литература плюс култура
няколко здрави парчета посред happy end-а


Кварталник | Актуален блок | Аргос | П–референции | Препратки | Информация | Каталог | Предлагане

Раздели
· Център
· π-референции
· Актуален блок
· Архив
· Връзки
· Въпроси/Отговори
· Допитвания
· Информация
· Каталог
· Кварталник
· КИД
· Разпределителна
· Челни класации

Жанрове
· Всички категории
· docu
· акростих
· анализи
· драматургия
· есеистика
· изкуствознание
· интервюта
· кинокритика
· културология
· лирическа проза
· литературна история
· литературна критика
· литературознание
· манифести
· обзори
· отзиви
· пародии
· писма
· поезия
· Приказки
· проза
· професорски истории
· публицистика
· пътеписи
· сатири
· статии
· фейлетони
· философия
· фрагменти

Връзки с предимство

  
Катрин Шмит
Примигвания или in the twinkling of an eye (откъс)




ДРЪНЧИ НАОКОЛО Й. Когато сестра ѝ се женеше, майка ѝ беше сложила сребърните прибори за хранене в една метална чиния, върху алуминиево фолио. Топла подсолена вода отгоре: чистите прибори бяха изваждани след известно време от чинията и подсушавани: дрънчеше точно по същия начин. Ама кой се жени? Тя опитва да отвори очи. Грешка при отчитането: Повече от отваряне на очи тя не се опитва на направи. Невзискателна е. Може обаче много отчетливо да чуе гласа на своята майка. Ах, значи все пак приборите! Какво казва майка ѝ?

Но дясната ръка е много по-студен от лявата, казва тя, и десният крак е същият.

Защо майката има студена десница?, пита се тя. Идва ѝ да се засмее, когато си представя, че проверява температурата на краката си.

Тя се смее!, казва майка ѝ.

Тя само гримасничи.

Това баща ѝ ли го каза? Ами да, несъмнено, гласът на нейния баща! Сега тя наистина иска да отвори очите. Какво търси в кухнята на своите родители, където се дрънчи с прибори и се проверява температурата на ръцете и краката и тя не може да отвори очите си?



* * *

O, where do you come from? From London?

Това каза тя на дъщеря си. Каза ли? Едно око тя може да отвори. Прави го. На четиринадесет е момичето и днес е заминало на езикова екскурзия в Англия. Защо пак е тук? Тя реве. По някаква причина тя реве. Затова и беше понечила да заговори на английски, за да я утеши. Изглежда не помага, това, че тя е весела. Момичето е тъжно. Кого да попита? Погледът се лута. Там! До дъщерята е мъжът ѝ. My husband, казва тя. Дано това все пак да даде повод за смях…

Нищо.

Мъжът се усмихва поне. Колкото по-дълго го гледа тя, толкова по-особена ѝ се вижда усмивката му. Вклинена тя виси между скулите като кисела краставичка.

Salt cucumber, казва тя.

Има ли го изобщо на английски?



* * *

… родена на 3. 12. 1972, живее в Хюкелховен …

Чакай! Но тя не е това! Защо не може да го извика толкова силно, колкото иска? По дяволите, трябва да стане!

Е, успокойте се хубаво де, веднага идваме при Вас!

Кой каза това? Младият мъж там? Тя може, така ѝ се струва, да отвори едновременно двете очи. Става малко трудно, изглежда има нещо върху клепачите. Младият мъж се усмихва, но това изобщо не я успокоява.

Но тя не е това! Тя е четиринадесет години по-възрастна и изобщо не живее в Хюкелховен!

I don’t … I don’t …

Защо не продължава изречението? Сега младият мъж казва на другите мъже в сини престилки, че звучи така, все едно тя се опитва да говори английски, откакто от време на време се събужда. Мъжете се смеят. Тя се оглежда за някоя жена. Зад мъжете има една, но тя изглежда заета с нещо.

Един от мъжете се навежда над нея.

Можете ли да ме чувате?

Тя обаче няма да му каже, дали може да го чува. Нека той спокойно продължава да се дере така.

Очи затворени.



