изненадан от някоя вълна, отколкото да я гледаш как приижда отдалеч. Това го знаех още след първия ден като кормчийка, когато все още мълчаливо бях насочвала лодката в широки дъги по цъфтящата вода. Опъвах силно въженцета, които, стегнато изопнати, се намираха в ляво и в дясно от ръцете ми. Отчаяно поглеждах напред и отново към вълната, която идваше далеч отзад волно разлюляна, опитвах се да отместя лодката, да я пласирам, та дори да легна откъм наветрената страна, въпреки че вече виждах, че без съмнение ще се лисне през дървеното перило на борда и оттам ще си пробие път през вече влажния плат на моето драскащо тренировъчно яке до кожата ми. Удареше ли ме отзад в тила, а на момичетата през колената, за миг наистина застивах стресната в моята черупка, но и бързо се съвземах, докато вълната, смалила се вече, скоро се разбягваше на брега.

Сега обаче водата ми се стори почти като някакво радостно възвестяване, на един иден ден. Тритонът беше още в носа, затворен на сухо под клапана. Ден или нощ за него нямаше значение, той държеше слепите очи притворени.


На следващата сутрин момичетата мълчаливо хванаха крепежите на плъзгащата линия и вдигнаха лодката над главите си. Предпазливо се затичахме по пристана, върху който през нощта се беше образувал гладък слой скреж – като бял неравномерен килим той покриваше тъмните талпи –, и сложихме четворката на вода. Под движенията ни приплискваше в дървото. Когато момичетата събуха обувките си и на пръсти се качиха в лодката, чорапите им залепваха при всяка стъпка. Отблъснахме се, стържейки с перата по замръзналия пристан, и, докато се отдалечавахме, видях, цветните власинки останали по бялата повърхност. Отстрани се редяха гуменките, като че хора стояха безмълвно под някаква шапка-невидимка и гледаха след нас, как изчезваме в твърдия, огледален воден пейзаж. Помислих, че Хавел би могъл и да е Стикс, защото прекосявахме влажни мъгливи полета към един друг свят.

Този път ми се стори като някакво удовлетворение, че с пера и водни дири ние не само издрасквахме пейзажа, но и го разрязвахме дълбоко. Изкаравахме го от съня му, за да развалим гладката му кожа, която всяка нощ зарастваше на ново. Сложих още топлата туба с чай между бедрата си, а шала – през брадата. Момичетата плъзгаха лодката съвсем боязливо, защото мислеха, че в този сумрак виждам също толкова малко колкото те. Безмълвно те бяха стигнали до общото заключение, че дори в най-ясно време на мен не може да ми се има доверие. Нямаше как да възразя:
Веднъж налетях на един птичи остров, защото си бях държала очите затворени. В ранното сутрешно слънце, плоско падащо на откоси върху езерото, хоризонтът се беше превърнал в калейдоскоп, който беше накарал клепачите ми да затрептят. Спокойното тласкане на релсовите седалки ни придвижеше бързо напред. Когато секунди по-късно поотворих очи, перата вече галеха тръстиките, които се намираха дясно на борд и едва в последните дни трябва да се бяха превърнали в широка ивица. И докато размишлявах за многообразието от наименования за зелени тонове при другите народи, там, където преди е било само вода, ненадейно трябва да беше изникнал остров, на който с приглушен звук се натъкна нашата тясна лодка. Едновременно с една команда, която вече не успя да излезе от устата ми, греблата се заровиха дълбоко в тръстиките и разкъсаха краищата с гумени хватки, все още обхванати от ръцете на момичетата, вдигайки ги на високо. Ключовете за греблата се отвориха рязко и се огънаха със силно скърцане. Топката на носа пред мен се беше пъхнала в едно гнездо и лежеше в него като още едно, допълнително, яйце, докато обитателят му, голям лебед, скочи на обшивката пред мен и затърка светещата си човка в пластмасовата кожа. Водни дърдавци и лиски излитаха и профучаваха покрай ушите ни, други не можеха веднага да извадят глава от спящото оперение, в уплах се претърколваха странично, а оттам – във водата, където отплаваха с панически удари на крилата. Крясъците на птиците бързо се смесиха с тези на момичетата, които си облизваха разкървавените кокалчета на пръстите. Аз мълчах и незабелязано пъхнах едно голямо бяло лебедово перо под тренировъчното ми яке. Може би ми липсваше само точната екипировка, надявах се, защото изпод подходящия инструмент редовете би трябвало да изтичат като от само себе си.

Един треньор на пенсионери по-късно ни беше открил при пушаческата си пауза леко встрани от фарватера и ни беше взел на буксир.

Нищо все още не бях нанесла с голямото перо в книгата, а само го бях поставила на полицата си в интерната в един измит буркан от ябълков мус, когато няколко седмици след като срещата с птиците гребяхме по Стария път, покрай Острова на дружбата. Треньорът съвсем рядко ни караше да минаваме по този маршрут, защото заради границата на моста „Глиникер брюке“ трябваше съвсем скоро пак да се обръща. Освен това в укрепените канали почти си нямахме работа с вълни, както в откритото езеро в южната част на града. В онова утро слънцето печеше в лицата на момичетата, които през цялата година бяха със загоряла напукана кожа. Намирах се в широката сянка от гърбовете им и наблюдавах в ляво на борд някакъв мъж, който беше завързал на клона на едно дърво на брега дълго въже с гума, с която се опитваше да се залюлее далеч навътре до средата на реката, за да се хвърли там с отскок във водата.

Докато механично коментирах дългите ритмични движения на момичетата, вляво и в дясно зад храстите виждах да пристъпят нашарени диваци, които, подпрени на дългите си копия, внимателно ни проследяваха с очи. Не биваше да правим никакво двусмислено движение, та нали идвахме с мирни намерения. Като член на изследователски екип в девствените гори трябваше да обмислям различни знаци, които можеха да сигнализират, че разчитаме на помощта на туземците.