* * *

Гласа тя познава. Това е Инга. Изглежда е довела някого. Влизайте спокойно!, казва един бас, но звуци от падане се чуват, след които злорадстващ смях. Защо само тя не може да си отвори очите! Трябва да си досъчини, онова, което се е случило. Нейната приятелка Инга, искаше да я посети, беше подканена да влезе, но зад вратата трябва да има някакъв дълбок трап. Тя се е сгромолясала. Неспокойна става тя. Лежи ли всъщност? Защо? Опитва без успех да повдигне ръце, крака или глава. Но това сега я прави още по-неспокойна, забелязва тя. Какво се е случило на приятелката, чийто глас тя все пак е чула с такава сигурност? Ах, ето я тук пак, естествено се възмущава, определено не е било лесно да излезе от дупката, така ли? Влизайте спокойно!, казва басът.

След известно време тя обаче се зачудва: Ама къде се дяна Инга? Нали няма пак да е паднала в дупката?



* * *

Тя се вози! Като малкия досадник[*] си изглежда тя. Малката досадничка. Хубаво е. Можеше все така да си продължава. Само светлината я заслепява. Че луната от близо е толкова светла, тя всъщност би трябвало да знае. Но преди никога не беше мислила за това.

Тя се вози.

Тя се вози!

Отново тя може да отвори само едно око. Какво щастие, жена! Тя се усмихва и изглежда, като че се вози до нея, горната част на тялото е, за разлика от нейната, изправена. Тя иска да ѝ каже, че и тя трябва да легне, хубаво е да се возиш така. Тя има нещо в устата. Изобщо не може да си затвори устата. Иска да попита жената, какво вижда пъхнато в нейната уста, но жената взема нейната ръка и я включва към един маркуч. Мрежа? Чрез която тя бива управлявана от някой друг? Боже, страхът. Иска да се защити, но окото се затваря.



* * *

Черепният свод е свален. Предпазливо един робот си взема една кърваво червена шайба месо. Трябва резервна част тук. Така че роботът се готви да постави една чудно красива, светещо синя каменна шайба. Как се казваше камъкът сега обаче? Не иска да ѝ хрумне. Дъщеря ѝ има една такава каменна шайба, беше я означила като фалшификат, понеже е оцветена. Аха, тогава това тук трябва да е нещо друго. Та роботът няма да рече да ѝ опакова в главата фалшификат. Когато каменната шайба е вътре, отново потъмнява, онова, което до момента е било неприятно светло. Минутките на здрача. Тя тъкмо вижда още една тънка, дълга, подвижна пластмасова тръба над себе си. Накъде отива, откъде идва? Жалко, че не може да движи главата, тя просто не може да проследи тръбата. Тъмна, кафявочервена течност се придвижва по нея напред, къркорещи капки.



* * *

От известно време наоколо ѝ шъта шумна млада жена. Тя говори непрекъснато. С кого обаче говори тя така много. Има ли тук още някой? Тя не може да обръща главата, нали, да, правилно... Сега обаче наистина трябва да отвори очите, защото нещо се променя, тя бива изправена, повдигната, поставена да седне. Става ѝ лошо. Трябва да е яла нещо наистина много странно.

Словесният прилив на жената се приближава все повече.

… Чувате ли ме, Хелене? Ами, всъщност, е трудно да се каже, какво? Във всеки случай скоро трябва да започнем по-често да маневрираме по отвеса. Това днес беше първият опит, чувате ли? Чувате ли? Мисля, че чува …

Това на нея ли беше казано? Тя не знае. Иска да спи. Успя.

Че се казва Хелене, вярва тя непонятно защо.



* * *

Какво държи мъжът в ръката? Прилича на нейния сърдечен пейсмейкър. Фактически, той държи пейсмейкъра под носа ѝ и казва, че най-после го е намерил и го е извадил. Защо ѝ махат пейсмейкъра? Тя не изнася въпроса. Мъжът се изсмива веднъж, той се смее в шепи, държи го в ръцете си, нейния пейсмейкър. Определено вечер е отоплено, да, вчера беше вече така топло през нощта, че тя помисли, че има огън. Определено ѝ бяха махнали пейсмейкъра, понеже тя единствена е още жива и те са се чудили на това!

Който има такъв един сърдечен пейсмейкър, неговото сърце тупти и тупти, дори когато тялото вече е отвъд. Толкова дружелюбно ти се усмихват всички тук, а всъщност е сдружение на убийци, да те убият искат те, както всичките други, това тя непременно трябва да каже на мъжа си. Дано той все пак дойде още преди нощта. Къде всъщност е тя? Толкова дълго, браво, тя вече държи очите си отворени, но къде е тя, просто не иска да и дойде на ум.



* * *

Но това пак са нейните родители! Иска да седне, да попита, кой се е оженил. Защо имаш студена дясна ръка, мамо? Не става. Да седне – не и да попита – не.

Да се вземе в ръце.

Уста да затвори. Очи да отвори.

Наистина, това са нейните родители! Баща ѝ изглежда като някога, когато нейната сестра беше тръгнала надолу с ролерите по Гайсенберг. Колко време от тогава? Тя пресмята. 2002 ли имаме? Сестрата е родена през 1961 и беше на около шест години при тура с ролерите. Значи 1967. Става тридесет и седем години. Толкова много! Защо тя не беше забелязала, как беше изглеждал бащата? Татко, не бъди тъжен!, беше прошепнала тогава, а той я беше притиснал и беше плакал от радост, когато лекарят беше довел обратно със себе си сестрата. Не, не я искали болницата.

В болницата? Където тя се намира, би могло всъщност и …

Майката я прекъсва. Пита жената до нея кога отново ще може да яде нещо. Типично, яденето все я интересува. Тя обаче не е гладна!

Има още време, казва жената. Засега ще я поддържаме със сондата, вижте?

Със сондата, видя ли. Доволно тя затваря очите.



* * *

Един млад мъж от ляво, един от дясно. Гледат я, струват ѝ се познати, тя обаче няма да ги поглежда в очите.

Е, да, всъщност тя все пак иска да знае, кои са те. Те се усмихват и говорят тихо помежду си, през главата ѝ. Тя обмисля. Иска да помоли, този, който стои в ляво от нея, да ѝ дръпне --- малко по-надолу, за да лежи повече на кръста, но не намира проклетата дума, ама как само се казваше това? Тя прави знак на момчето, и на двамата, какво иска, а именно нека те да и дръпнат малко надолу ---. Изглежда, че не разбират.

С какво всъщност им беше дала знак? С ръцете? Лявата лежи неподвижна, един маркуч е пъхнат в нея. Нима още е в мрежата, още ли е на дистанционно управление? Тя иска да сподели страха с дясната ръка, но тя просто си лежи там и не иска да се мръдне. Странно. Защо не може да мърда ръката? Определено през мрежата са взели под контрол всичките ѝ движения.

А момчетата? И те ли са от мрежовиците? Сега тя ги оглежда по-подробно. Облекчение. Тези ги познава. Това са нейните синове. Техните имена наистина не искат да ѝ хрумнат, но това няма значение. Струва ѝ се, смее се. Нейните синове! Ама защо не ги погледна по-рано. Тогава много по-рано щеше да изпита радостта си! Единият от тях следва: Къде следва всъщност той? Във Ваймар: Обой. Да, обой. Обойският син ѝ държи под носа едно CD личен запис, има нещо на него, но тя не може да го познае. Той пъха CD-то в един малък уред и на нея слушалки на ушите. Аххх, това действа добре, каква хубава музика е това. Обой. Определено тя изглежда блажена, трябва да помисли тя.

Значи сега тя обмисля как изглежда. Как изглежда тя? Тя вече не знае, тя няма представа за себе си?Открадна ли са ѝ представата за нея! Това е предверието на ада, което идва преди истинския ад, а истинският ад идва през нощта, защото е тъмно. Но нейните синове трябва някак да знаят това, те не бива да я оставят тук, не бива просто пак да си тръгват! Чувате ли? Ей, къде сте? Тя поглежда нагоре, изтощена: момчетата са си тръгнали. Никаква представа за опасността.