Отдавна бяхме преминали Стария път, отдавна фигурите бяха навлезли от моето зрително поле в това на момичетата, които със слепите си тела не им обръщаха внимание, доколкото е възможно, а гледаха със спуснати клепачи към своите мехурести длани, които ни отдалечаваха равномерно от тях. А пък аз трябваше да изнамирам решения за трудния водопад, който се намираше по нашата дистанция. Сигурно щяхме да построим салове и щеше да трябва да се разделим с провизиите и излишния багаж. Вероятно заради тези размишления очите ми бяха станали толкова тесни, че мостът, който все повече си се приближаваше, оставаше една тънка ивица на хоризонта. Бях онемяла, и въпреки че малко след това забелязах облечените в черно караули, които полагаха картечниците в установките на перилата на моста, продължавах да мълча. Когато най-после широко отворих очите си, можех вече да гледам лицата им толкова отблизо, че видях малките перли пот на челата им, които след още три замаха на греблата щяха да бъдат право над мен и биха паднали в нашата лодка или по превитите гърбове на момичетата.

Още преди да успея да спра с команда четворката, един от граничните патрули с помощта на мегафон пое тази задача. Момичетата се изплашиха, когато металическият му глас пролая от нищото над водата, и потопиха дълбоко в Хавел греблата. Панически те заспираха и заобръщаха, дървените пера се блъскаха едно в друго. С няколко спринтови удара, като че трябва да се отблъснем добре от старта при някое състезание, ние се отдалечихме на пресекулки от невидимата стена, зад която патрулите все още стояха нащрек и вече информираха училището.

Но в това февруарско утро очите ми бяха отворени, слънце и диваци този път нямаше на хоризонта. Вече много се бяхме отдалечили от мостчето, на което междувременно и гуменките също трябва да бяха покрити с пласт скреж. Огледално гладко езерото лежеше под дебелата влажна маса мъгла, която деблокираше лодките едва на три, четири метра пред нас. Но аз се движех в този млечен ландшафт като в някой наизустен лабиринт. Равномерно спокойно ние се плъзгахме през сутрешната дрезгавина. Въпреки че не виждах нищо, аз с точност знаех къде се намирахме и се държах плътно към брега. И оттам усещах как се приближаваше „Клайне Клаус“. Миниатюрни хълмчета от вълнички, които изтичаха от мъгливата стена и на няколко сантиметра пред мен се разбиваха в носа, го възвестяваха. Дишах беззвучно и виждах така ясно, сякаш си бях сложила очила против мъгла. Защото със сигурност разпознах пътя на „Клайне Клаус“ не едва когато той изпусна глух сигнал, още по въздушните движения аз бях усетила, че той се намираше в ляво на борд и беше насочен ляво на борд. Фантазията и случайността не участваха в играта, когато нашата тясна лодка се приближи към невидимия кораб и след още няколко тласъка беше вече приплъзната плътно до корпуса на парахода от Вайсе Флоте, толкова плътно, чак докато огромната вдигната котва не са надвисна върху главите на момичетата. През мъглата виждах как аз още веднъж завъртях кормилото, сега вече при корпуса на великана, така че скуловете в ляво на борд веднага попаднаха в перката и мигновено бяха раздробени. Лодката незабавно се обърна през другата страна. Но тогава аз вече се бях измъкнала от лежанката и бях в готовност за отскок. Не като момичетата, чиито стъпала бяха напъхани здраво в обувките с връзки върху стъпенките. Виждах: лодката остана с кърмата нагоре, а долу във водата, под стената мъгла, седяха момичетата в лодката като огледален образ, като че те искаха – една смълчана галера – да спасят призванието си в долния свят.

В моя плътен промазан екип, можех само съвсем бавно да се отдалечавам с плуване, всяко загребване беше непосилно напрягане за тънките ми ръце. Най-после трябваше да ги разперя, когато стигнах в едно гъсто вълмо мъгла, и да се оставя по гръб водата да ме носи като лек клон. И докато „Клайне Клаус“ се отдалечаваше в другата посока и още веднъж подаде сигнал, който този път звучеше като подкана за сбор на последните пътници преди тръгването, водата започна да се рони в равномерни перли по лицето ми. Все едно мъглата спускайки се, за да се издигне под реката, ме всмука във влажния си облак. Очите ми можеха да бъдат отворени или затворени, когато нещо започна:


Пусни саламадъра, в камък
изсечено чудовище,
той потъва в земята и повлича със себе си.
Кафявите коси на жената висят още
в тръстиката, блатото не я поема.
Около всеки стрък
увита е и ще цъфне догодина.
Саламандърът се лута...



Мълчейки, се носех през мъглата, която в този ден започна да се разсейва едва към девет и половина.







Забележка: Преводът е направен по титулния разказ Der Körper des Salamanders, на сборника с разкази на Юлия Шох от 2001 в издателство Piper от Антония Колева.






  
Още сведения

публикувано на събота, януари 09 @ 10:51:14 EET изпратено от grosnipe

Подведено под:
| От немски | проза |

1509 прочита

Още в тази връзка
· Der Körper des Salamanders
· Piper
· Юлия Шох


Най-четеното в блок :
Основоположения на пиронизма (І, 1–30)


Рейтинг
Средна оценка: 5
Гласа: 4


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Тялото на саламандъра" | | 1 коментар

Коментари за Юлия Шох, Тялото на саламандъра (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на вторник, януари 12 @ 15:14:37 EET
(Сведения за читател )
За коментари на Юлия Шох, Тялото на саламандъра последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.30 Секунди