* * *

Една руса жена се приближава и се заема с нещо, което се намира до нея. Тя опитва поне малко да завърти главата. Русата я поглежда сърдито, но тя успява и вижда множество поставени един над друг монитори. Русата държи в ръка торбичка с каша с тинест цвят. Тя окача кашата на една кука и прикрепя един маркуч към нея. Обяда, казва тя и се усмихва.



* * *

Не, тя не харесва русата. Русата тя не харесва. Харесва младата жена, която така неотклонно говори. Тъмни коси има тя. Когато тя идва, страхът си отива. С русата той пак идва. Идване и отиване. Между русата и тъмната има още един мъж. Тъкмо ѝ е избърсал лайното. Беше неудобно. Тя просто не знае, какво става там долу. Какво само става долу? Ах, ето го мъжа, идва пак. Отмята завивката и разтваря краката ѝ. Спри, това не бива! Спри! Но той се усмихва, как само се усмихват всички тук, престъпници. Мие ли я той? Той я мие. Това всъщност е приятно, би могла да се откаже от съпротивата. Той така или иначе на забелязва съпротивата ѝ, или напротив? Оставя се значи да я мият. Защо не я оставят да го направи самата тя, тя предпочита да не знае точно. Определено те искат чисти трупове след идващата нощ. Не такива осрани кървави кукли. Тя кърви наистина. Превръзките бяха целите в кръв. Но нищо не боли. Няма да е толкова лошо тя да кърви. Коя дата сме всъщност? Никаква представа. Някак си нейната дъщеря наскоро все пак е тръгнала на езикова екскурзия. Това беше на десети юли. Но на същия ден тя пак си беше тук! Като се размисли по-точно, тя не го разбира. Петнадесети или шестнадесети юли сме? Да, вероятно. Нещо такова.

Дали е мензисът? Тя не стига до отговор. Кога беше последният мензис? Тя си спомня как баща ѝ беше изглеждал преди тридесет и пет години, но не знае, кога за последно е имала мензис.

Сега мъжът ѝ слага нов памперс.

Тя иска да спи.



* * *

През нощта отново голямо разтърчаване, нагоре и надолу, легла скърцат, колички се тикат, сигурно вече изобщо не могат да насмогнат с оттранспортирането на труповете. Сега тя вече знае, какво правят тук с хората: Извличат им с невъобразима топлина, докато пускат ток по тялото, всичката течност, и след това остава едно сухо, сбръчкано паралелипипедче. Такива паралелипипедчета тя вече беше виждала, някъде имаше стена, която беше изградена от тях. Може би дори строят къщи от паралелипипедчетата! Беше ли се примирила? Беше заинтригувана, понеже тя самата лежеше в сушилнята. Мъжът, който я обслужваше, каза, че тя е някак си твърде затлъстяла, не става, той я изключи и я върна на място.



* * *

Наистина тя много се страхува, но това не я прави тъжна. На това тя се учудва. Едва ли не това е ходът на нещата малко преди края човек да научава почти всичко … Нещо все още се противи, но става по-малко и по-малко. Така последната нощ тя имаше надежда да избяга оттук. Младият бърсач на задници беше седнал до нея. Някак си той беше разбрал, че тя не иска да умре. Той ѝ даде да разбере, че през нощта щял да я скрие в едно складово помещение, а на сутринта, когато дежурството му свърши, щял да я вземе със себе си навън. Тя беше щастлива.

Естествено нищо не излезе от това. Даже на сутринта той дойде и се сбогува. Само с едно малко смигване ѝ даде да разбере, че се е провалило.

Какво да правиш. Та той не може да рискува работа и живот, за да я изведе оттук.



* * *

Когато русата се приближава, тя става неспокойна. Все нещо се тутка русата около мониторите и със сигурност е от тези, които я управляват дистанционно. Тя заспива, когато русата увеси тези торби на куките над главата ѝ. Въпреки че не иска да заспи, тя заспива. Много различни торби окачва русата една след друга над нея.



* * *

Понякога, когато тя е будна, наминава отрядът мъже. Все още поне един я запитва, дали го чувала. Все още тя е твърде голям инат, за да отговори. Все пак тя не е родена през 1972 и не живее в Хюкенховен. Ако не я бяха объркали с друга, то тя може би би имала някакъв шанс да излезе оттук. Не си струва да отваря уста и да прави усилия: Те така или иначе няма да повярват.



* * *

А-фа-зия.

Естествено, че знае тази дума. Но какво ли означаваше? Защо не ѝ хрумва? Отнякъде я знае. Когато мъжът в синята престилка я произнесе, тя веднага ѝ се стори позната. А във седем, иска да изрече тя на глас. Да, афазия, би могло да е обозначение за 'а във седем'! Към седем тук започва нощта. Със сигурност те отново ще бъдат сбутани на тясно, спираловидно ориентирани, когато са им отнели съзнанието с тяхната торба, пълна с течност. Кой умира, те наблюдават отвън през стъклото. Тя е станала толкова безразлична. Ако трябва да умре днес, би било добре, тя не би се възпротивила на това. Та защо? Нали тя вече беше узнала последната тайна: Те правят паралелипипедчета от хората и ги струпват из пейзажа.

А във седем, значи.

Тя си взема сбогом. Времето ѝ е дошло.







Забележка: Преводът е направен по читателската проба на страницата на издателството Kiepenheuer & Witsch, Kathrin Schmidt, Du stirbst nicht, 2009, S. 9-17 от Антония Колева.






  
Накратко
Какво държи мъжът в ръката? Прилича на нейния сърдечен пейсмейкър. Фактически, той държи пейсмейкъра под носа ѝ и казва, че най-после го е намерил и го е извадил. Защо ѝ махат пейсмейкъра? Тя не изнася въпроса. Мъжът се изсмива веднъж, той се смее в шепи, държи го в ръцете си, нейния пейсмейкър.

Още сведения

публикувано на неделя, октомври 18 @ 11:47:28 EEST изпратено от grosnipe

Подведено под:
Краища | От немски | проза |

1858 прочита

Бележки под линия:
[*] Визира се Малкият Хевелман [Theodor Storm, Der kleine Häwelmann], детска книжка от Теодор Щорм, написана през 1849 за сина му. Детето, което не иска да заспи, пътува със своето креватче на колелца и разговаря с луната, петелът, котката и слънцето, които го увещават да поспи, но то настоява за все още и още. Приказката става част от германската класика за деца след издаването ѝ като илюстрована книжка през 1926, а малкият Хевелман се превръща в нарицателно за дете, което не дава мира.

Още в тази връзка
· читателската проба
· Катрин Шмит


Най-четеното в блок Краища:
История и възможността да се представя миналото:
разсъждения върху Смърт в Сена (1988)


Рейтинг
Средна оценка: 4.66
Гласа: 9


Възможни оценки

Слаб
Среден
Добър
Много добър
Отличен




Инструменти

Версия за печат  Версия за печат

Препраща на друг  Препраща на друг

"Примигвания или in the twinkling of an eye (откъс)" | | 1 коментар

Коментари за Катрин Шмит, Примигвания или in the twinkling of an eye (откъс) (Оценка: 0)
от grosnipe (info@grosnipelikani.net) на неделя, октомври 18 @ 16:02:44 EEST
(Сведения за читател )
За коментари на Катрин Шмит, Примигвания или in the twinkling of an eye (откъс) последвайте ето този линк.





литература плюс култура е независимо издание на свободно меняща се група единодействащи.
За имена все пак виж редколегията на Кварталника ни.
Публикуваните материали са собственост на съответните автори.
Възпроизвеждането им изисква изричното разрешение на автора.
Струва ни се в добрия тон да се упомене литература плюс култура като източник. Коментарите са на оставилите ги.
© 2000-2012 http://GrosniPelikani.net
Можете да получавате съобщения за новото при нас чрез файловете backend.php или ultramode.txt.
Кодът на това съоръжение е на PHP-Nuke Copyright © 2003. PHP-Nuke се разпространява свободно.
Изработка на страницата: 0.11 Секунди